Има нещо дълбоко балканско в това, че повече от хиляда години след смъртта на цар Самуил неговите останки отново се превръщат в политически въпрос. На 29 септември българското правителство обяви, че България и Гърция са постигнали споразумение за връщането на тленните останки на Самуил в България. На 3 октомври останките трябва да бъдат официално предадени на българската държава в Солун, след което да бъдат пренесени в София.
От българска страна посланието е ясно – става дума за връщане на останките на български владетел в неговата родина. От македонска страна обаче реакциите показват нещо друго: че в Скопие темата за Самуил продължава да бъде част от далеч по-големия спор за историческото наследство на средновековната българска държава.
И тук идва репликата, която трудно може да бъде подмината.
Историчката проф. Виолета Ачкоска реагира саркастично на решението на България и Гърция. Тя предлага останките на Леонид да бъдат дадени на Гърция, а „останките на хан Аспарух“ – на България, като знак за „обща история“. Смисълът на нейния коментар е именно в иронията, че костите могат да бъдат „разпределяни“ между държавите според политическата конюнктура.
Точен цитат: „Еве, на пример, останките на Леонидас да ги поклониме на Хелада, а останките на Хан Аспарух на Бугарија, како знак на ‘заедничка историја’. Не е важно чии се коските. Ги имаме на тони и ќе си ги именуваме по потреба. Сè за добрососедство.“
На български: „Например останките на Леонидас да ги подарим на Елада, а останките на хан Аспарух – на България, като знак за „обща история“. Няма значение чии са костите. Имаме ги с тонове и ще си ги именуваме по потребност. Всичко за добросъседство.“
Това не е официална позиция на президента на Северна Македония Християн Мицкоски. Не е и позиция на правителството в Скопие. Това е позиция на конкретен историк. Именно затова трябва да бъде представена така, а не да се превръща в изказване на цяла държава.
Но репликата е показателна.
Защото само споменаването на Аспарух в този контекст показва колко дълбоко историческият спор продължава да влияе върху съвременните отношения между България и Северна Македония. Самуил като тест за историческата памет
В България Самуил е цар на българската държава. Българската държава официално представя връщането на останките именно като завръщане на български владетел в неговата родина. Премиерът Румен Радев заяви, че днес паметта за Самуил може да обединява, а не да разделя България и Гърция.
В Северна Македония - картината е по-сложна
Там част от медиите представят връщането на останките като нов епизод от „битката“ за историческата символика на Самуил. Появиха се и твърдения, че няма достатъчно научно потвърждение, че останките са идентифицирани като тези на царя. Други публикации разглеждат споразумението между София и Атина като политически акт, но има един важен нюанс.
Историкът Митко Панов, член на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия между България и Северна Македония, прави разграничение, което всъщност е разумно: пренасянето на останките трябва да се разглежда като съвременен политически акт и не бива да се използва само по себе си като исторически аргумент за характера на Самуиловата държава.
Това е важно. Костите не могат да решат исторически спор.
Но реакциите около костите могат да покажат колко нерешен е този спор.
А защо точно Аспарух?
Тук вече се стига до същината. Да се каже „Аспарух“ в подобен контекст не е случайна историческа препратка. Хан Аспарух е фигура, която стои в самото начало на българската държавност. А Самуил е един от най-значимите владетели на Първото българско царство. Следователно ироничното предложение да бъдат „подарени“ останките на Аспарух на България всъщност поставя един въпрос: „Какъв е Аспарух?“ Българин или северномакедонец - пардон, тогава не е сигурно дали е имало Северна Македония, но може и да е имало…
И тук вече проблемът не е в костите. Проблемът е в начина, по който съвременните общества използват миналото, за да обясняват настоящето.
Балканите имат дълга история на превръщане на историческите личности в символи на съвременната политика. Самуил, Климент, Наум, цар Борис, Кирил и Методий, Гоце Делчев – имената са различни, но механизмът често е един и същ: средновековна или по-нова историческа фигура се превръща в доказателство за съвременна национална идентичност.
Така историята престава да бъде поле за изследване и се превръща в територия за притежание.
Иронията с „тонoве кости“ казва повече, отколкото изглежда
Най-интересната част от коментара на Ачкоска всъщност не е самото споменаване на Аспарух. Това е изразът, че „няма значение чии са костите“. Тъкмо обратното – в този спор очевидно има огромно значение чии са костите. Иначе нямаше да има политическа и медийна реакция.
Историята не се доказва с това кой как нарича един владетел. Но и не се променя с това кой днес контролира мястото, където са останките му.
Най-интересното предстои на 3 октомври
На 3 октомври България ще получи останките на Самуил. Това е конкретен дипломатически акт между София и Атина. Българската страна вече отправи и покана към Християн Мицкоски да присъства на церемонията в София. Поканата беше мотивирана именно с общата средновековна история и с ангажиментите за добросъседство между двете държави. И това е моментът, в който Северна Македония има възможност да покаже дали историята може да бъде повод за разговор, или ще остане инструмент за противопоставяне.
А ако една история е достатъчно силна, тя няма нужда от политическа охрана.
И може би точно затова репликата за Аспарух е толкова показателна. Тя показва, че дори когато става дума за връщане на човешки останки, спорът отново бързо се връща към стария балкански въпрос: кой има право да притежава миналото. Отговорът би трябвало да е прост – никой. Но дали е така? Миналото не е собственост - или пък може би е...