Мнението е на Боян Стефанов, председател на Младежкия консервативен клуб
„А сега остават тия три: Вяра, Надежда, Любов; но по-голямата от тях е любовта.“ Св. Апостол Павел.
Народите, оформени и израснали в християнска среда, са пропити от идеята, че любовта е висша ценност. Християнската Църква учи, че Любовта е първопричина за сътворението на света и за съществуването на самия живот. Дори атеизираните и крайно секуларизирани общества, възникнали на християнска основа, споделят принципа на любовта като ценност. Затова винаги за християните обвинението в не-любов е травматично и трудно предизвикателство. Християните в Еврова се сблъскваме с това предизвикателство, например когато дебатираме с активистите, желаещи да се създаде нов набор от права за хората с нетрадиционна сексуална ориентация. Тъй като „LGBT“ активистите твърдят, че защитават отношения на любов между хората.
Любовта между близките (семейството, приятелите) е нещо естествено и присъщо на всички. Десният и консервативен човек взима пример от личните и семейни отношения, когато размишлява върху обществото. Както доброто семейство цени и уважава своите обичаи, семейни традиции, семейно предание, по същия начин консерваторът очаква обществото да съхранява и предава на следващите поколения своите ценности и своята идентичност. Добре управляваното домакинство се предпазва от пътя на дълговата спирала, затова и десният и консервативен човек е отговорен и предпазлив по отношение на публичните финанси.
Разумните политици трябва едновременно да бъдат учители, водачи на своя народ от една страна, и следовници от друга. Управленците трябва да следват и бранят безспорните ценности, които гарантират идентичността и просперитета на водения от тях народ, но същевременно да не се осланят изцяло на общественото мнение, защото извън своите избрани представители е много трудно и е спорно, дали изобщо е възможно такова единно мнение да съществува.
По стечение на историческите обстоятелства, сред мнозина българи съществува ислямофобия (в буквален смисъл – страх от исляма, а не омраза към мюсюлманите). Тя е предизвикана от дългите векове на мюсюлманска дискриминация върху християните в Османската империя и впоследствие е усилена чрез националистическата пропаганда на следосвобожденския режим и особено от лицемерно прикритата националистическа политика на тоталитарния комунистически режим („Възродителният процес“ не е най-добрият пример за комунистически интернационализъм).
Поради тези и други фактори, повечето български домакинства имат задръжки по отношение на това да приемат мюсюлмански имигранти, например у дома си. Класически ляво-либерален подход е по изкуствен начин да накараш държавните институции да правят това, което мнозинството от семействата не биха желали (не коментирам дали е демократично).
Както посочихме по-горе, любовта и добротворството са фундамент на нашата вяра и цивилизация. Нека бъдем честни със себе си – какво всъщност изискваме ние от хората, легално потърсили закрила от военните конфликти и дошли в България? Изискваме те да зачитат и приемат нашите ценности и да живеят по нашите плавила. Когато те спазват нашите закони и се стараят искрено и безпроблемно да се интегрират в нашето общество, ние трябва да поемем протегнатата ръка. Затварянето и охраната на границите и недопускането на десетки хиляди нелегални имигранти не е самоцел. То е въпрос на национална сигурност. Ние не желаем да се само-изолираме от останалия свят, напротив, самата България е силно интегрирана в обединена Европа. Нашата култура е основана не на омразата, а точно обратното – на любовта към ближния. Когато той не ни пречи, ние трябва да демонстрираме своето милосърдие.
Тук е разликата между отговорната и консенсусна политика по охрана на границата, от една страна, и неоправданите и нецивилизовани действия на протестиращите в Белене, от друга. Задача на държавната власт е да се справи и с двете предизвикателства. Нито да допуска страната да бъде заливана от големи бежански вълни и риск от тероризъм, нито да отстъпва водещата си роля в обществените процеси на малки, маргинални и радикални групи.
Ако българинът желае да съхрани традиционното си семейство, общество, вяра, култура, в днешният динамичен и бързо променящ се свят, то той трябва да запази у себе си не само готовността си за силова защита на нашите ценности (понякога необходима), но също така принципите на милосърдието, състраданието, гостоприемството, които вървят рамо до рамо със саможертвата в името на Родината.
И тук е голямата отговорност на десните и патриотични формации. Техните лидери трябва да бъдат пример и да посочат вярното сечение между християнския дълг за помощ към ближния и патриотичния дълг за защита на Отечеството.