След като храмът на Нова телевизия – нейното сутрешно студио – бе осквернен от безбожното словосъчетание бай х.й., дойде ред и на конкурентната бТВ да разбере, що е широта на изказа. „Моля?!“ – изуми се водещата Жени Марчева, когато евродепутатът Николай Бареков похвали краката й, ползвайки определението „баджаци“.
Тя вече бе успяла да го ядоса, карайки го да превежда и коментира пасажи от англоезичната преса. Клетият Николай сам си постла дни по-рано за унижението, когато пусна снимки, на които пие сутрешното си кафе, втренчен в „Ню Йорк Таймс“. А нивото на английския му неведнъж е ставало обект на шеги и закачки. Най-вероятно водещата и екипът й са заложили опцията „напускане“ след реализиране на провокацията, което означава, че ни най-малко не са се интересували от това, какво мисли Бареков по острите въпроси на политическата действителност.
„Не е важно какво се казва, а кой го казва“.
Това е една от любимите исторически сентенции на родните политици. Обикновено я използват, когато са притиснати до стената. Бъркат в съдраната си торба, пълна с безпомощност и празни приказки, и опитват да я напипат, за да се измъкнат от ситуацията. Кой е тоя, бе?! Точно пък тоя ли ще ми търси сметка!? Подобно отношение проявяват и медиите към дискредитираните политици, паднали отвисоко, без значение как и защо са изпили горчивата чаша. Освен, че рядко получават покани за интервюта, всичко, което кажат се подлага на съмнение или директно се осмива и иронизира.
Не е тайна, че в медийните среди от години Николай Бареков е откровено недолюбван. Още от времето, когато бе виден производител на новини в сутрешните блокове. Тогава всяка изпусната въздишка, стон или друг звук от физиологично естество на събеседник в студиото, Николай можеше да обяви за сензационна новина. Това дразнеше едни, беше комично за други, а мнозина му завиждаха. Започнаха да лъсват неприкрито и без цензура някои от барековите характерови особености. Галопиращо самочувствие, изворен нарцисизъм с невиждан до момента на екран дебит, нечовешка амбиция, нездрав работохолизъм. И зрителите зяпаха „друг път невидели“ такова чудо като телевизионния Свети Николай Пловдивски. Водеше с пластика и артистични гърчове, като мим, дервиш и екзорсист. Три в едно. И гении на пантомимата като Вельо Горанов и Александър Илиев биха се затруднили да го пресъздадат.
Когато стана телевизионен шеф и започна да жонглира с много пари, всичко описано ескалира. Накъде повече? Оказа се, че има накъде. Имала глава да пати, де. Като много български мъже – реализирани, а вече и заможни, Николай Бареков реши, че може да спаси многострадалното ни Отечество. И защо не?! В студиото години наред ежедневно бе разговарял със стотици политици. Най-различни. Откровени глупци, наглеци, позьори, селяндури, рецитатори и пр. С какво бе по-лош от тях?! Защо те да стават, а той не?! И шоуто на Бареков се прехвърли във видялата какво ли не българска политика. Да, стартът беше малко „на пожар“ – след Костинбродската афера, когато разбуди задрямалия електорат в ленивия следобед на деня за размисъл.
„Аз ги свалих от власт. Не знам дали ще остана жив“, издекламира той в директно включване и потърси убежище в мътната вода на родния политически живот. Със заявката за следващ премиер на страната. С характерната си неизчерпаема енергия Бареков започна да основава телевизионни комитети по места. Избираше забравени села и порутени градчета. Избягваше големите областни центрове. Поне в началото бе предпазлив, като Дякона. Би основал комитет и в центъра на село, залято от язовир, но май не се сети. Пък и времето го притискаше. Началото бе ударно. През май 2014 г. Николай стана евродепутат. Няколко месеца по-късно коалицията, в която участваше неговата „България без цензура“, вкара 15 депутата в Народното събрание. Той очакваше повече. Само че, старите башмайстори на родната политическа съборетина, обиграни във всякакви подли игри, вече му бяха сложили шапката в оджака. Тези, които той така презрително неглижира като опоненти, а и малцината, на които имаше някакво доверие. Всичко тръгна назад. Брюкселският депутат остана без парламентарна група у нас. Тези, които бе „създал“, пристанаха на енергийния бос Ковачки. Николай започна да роптае из телевизиите при всяко завръщане в София. Но беше късно и той си го знаеше. Накрая кандиса и призна: „Съсипаха ме…“.
Днес Бареков още е в Брюксел. Но подобно на някогашния евродепутат Димитър Стоянов, няма къде да се върне. Превърна се в политически бездомник у дома, нищо че там обитава салона на консерваторите на Джефри ван Орден.
В тази донякъде тъжна, но предимно глупава телевизионна история, няма добри и лоши, няма го дори и симпатичният губещ. Изгубиха и двете страни. А публиката ги сиктердоса вкупом. Каквото повикало, такова се обадило. Каквато ни журналистиката, такива и политиците.