На днешната дата през 1371г., край Черномен войските на Вълкашин и Углеша са разгромени от османците, водени от Лала Шахин. Победата на османците стабилизира позицията им на Балканите и на практика ликвидира единствената съпротива източно от Ниш. През следващото десетилетие османските владения на балканите ще се разширяват постоянно, чак до 1387г., когато при Плочник силите на Мурад I са победени от съюзените армии на Сърбия и Босна. За България, победата на османците означава надвисване на неминуема заплаха, която съвпада със смъртта на Иван Александър няколко месеца по-рано.
Това пише д-р Александър Стоянов за "Военна история".
Когато през 1364г. Амадео Савойски превзема Галиполи, османските владения са дефакто разделени на две части – Румелия, където се намира столицата Едирне и Анадолъ – османските владения в Мала Азия. Изворите и историците изказват различни предположения за това къде се намира османския владетел Мурад в периода, през който Дарданелите са извън османския контрол. Но най-вероятно султанът е бил „изолиран“ в Мала Азия, докато владенията му в Европа са се намирали под контрола на водачите на различните отряди гази (виж статията за ранната Османска армия в последния брой на „Военна История“). Основен водач на тези войни-авантюристи бил Лала Шахин, учител и верен служител на Мурад. Лала Шахин се проявил като талантлив пълководец и въпреки ограничените средства с които разполагал успял да стабилизира и опази османските владения на Балканите докато през 1374г. византийците не върнали Цимпе и Галиполи на османците. Ключова роля за тази стабилизация изиграла победата при Черномен.
Когато през 1355г. умрял най-забележителния сръбски владетел – Стефан Урош IV, наричан Душан, неговото кралство започнало да се разпада, като обширните територии в Македония и северна Гърция били поделени между различни, полунезависими, деспоти, сродени с управляващата династия на Неманичите. Някои от тези деспоти били до такава степен самостоятелни, че дори претендирали за собствени кралски титли. Именно такъв бил случая с братята Вълкашин и Углеша Мрнявчевич, които контролирали териториите на днешната република Македония. Вълкашин претендирал за титлата „крал на сърби и гърци“, която преди това използвал Душан като опозиция на душановия син Стефан Урош V Слаби.
След като през четиридесетте години на XIV османците успели да унищожат владенията на войводата Момчил, който контролирал Беломорска Тракия и Родопите, те продължили експанзията си със завземането на Дидимотика (Димотика) и Аркадиопол (Люлебургаз), с което окончателно се утвърдили в Тракия. Скоро банди гази започнали да атакуват владенията на македонските деспоти и Вълкашин и Углеша, почувствали се застрашени от новия враг, се заели да съберат армия, с която да разгромят османците и да ги прогонят от Адрианопол (Едирне). След като през 1364г. Амадео Савойски успял д апревземе Галиполи и Цимпе, османската позиция на Балканите била сериозно разклатена. Това бил сигнал за Углеша и Вълкашин и те започнали да събират необходимите средства за провеждането на поход. Армията била готова през 1371г., макар нейната численост да остава неясна. Според различните извори цифрата варира от 20 до 70 000 хиляди, но вероятно и двете предположения са грешни. Не бива да забравяме, че братя Мрнявевич, макар и най-силни сред македонските деспоти, разполагали с ограничени ресурси. Четири десетилетия по-рано, Михаил Шишман, начело на все още обединената българска държава събрал не повече от 17 000 души за кампанията срещу сърбите, като голяма част от тях били наемници. Да предполагаме, че двама деспоти с ограничена територия биха могли да мобилизират повече армия от българския цар, който наследил пълна хазна от Тертерите би било наивно. Логистиката, за която споменахме вчера, също играе своята роля. В този смисъл можем по-скоро да предположим, че деспотите едва ли са могли да съберат повече от 10-12 000 души, цифра, която сама по себе си била внушителна имайки се предвид фрагментацията на балканските територии.
От своя страна числеността на османците е силно подценена, като някои историци разчитат единствено на османските извори и предлагат цифра от 800 души. Подобно твърдение е смехотворно, поради простата причина, че дори с нощна атака, както става при Черномен, 800 души биха нанесили поражения на врага, но не и да го разгромят и обърнат в пълно бягство. Противното би предполагало, че османците са разполагали с някакъв вид командоси, които са притежавали необикновени за времето си бойни умения, оръжия и координация. От друга страна, всички са единодушни, макар и чрез различни цифри, че размерът на османските сили бил на половината на този на сърбите. Разликата идвала в качеството. За разлика от зле дисциплинираните опълчения, които допълвали сръбската тежка кавалерия, османците разполагали с армия, съставена предимно от професионални войни с дълъг опит в битките, грабежите, засадите и надхитрянето на врага. Съдейки от успехите, постигнати от Лала Шахин преди и след битката при Черномен, можем да заключим, че османските сили, останали „откъснати“ на Балканите били съставени от по-опитната част от газите, служещи на Мурад. В това има сериозна доза логика, като се има предвид, че Балканите били основния театър на османската експанзия и именно тук газите се сблъсквали с най-сериозна съпротива и получавали по-сериозна плячка. Логично, най-опитните войни били привлечени към този фронт с цел постигане на слава и завоюването на богатства, както и достигане на място в рая чрез война с неверниците. Следователно, османците разполагали с по-малобройна, но и по-добре подготвена армия.
Вълкашин и Углеша решили да се възползват от отсъствието на Мурад и от ограничения брой противникови части и да завладеят Едирне с което да ликвидират османската заплаха. Планът им бил да проведат таен поход и да нападнат неочаквано враговете. За целта армията им следвала поречието на Марица. Лала Шахин, стар ветеран и опитен в боевет в пресечен терен се задействал да предотврати напредването на врага. Изпратил необходимите съгледвачи, нещо, което непредпазливите сърби не сторили и се заел да изчака удобен момент да нанесе пръв удар срещу враговете. Този търсен момент се появил в нощта на 25 срещу 26ти септември, когато разположените на лагер край Марица християнски войски се отдали на пиршества и забравили да поставят постове, уверени в своето числено предимство. Силите на Лала Шахин изчакали враговете им да се напият порядъчно и в ранните часове на 26ти, османците атакували своите полузаспали, пияни врагове. Последвала поголовна сеч, в която загинали и Вълашин и Углеша, а онази част от армията им, която не била изклана се издавила, бягайки към река Марица. С един единствен удар Лала Шахин ликвидирал цяла една армия, лишавайки завинаги македонските деспоти от възможността да съберат нова подобна сила. Наистина, през следващите десет години не бил воден нов поход към Македония, но когато София паднала през 1382г, и армиите на Мурад поели на запад, земите по поречието на Вардар били покорени бързо и без сериозна съпротива. Единствен Марко, син на Вълкашин запазил временно своите владения, служейки като верен васал на Мурад, а после и на сина му Баязид. Същият този Марко по-късно се покрил със славата на народен герой за сърби и българи под името Крали Марко.