Навършват се 100 години от Септемврийското въстание през 1923 година – израз на политическата нестабилност и кризата на демокрацията в България след Първата световна война. Поражението във войната води до нарастване на левите настроения в страната. През 1920-1923 г. на власт е най-голямата лява партия – Българският земеделски народен съюз /БЗНС/, припомня БНР. От него са започнати някои реформи, но управлението му се свързва и със случаи на корупция, авторитаризъм и безцеремонно използване на Оранжевата гвардия срещу политическите противници.
Земеделската власт изпада в изолация и е свалена с военен преврат на 9 юни 1923 година. След преврата премиер на България става Александър Цанков. В отговор избухва Юнското въстание, което бързо е смазано. То не е подкрепено от Комунистическата партия, която запазва неутралитет.
По това време, от 12 до 23 юни, в Москва се провежда пленум на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал – посочва в интервю за Радио България историкът проф. Людмил Спасов. – И на този пленум тактиката на БКП е подложена на унищожителна критика. Васил Коларов /тогава генерален секретар на Коминтерна/ е изпратен в България. След пристигането си той изпраща телеграма до Москва, в която посочва, че в страната всичко е спокойно, че комунистите, които са били арестувани около 9 юни, са освободени, че има само цензура, но няма никакви условия за революционна борба.
Създател на организираното социалистическо движение в България Димитър Благоев е бил против въстанието, осъжда го и казва, че то е обречено.
Реакцията на Коминтерна обаче е остра. Германските комунисти твърдят, че пролетариатът в страната им е готов да се вдигне и да извърши социалистическа революция. В Москва смятат, че тя ще доведе до успешни революции в други европейски държави. И това се оказва решаващо по-нататък за събитията в България.
Коминтернът става непримирим по отношение на българските комунисти, а те продължават да отстояват своята позиция. Дори Георги Димитров заявява, че свалянето на земеделското правителство е дълбоко прогресивен акт – казва проф. Спасов. – Налага се интервенция от страна на Коминтерна.
В началото на август в България е изпратен коминтерновският агент Александър Абрамович-Четуев. Под неговия натиск Васил Коларов е принуден да промени първоначалната си позиция. Мотивите му за това са първо очакваната революция в Германия, на второ място –започналите в Москва преговори между ВМРО и съветското правителство. И на трето място се има предвид изразената от земеделската емиграция готовност през август да участва във въстание за свалянето на правителството на Александър Цанков. Така в началото на август Комунистическата партия в България възприема курс за въоръжено въстание.
БКП започва преговори с ВМРО. Условието на нейния лидер Тодор Александров е да не се вдига въстание в Югозападна България, в Петричкия край, защото това ще доведе до югославска интервенция. Той заявява, че ако това условие се спазва, е готов да поддържа неутралитет. За център на въстанието е избрана Северозападна България, пак близо до границата с Югославия. Това е свързано със замисляната революция в Германия. Една криза в отношенията между България и Югославия, един хаос на Балканите ще улесни победата на германската революция – пояснява проф. Спасов. – В Москва само Сталин има известни резерви по отношение на революционните възможности на германския пролетариат, но такава революционна фразеология се е завихрила, че и самият той е принуден да оттегли възраженията си.
В този контекст се развиват и събитията в България. Полицейските агенти на Александър Цанков узнават за настъпилата промяна в позицията на БКП. В Лопушна Цанков предупреждава селяните, събрали се за храмовия празник на местния манастир, че ако се поддадат на комунистическата пропаганда, ще бъдат удавени в кръв. На 12-13 септември са арестувани над 2500 комунисти. Въстанието избухва преждевременно на 13-и в Мъглиж. БКП не изпълнява поетия ангажимент пред Тодор Александров, в Горна Джумая /днес Благоевград/ е подготвена чета. Бунтът там е потушен с жестокост от дейците на ВМРО.
Ръководството на въстанието се съсредоточава във Фердинанд, днешния град Монтана, където са Георги Димитров, Васил Коларов, Гаврил Генов. С около 2 хиляди въстаници Гаврил Генов превзема Бойчиновци.
Бойчиновският бой е едно от най-големите сражения по време на Септемврийското въстание от 1923 година в България.
На 24 септември, по заповед на Окръжния революционен комитет на БКП, главните сили на въстаниците, под ръководството на Георги Дамянов, Иван Михайлов, Тодор Атанасов, Владимир Минчев, се насочват към Враца, с цел да я превземат. По същото време правителствени войски от Шуменския гарнизон, въоръжени с 5 картечници и 2 полски оръдия, настъпват по железопътната линия Криводол-Бойчиновци и привечер завземат гара Бойчиновци. Това заставя ръководството на въстаниците да пренасочи през нощта главните си сили към Бойчиновци. Там пристига Гаврил Генов, който е назначен за главнокомандващ бойната операция.
Въстаниците са зле въоръжени – разполагат едва с 2000 пушки, 4 картечници и 1 планинско оръдие. Правителственият отряд, въпреки че е многократно числено превъзхождан, е заел изгодна тактическа позиция на Бойчиновското плато, укрепил се е в сградите на гарата. Въстаниците започват атаката на 25 септември сутринта. Тъй като повече от половината от тях са невъоръжени, откъсват слънчогледови стъбла от околните ниви, за да изглежда в сутрешния сумрак, че носят пушки. Това вдъхновява Гео Милев за метафората със слънчогледите в поемата му „Септември“. Въстаниците започват фронтална атака в 4 часа сутринта. Първоначално постепенно, а скоро след това – масово, правителствените войски започват да отстъпват и в крайна сметка се предават.
Но на 18 септември правителството се обръща към Великите сили да му бъде разрешено да извърши мобилизация в нарушение на Ньойския договор. Мобилизирани са около 3 хиляди души. Създадени са и шпицкоманди от демобилизирани офицери и сержанти с богат военен опит. Освен това са изпратени части от гарнизоните в Русе, Плевен, Шумен. Така въстанието в Северозападна България е потушено с особена жестокост.
Над 5 хиляди души са избити, около 15 хиляди са арестувани и репресирани, 2 хиляди емигрират. Емигрират и ръководителите на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов. Те бягат в съседна Югославия.
Причините за неуспеха на въстанието са няколко.
Арестите на опитни комунистически дейци в началото на септември води до слаба организация на въоръжените действия. В голяма част от страната дори комунистите не посрещат идеята за въстание с ентусиазъм.
Въстанието не избухва в големите индустриални центрове - София, Варна, Бургас, Пловдив, където са съсредоточени немалка част от привържениците на БКП. По този начин се дава възможност на правителството да използва големите войскови части в тези градове срещу въстанието в селските райони. Въпреки специалните усилия на БКП за агитация сред българските войници, армията застава изцяло на страната на правителството, макар че повечето войници произхождат от бедни селски семейства, традиционно симпатизиращи на БЗНС и БКП.
Железниците на страната, в които през предишните години избухват едни от най-големите стачки, по време на въстанието функционират успешно, ръководени от социалдемократическия министър Димо Казасов.
Това не пречи на Георги Димитров и Васил Коларов по-късно да се обърнат с отворено писмо, в което казват, че революционната ситуация в България продължава и в началото на 1924 година изграденият от тях Задграничен комитет ще обяви нов курс към въоръжено въстание. Скоро след бунта се провеждат избори в България и новият парламент приема Закон за защита на държавата.
С него Комунистическата партия е поставена извън закона. БКП създава нелегална военна организация, която инициира терористични акции. Спечелилото изборите правителство на проф. Цанков управлява авторитарно и също нерядко със средствата на терора. Демократичната система в България остава трайно нарушена до 1944, както и след това, когато в България навлиза Съветска армия и в страната скоро се установява просъветски режим.