Джебел, 1989: Когато гневът на "покръстените" турци избухна

Автор: Вилдан Байрямова

През 1989 г. Джебел дава началото на майските бунтове срещу т.нар. Възродителен процес.

Преименуването отдавна е приключило. В Кърджалийско насилието срещу турците започва през последната седмица на 1984 г. и БКП отчита успешен финал на кампанията още в началото на следващата година. Но примирението на "покръстените" е само привидно, раната не е зараснала и единствено Дойче веле, Свободна Европа, БиБиСи и Франс прес се оказват отдушници на жадните за справедливост хора. Иначе срещу тях са войската, милицията, Държавна сигурност, режимът на Тодор Живков и всички машини за натиск. Следва масовото прогонване на турците, цинично определено от комунистическите стратези като "Голямата екскурзия".

Какво се случи на 19 май 1989?

Извън архивите на ДС документни доказателства се намират трудно. А и никой не говори за онези смутни времена - те не са във фокуса на българските политици, повечето дори не знаят нищо, малко са и родените след 1989 г., които се интересуват от фактите. Истинските истории са разказвани от свидетели и потърпевши от погрома. Но тях все повече ги няма, паметта си отива, а в българското училище тази част от най-съвременната история не се изучава.

Все пак преди няколко години бившият кмет на Джебел Бахри Юмер, който е и организатор на бунта, разказа за събитията пред ДВ. "На 18 май в родопското градче почина Местан Агата, един уважаван лидер на общността, погребението трябваше да е на следващия ден. Вече имаше нагласа за протестни демонстрации в цялата страна с искане за връщане на рождените ни имена, насрочени за 22 май - за да не се помрачат честванията на Деня на Светите братя Кирил и Методий, но не можехме да чакаме", казва Юмер.

ДС е узнала за готвените протести, в ареста на милицията в Джебел е пребит местният лидер на съпротивата Исмет Панишев-Паниша. Към онзи момент над 100 души са от седмица в гладна стачка. След вестта за кончината на Местан Агата Бахри и негови съратници цяла нощ обикалят от къща на къща и обясняват, че всички трябва да бъдат на погребението. А ритуалът е бил само претекст за струпването на всички хора на едно място. Така на 19 май в градчето се събират над 10 000 души и това е първият мирен масов протест на българските турци. Многолюдното шествие минава през квартал "Изгрев" на път към гробището и се спира да даде кураж на включилите се в гладната стачка хора.

"Милицията и войската са получили заповедат да стрелят на месо"

"Тогава научихме, че милицията и войската са получили заповед да стрелят на месо, предупредихме всички да се приберат по домовете си, а на следващия ден в 10 ч. отново да дойдат на площада. Същата нощ Джебел беше блокиран, от всяка къща извеждаха с побой мъжете, в участъка пак побоища и кръв, после просто ги изхвърляха на улицата", припомня Бахри Юмер. Част от тях получават инфаркти, други са увивани в пресни овчи кожи, за да зараснат раните им. На лекарите се забранява да оказват първа помощ на пребитите, разказва той.

Протести избухват в много етнически смесени райони в Североизточна и Югоизточна България, само до края на май от страната са изгонени 5 000 участници. А после Тодор Живков обявява, че Турция е отворила границите си и всички желаещи са "свободни" да заминат. Емисари от ДС обикалят по къщите и на определени хора връчват молби за издаване на задгранични паспорти за екскурзия в чужбина.

"Не се забравя, не се преглъща"

Мехмедали Рамадан от Момчилград е сред многото, понесли ударите на режима. Историята на бунтарството му започва от 26 декември 1984 г., когато около 7 000 местни противници на насилственото преименуване се събират на площада и отиват пред Районния комитет на БКП, за да извикат, че държат на името, езика и вярата си. "Лъжеха ни, че само тези със смесените бракове ще получат нови имена - имаше такива семейства, започнаха ги още през 1982 г. Когато отидохме пред общината, бяхме обградени от танкове, милиция и пожарни коли, стреляха по нас, крещяха ни да се махаме. После започнаха да ни прибират в участъка", разказва Мехмедали. Подозира, че тези от първите редици на протеста са били заснети. Тези хора не носели оръжия, нито камъни и тояги, само скандирали, че не искат нови държавни имена. Пред очите му са разстреляни 16-годишният Мюмюн Ахад и Мустафа Иляз Али. Последвала команда откъм войската всички жители да легнат на земята. А войниците тръгнали да бързат към разпръсналите се, тъпчели върху проснатите тела.

От командирования от Бургас следовател Димитров в участъка в Момчилград Мехмедали научил, че според властта протестът е всъщност обявяване на автономна република и че нямало идея за смяна на имената. "Насочи пистолет към мен и се разкрещя, изкара ни терористи, а аз за пръв път чувах за автономия. Но отдавна вече знаехме какво ни готвят, тогава започна погромът върху нас, приятелите българи също бяха гневни заради ставащото", спомня си Мехмедали. По дърветата в някои села се появили турски знамена - вината била хвърлена върху протестиращите. Невъзможно било те да докажат, че нямат нищо общо с това, но понасяли заплахи и кървава разправа. Той и група задържани са изпратени в Шесто управление на ДС в София, после и в лагера в Белене.

Мехмедали и до днес не знае защо е трябвало да търпи каторгата в лагера - нито при петте му явявания пред съда през януари 1985 г. му станало ясно, нито след това някъде пише, че е осъждан. "Не се забравя онова минало, не се преглъща, макар и след толкова години. Милиционерите, които с ритници ми трошаха кокалите, сега са пенсионери и като ги видя на улицата, картините се връщат", казва той.

След Белене - паспорт за Австрия

След арестите лекари, медицински сестри, учители, инженери и други участници в протеста са изгонени от работа и пратени на поправителен труд в БКС - комуналното стопанство по това време. Всеки петък са задължавани да се явят в създадения щаб по "Възродителния процес", където дават обяснения и се подписват, че няма да напускат града. Неизменните въпроси били дали са се осъзнали вече, ако срещнат съгражданин - с какво име ще се обърнат към него, повтаряли им забраната да говорят на "неразбираем език".

Принудителното "осъзнаване" продължило до 1989 г. Мехмедали, тогава на 26 г. и автомонтьор по професия, получава готов паспорт и нареждане след два часа да е напуснал страната, да замине за Австрия с един куфар дрехи, съпругата си и двете им деца. От Виена се прехвърля в Берлин, а после в Швеция - до падането на Тодор Живков от власт през ноември. В рамките на тези два часа е задължен да прехвърли имота си. Получава го шефът на БКС, казва мъжът. "Имаме си родината, не можехме да пуснем корени в чуждата земя. Върнахме се през 1991 г., защото повярвахме, че е дошла демокрацията и правата ни са гарантирани", казва той.

Сега обаче е крайно разочарован от разлома в ДПС: "В онези години опитът беше да противопоставят българи срещу турци, сега сме турци срещу турци, брат срещу брата. Едни и същи пишат сценария, но целият народ сме заложници", заключава той.

Джебел, 36 години по-късно

Вчера в градчето се състоя поредният митинг, който трябваше да отдаде почит към жертвите и героите от съпротивата срещу "Възродителния процес". И ако миналата година трибуната беше брандирана с портретите на Делян Пеевски и Джевдет Чакъров, а между тях почетният председател Ахмед Доган, то вчера оттам гледаше само "момчето". Докато кметът Неджми Али изнасяше отчета за новото начало на общината с проектите за паркове и улици, фракцията на Доган опразваше помещенията в софийската централа. Парламентарната група на Новото начало се подреди на трибуната заедно с посланика на Турция Мехмет Уянък и пловдивския генерален консул Корхан Кюнгерю. Лидерът Пеевски не присъстваше на пълния площад.

"С годините зарядът на паметната дата е заменен от досадата на патетичните речи и се отбелязва като празник на града. Истинската история е вече политически обсебена от хора, които много силно желаят да се докопат до микрофона и да блеснат по някакъв начин", коментира Вели Шакир. Той живее в съседния Момчилград, но всяка година на тази дата пристига в Джебел. Тъжното според него е, че този ден се е превърнал в трибуна на кухи речи на действащи политици, а организаторите и действителните генератори на онези събития са игнорирани.

В разгара на престъплението, наречено от ЦК на БКП "Възродителен процес", Шакир е живял в Трявна и помни зловещата тактика на режима - тогава профсъюзните организации са впрегнати да правят събрания, на които слоганът е "Турците в Турция, България - на българите".

"Принудиха ни да си сменим рождените имена, а в същото време ни мразеха, това е толкова абсурдно - с репресии да отнемеш името на човека, да го направиш българин и да го мразиш. Как се приобщават такива хора, колко трябва да си лош, за да участваш в подобна обречена кауза?", търси логиката Вели. Той смята, че тези възпоменателни митинги не следва да губят смисъла и съдържанието си, а трябва да припомнят историята, така че тя да не се забравя и никога да не се повтаря. Но очевидно и тази история пътува към забравата.