На 6 октомври в галерия „Средец“ на Министерство на културата ще бъде открита първата самостоятелна изложба на художника Николай Николов-Зиков. Както повечето медии вече обявиха, става въпрос за един от антисистемните класици на българската живопис от епохата на социализма. По правило, техните платна са рядкост в галериите, не са собственост на големи музеи, а са отлежавали с десетилетия по ателиета и частни колекции, невиждани и неоценени.
По онова време, Николай Зиков все още е една от младите надежди на социалистическото изкуство, участва с успех във всяка обща художествена изложба (т.нар. ОХИ – най-важното събитие в културния календар, провеждано регулярно в различните окръжни центрове). Докато обира суперлативите на социалистическата критика обаче, младият художник попада под зловредно западно влияние, срещайки се със сюрреалистичното творчество на Салвадор Дали. Проблемът е, че от всички стилове по света тъкмо сюрреализмът е най-омразния за съветските изкуствоведи, тъй като иронизирайки сакралността, сюрреалистите иронизират и утопиите, най-мащабната сред които е утопията на марксизма. С особена сила това важи за самия Дали, вярващ католик и реакционер, чието име е напълно изчегъртвано от социалистическата цензура, а творчеството му забранено.
В тази ситуация през 1977 г. Николай Зиков се готви за участие в поредната ОХИ, организирана в Добрич (тогава Толбухин). Темата на изложбата е „Земята и хората“ и Зиков решава да участва с голямо платно, озаглавено „Политическа песен“. Самата картина е разделена на две, като в едната ѝ половина е изобразена млада жена държаща в ръцете си детенце, която очевидно цели да представи здравите ценности на социалистическия режим, а в другата - мозайка от изображения, представляващи „гнилия капитализъм“. Това, което обаче прави творбата наистина уникална е, че в горния ъгъл на капиталистическата част Николай Зиков включва малък портрет на Салвадор Дали, истинско предизвикателство към защитниците на социалистическия реализъм.
Предложената картина сериозно озадачава журито от мастити художници. От една страна платното очевидно свидетелства за моралното превъзходство на социализма пред Запада, показан чрез образи на социална и сексуална експлоатация. От друга обаче, физиономията на Салвадор Дали е твърде разпознаваема за да остане незабелязана. В крайна сметка журито решава да допусне картината, изисквайки от организаторите на изложбата да бъде сложена в някой по-незабележим ъгъл.
При откриването се оказва, че е допусната грешка и платното стои в самия център на експозицията, събирайки любопитните погледи на всички посетители. Нещо повече, тъй като е оценена като най-добрата картина в цялата изложба, репродукции на „Политическа песен“ са публикувани на първите страници на повечето отразяващи събитието вестници. Така първото портретно изображение на Салвадор Дали в социалистическия лагер, не просто не е спряно от цензурата, но става достъпно и за обикновените трудови хора.