Доналд Тръмп говори за нападения, които ще продължат четири седмици. Американското министерство на отбраната предпочита да не посочва конкретни срокове. Колко дълго Иран ще успее да отговаря на Израел и САЩ с ответни удари? И как би могла да изглежда стратегията?
Корнелиус Адебар: Големият въпрос е какво действително би могъл да постигне Иран със средствата, които са му останали. Тъй като пораженията са много – ракетни бази, дронове, фабрики, военновъздушната отбрана и, разбира се, военното ръководство.
Оттам следва, че това, което виждаме в момента, е вероятно нещо като децентрализирана активност на отделни части – било то от армията или от Революционната гвардия, които се опитват да обстрелват избрани от тях цели. В момента не изглежда така, като че ли има вътрешен контрол и ръководство. Именно това е най-голямата пречка за иранците – че не могат да координират и че например запасите от ракети, натрупани след войната от миналото лято, се изчерпват.
Какво означава това конкретно?
Корнелиус Адебар: Това означава, че наистина не можем да преценим колко дълго ще издържи Иран. Целта на ръководството на страната вероятно е да бъдат засегнати максимален брой съседни страни. Атаките срещу съседните държави в Персийския залив вече са факт.
Саудитска Арабия вероятно ще се опита да се включи. Това означава, че след като войната се разшири и хаосът се задълбочи, иранският режим може и да разчита на шанс за оцеляване.
Войната стигна и до Ливан. Колко вероятна е и по-нататъшна ескалация в региона?
Корнелиус Адебар: Ще зависи от това дали американците и израелците с предприетите от тях над 1000 удара ще постигнат успехи в средносрочен план, така че иранците да нямат възможност да изстрелват повече ракети. Това в момента не е ясно.
Бойците от шиитската милиция Хизбула, която е съюзник на Иран, вече започнаха да нанасят удари – нещо, което миналото лято не се случи. Те естествено са опрени до стената, понеже техният съюзник, техният спонсор в Техеран е отслабен. Милиците на Хамас вече са свити. Хутите биха могли да се намесят на страната на Иран, предизвиквайки нестабилност в Червено море. Но това са сценарии, каквито е имало и в миналото, а те досега така и не са се реализирали.
Върховният водач на Иран е мъртъв. Но Иран не е еднолична диктатура, както виждаме – постоянно се появяват нови лица и режимът не рухва. Какво трябва да се случи, за да бъде разрушена вътрешната стабилност на властовия апарат? Или могат да продължат все така?
Корнелиус Адебар: Част от силите за сигурност трябва да смени страната. Обичайно се има предвид армията, но освен нея съществува и Революционната гвардия, която заема определени идеологически позиции и защитава Ислямската република като такава.
Армията се чувства по-силно свързана с държавата Иран. Да припомним, че по време на Ислямската революция през 1979 година тя премина от другата страна, което естествено представляваше сигнал. Но засега не се виждат такива признаци.
Съвсем наскоро – през януари – режимът брутално потуши протестите и причинявайки смъртта на вероятно десетки хиляди протестиращи показа, че е готов буквално да мине през трупове, за да опази реда. Това е двоен удар за населението, което и така е под обстрел.
Каква е актуалната власт на Революционната гвардия?
Корнелиус Адебар: Революционните гвардейци вероятно са тези, които в момента - ако въобще - все още имат власт и имат думата. Те са и тези, които винаги биват разглеждани като възможна алтернатива. Не в смисъла на демократична промяна, а като хора, които могат да кажат: ще свалим религиозното ръководство. Върховният водач вече е убит. Сега въпросът би бил кой ще го наследи.
И този преход би могъл да се използва за установяването на друг управленски режим, базиран на Революционната гвардия, но който след това да предложи нови отношения на американците. Това ще е същият сценарий, както във Венецуела – просто се сменя върхът и в крайна сметка промените са много по-малко, отколкото хората са очаквали първоначално.
А какви са възможностите на иранския народ?
Корнелиус Адебар: Населението е под двойна заплаха – от войната и от собствения режим. Към хората се отправят призиви да напуснат Техеран, те са изпълнени със загриженост за своите близки.
Това не е моментът за отпор на режима. Моментът за това беше през януари. Тогава Тръмп предложи помощ. Сега обаче тя идва значително по-късно. И може да се окаже, че моментът за разширяване на промяната, която тръгна да се заражда в Иран, вече е отминал.
Автор: Джеси Велмер (ARD)