Културата

Знаете ли кога рухна Народната република? Тогава нямах представа, че тя гине, но усещах, че нещо става… Как животинките предчувстват земетресенията? Та коя година беше? Вероятно 1984. Родените по-рано са долавяли настъпването на предопределеното злощастие по други признаци, понеже страната се рушеше през цялото време на своето съществуване. България на трудовите хора, на съзидателите – това е взрив… И казаното не е метафора, а нещо обективно. Вселената е също взрив, само че по-дълъг и по тази причина не го забелязваме. НРБ освети и даде смисъл на живота на три поколения – срок сериозен, но не с космически мащаби, затуй в него мярвахме нещичко. На нас ни се струва: «Преди всичко бе, както си беше, а сега някак не е така»… В действителност обръщаме внимание на движението (някои също казват: «развитието»). Лично според мен в движението и развитието хубавото е малко. Те са неизбежни, естествено, насъщни за живота, но доброто в тях е кът. Впрочем, както и в самия живот... Децата порасват бързо, любовните увлечения прелитат като експрес, залезите и разцъфтелият люляк дотягат… И к’во остава? Болести и боязливото очакване на смъртта. И това ли беше, ега ти! Мерси!

Значи, случи се в 1984 година. На два пъти (запомнил съм два епизода: два подземни труса, два буреносни гръма). Бяхме на летуване в Западна Стара планина. Жега, зеленина. Стигнахме поредната хижа по маршрута, тръшнахме се край раниците на тревата, докато ръководителите и персоналът обсъждаха настаняването ни. От отворения прозорец на кухнята заедно с потракването на чинии се носеше песента на Попа: «Дай си сърцето, на който искаш ти, вино̀то с отрова…» «Каква скучна, лигава песен» - нещо подобно си помислих аз. Защо хората я слушат? Нея не би трябвало да я има.

Как да обясня?... Би било нормално да звучи нещо героично – патриотично, или хайде, нека да е лирично, от рода на «Бяла лунна вечер, нереален земен свят…», нещо, преминало през зорък художествен съвет и общественоотговорна телевизия, а това, което бяха пуснали бе определено (според моя вкус) нередно, подобно на отровна мъгла, просмукала се на повърхността от мрачните дълбини, дребнобуржоазен вихър от експлозия, която е по-дълга от нашия социалистически взрив.

Вторият път – когато през есента откриха паметника на Хан Аспарух в парка до техникума. «Пфу!» - измърморих наум, щом го видях.

Изобщо, с монументите хората опитват да спрат времето - това са гири, предназначени да подръпват нежно за краката разбягалите се наследници, да им напомнят, че те имат дълг към тази земя. Но борчовете, дори дадените от сърце, без лихва, тежат, затова лесно ги забравяме. Може би по тази причина ние с радост издигаме грамади, чийто обем е ограничен единствено от наличния железобетон и от рамките на фантазията на автора… А сетне със същия истеричен ентусиазъм ги разрушаваме… Подобна роля на темпорални репери изпълняват и заводите, и селищата. Имали сме град Сталин. И улица «Хитлер». Но забавното е, че от топонимите, маркиращи историята на нашия криволичещ бяг, неизменен е останал турският Мусала. Този значим факт обаче ни изблъсква в дебрите на народопсихологията, а разискваната днес тема е друга, така че няма да се отклоняваме.

Основната роля на културата е да служи на нацията. И не тя трябва да е независима, а родината. Нейното предназначение е целенасочено да учи хората на добро, да ги вдъхновява… Само на тази основа обществото може да бъде обединено. Съответно, без държава няма как да има възпитание (в целия му обхват).

Аз не поучавам никого. Всеки си има свой вкус. Обичате да отдъхвате под ритмите на кючеци или рап – давайте, само не буйствайте след десет вечерта в апартамента, и не сядайте зад волана, ако сте упоени! Или ви забавляват долнопробни театрални постановки и паметници със светещи зъркели – моля, изборът е огромен! И няма да питам какви чувства поражда у вас допирът до тези… хм, продукти.

Да, авторите, особено бездарните, се нуждаят от средства за препитание – затова клепат, каквото могат. В постмодернистичната действителност, в която лихварите биват възхвалявани от екраните като благодетели, значението на труда е принизено, а костюмарите от БНБ, вместо да се борят яростно за българския лев – последния символ на нашата самостоятелност, го продават, творчеството е без шанс.

А беше така:

«Земя като една човешка длан…

Но по-голяма ти не си ми нужна,

Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,

че е от кремък твоят стар Балкан…»

Добре е казано, нали?!

Някой ден от дънера на държавността ще изникне клончето на новото старо изкуство - пълно с любов и гордост… Може би. Но надали.