На 3 март на Шипка трябва да се вее и украинското знаме

Наближава Трети март. А това ме подсеща, че трябва да сведем чела пред нашите опълченци и да благодарим на украинците, които през август 1877 г. се сражават редом с тях на връх "Св. Никола", отбранявайки Шипченския проход в Стара планина.

Добре е да си припомним и известното стихотворение "Опълченците на Шипка" на съвременника на тези епични боеве Иван Вазов. И да обърнем внимание, че в него той за руснаци не споменава. И дори генерал Радецки, който пристига на върха с "гръм" е украинец.

Така че тази година на 3 март е въпрос на национална чест редом с българския трибагреник да се вее и украинското национално знаме. След 146 години е време да научим, че храбри украинци са загивали за нашата свобода. Това е въпрос на национална историческа култура и памет.

Както ние, българите, сме били население на Османската империя, така и украинците са били население на Руската империя. А добре известно е, че империите никога не освобождават. Те само поробват, завладяват. Те точно затова и са станали империи. Така че няма вариант при който Руската империя да е освобождавала някой народ. Тя го е завладявала. Това е било добре известно още на нашите първи народни будители, както и на революционните ни дейци - Раковски, Левски, Ботев, Стамболов, Захарий Стоянов и останалите. Затова и всички те са предупреждавали да се пазим от Русия и да напрегнем сили сами да се освободим. И са призовавали към Европа да ни помогне. Спомнете си с призив към кого завършва своето обръщение към капитана на парахода "Радецки" Христо Ботев. Към "християнска Европа" се обръща той, а не към дивото азиатско племе край Москва река.

В руската армия е имало и войници от други поробени народи: литовци, латвийци, финландци, естонци, поляци. Но най-много е имало украинци. На всички тях трябва да благодарим. Естествено тази ни благодарност трябва да се изрази към техните настоящи държави. Така е по "протокол". Русия благодарност не заслужава, защото нейният цар си е поискал огромна планина от пари за "освобождението" ни и си ги е получавал години наред. Че и армията му сме я хранили ние, бедните българи. Нещо повече. За няколко години той е поставил на власт у нас като премиери руски генерали. Руски генерал е бил и министър на отбраната ни. Това всъщност показва, че сме били окупирана територия. Окупирана, само че не вече от Турция, а от Русия, която в своите държавни документи ни нарича не България, а Руско-Дунавска област. Темата е много голяма, но вярвам, че все някой ден българите ще прогледнат за истината.

Констатирам обаче, че у нас има много прости хора и те главно се представят за русофили. По-скоро са путинофили, което е по-лошо, разбира се. Защото да си путинофил днес означава, че си най-обикновен никаквец. Цялата им пледоария бе насочена към това, че Украйна не е никаква държава, че няма такъв народ, тя няма история и т.н.

Аз имам книга по всички тези въпроси - „Украински записки“(2018), но тя е от много страници и няма как да бъдат всички те преразказани във Фейсбук. Налага се, който се интересува да я потърси в книжарниците. Ако още я има там, разбира се.

Днес специално на празноглавците путинофили у нас предлагам мнението на първия български посланик в Украинската народна република, известният наш учен проф. Иван Шишманов, най-близък другар на народния ни поет Иван Вазов. Проф. Шишманов поставя у нас основите на няколко научни дисциплини и е един от основателите на Висшето училище в София, днешният Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Той преподава всеобща литературна и културна история, както и сравнителна литературна история. Заедно с украинския учен Михайло Драгоманов основават и редактират в периода 1889–1902 г. периодичното списание „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, което се превръща в съкровищница на знания за историята, фолклора и културата на българския народ. Редактира и списание „Български преглед“ (1893 – 1900). През май 1903 г. става министър на народното просвещение. Тогава въвежда модерни европейски образователни стандарти, в класните стаи влизат като учители известни учени и писатели, някои от които са преминали през европейските университети. Променят се методите на преподаване, разширява се хоризонтът на познанието. Безспорни са заслугите му в сферата на читалищната дейност, в съграждането на Народния театър, Музикалната академия, Етнографския музей, Рисувалното училище, Института за слепи, Учителско-лекарския съюз, Археологическото дружество, Българската секция на ПЕН клуба.

Такъв ярък учен изпраща Царство България за наш посланик в Украйна. Журналистите го търсят за интервюта. И ето едно от тях. На 13 април 1918 г. в интервю за столичния вестник “Камбана“ проф. Шишманов заявява:

„Украйна не е нова държава, както мислят мнозина погрешно. Също като България, Украйна има едно бляскаво историческо и културно минало.“ И откроява важни моменти от една история, която започва от IХ век, като обръща специално внимание, че името Украйна е много старо. То се среща в летописи от ХII и ХIII век и „до днес е общоприето за означение не само на старата Киевска Русь, а и на цялата украинска етнографска област“.

Журналистът обаче му задава въпрос, който и днес някои провокативно задават: каква е разликата между украинци и руснаци? Световноизвестният учен спокойно отговаря:

„В психологическо отношение украинецът се приближава до българина. Той е голям индивидуалист, деятелен е, голям реалист е в живота...Той не познава голямото разнообразие от секти, каквито срещаме в Русия. Неговата умозрителна натура е склонна повече към скептицизъм и критика. Украинецът мъчно се решава, но упорито държи на своето. Украинското „упрямство“ е пословично. На това той дължи и ще дължи в бъдеще още повече своите големи национални успехи. От руснака украинецът се отличава и със своя тънък хумор. Ненапразно Гогол, с рождено име Микола Яновский, е украинец.“

Проф. Шишманов обяснява и характера на украинския език, който се развива от хиляда години, говори и за украинската литература, чиито първи произведения датират от Х век. В началото тя е изпитвала благотворното влияние на българската литература, но връща този си дълг през националното ни Възраждане, когато творци като Тарас Шевченко и Марко Вовчок оказват влияние върху творчеството на Любен Каравелов, Райко Жинзифов и Петко Р. Славейков.

Проф. Иван Шишманов пристига в Украйна воден, както сам споделя, от „горещи симпатии към един народ, който в своето възраждане представя толкова поразителни аналогии с нашия“. Убеден е, че трябва „да се създадат по-трайни, неразривни политико-икономически и културни връзки между България и Украйна“.

Всичко казано от този виден наш учен е вярно. И не е имало навремето, преди 94 години, у нас такива тъпанари, които да спорят с него по тези въпроси. Те се появяват едва след времето на „социалистическия възход“. И оттогава ръсят простотиите си, а днес и путинофилиите си. Но въпреки тях е важно да знаем, че украинци воюват рамо до рамо с българските опълченци на Шипка. И затова украинското знаме трябва да се вее редом до българското на 3 март на този чутовен връх в нашата история.

А що се отнася до днешната политика и по-конкретно до мръсната руска война срещу Украйна, то нямам и капка съмнение, че агресорите ще бъдат прогонени от свещената украинска земя. И България ще помогне това да се случи. Русия ще бъде поставена на колене така, както на колене бе поставен, при това със задника нагоре, бившият Съветски съюз. Но тъй като в такава поза дълго не може да се издържа той бързо полегна и сдаде багажа. Няма го вече. Путин и путинофилите са на път да затрият Русия. Но лично аз няма сълза да пророня. Няма и да празнувам. Просто ще приема реалността така, както приех и изчезването на Съветския съюз.

Текстът е публикуван на Фейсбук-страницата на българския евродепутат