Зад думата „чалга“ стои османотурското çalgı, което означава „инструментална музика“. Според историка Александър Стоянов корените на жанра стигат поне до XIX век, а вероятно и по-назад във времето, обяснява той пред Фокус.
В Османската империя през XIX век, а вероятно и по-рано, из селата обикалят оркестри, които свирят на празненства и по различни поводи. Музиката им е развлекателна и танцувална, а заниманието им е известно като çalgı – „чалгъ“.
В тези състави участват музиканти от различен произход, често роми, които се прехранват с музика. Те пътуват между различни селища и съчетават мелодии и мотиви от районите, през които преминават. Самите изпълнители са наричани „чалгаджии“.
В българския език понятието „чалгия“ навлиза като обозначение за музикално събитие, на което се изпълняват популярни песни с инструменти. Терминът се използва широко до края на Третото българско царство.
След установяването на тоталитарния строй държавният контрол върху музикалната дейност води до упадък на занаята на чалгаджиите. Според Стоянов той се възражда в края на 80-те години под влиянието на две успоредни промени – разпадането на тоталитарния ред и засиления интерес на българската публика към сръбския турбофолк.
Около 1989 г. се оформя нова вълна от оркестри. Те изпълняват фолклорни песни, чужди мелодии и побългарени кавъри, привнесени от съседни държави.
„Този тип музика продължава да поддържа единно постосманско културно пространство“, посочва Александър Стоянов. По думите му музикалният обмен между балканските страни съхранява спомена за период, в който народите в региона са живели смесено в рамките на Османската империя.