Ако сте в сериозна връзка и имате стабилна работа, е логично да се замислите за дете. След още време, може би за две, а защо не и повече? На сватбата ви, почти всички присъстващи роднини и приятели ще се надпреварват да го пожелават.
Това коментира за сайта „Дневник“ Андрей Анастасов.
Но дали отглеждането и израстването на дете в България е благопожелание или тъкмо обратното? От една страна, животът в България се подобрява. Възможностите, които биха се открили пред вашето дете за развитие и житейски успех, са далеч по-широки от злощастните последни десетилетия на 20-ти век.
Правителство след правителство се врича в необратимите положителни промени, които подобряват качеството на живот в България. Министър след министър призовава българите зад граница да се завърнат и да допринесат към развиващата се икономика. Но дали имат основание?
Да започнем от позитивното: Безработицата спада до 6 процента през 2017г. Средната заплата расте с по 10 процента на година. Брутният вътрешен продукт /БВП/ също расте с устойчиви темпове. Тогава каква може да е причината за притеснение? С две думи: административното управление.
Бомби със закъснител дебнат във всеки сектор
и най-вече в четири, пряко засягащи бъдещето на децата ви: образование, здравеопазване, заетост (и демография) и сигурност. Към бомбите добавяме и други ключови аспекти от качеството на живот: най-високи нива на затлъстяване в Европа, най-неспортуващи деца в Европа, най-замърсен въздух в Европа. Да започнем поред.
В образованието има и количествен и качествен проблем
Първият засяга както броя на учителите, така и този на учебните заведения. И в двете посоки има криза. Средната възраст на учителите е 53 години, а почти половината от тях се очаква да се пенсионират в кратки срокове. Въпреки нарастващата популярност на специалностите с педагогически профил, университетите продължават да не могат да попълнят свободните места за прием. Прекаленото много места в университетите позволява на кандидати с ниски резултати да учат педагогика и завършващите да не са достатъчно добри и/или мотивирани за професията.
Всичко това води и до реално измеримия проблем с качеството. Над 40 процента от учениците ни са функционално неграмотни, според редовното проучване PISA, проведено от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Просто казано, функционална неграмотност е неспособността на ученика да възприеме и разбере това, което е прочел. Тези данни не са еднократни, а устойчиви от 2007г., когато страната ни за първи път е включена. Близки до тези показатели има и Полша в началото на членството ѝ в ЕС, но след ключови и дълбоки реформи в сектора, се изкачва до 5-то място. За съжаление, в България нещата са статични и едва ли 10-процентовото увеличение на и без това ниските заплати ще промени нещо драстично.
В здравеопазването проблемите са сходни
25 процента от практикуващите лекари са на възраст над 60 г., а разрастващият се недостиг на млади кадри се подсилва от безмилостната конкуренция на пазара на труда в Западна Европа. Със стартиращите си заплати /минималната за страната е 510 лв./, несравними с получаваното в други европейски страни, не е изненада, че медиците тук се топят с по около 1000 на година. Проблемът е, че цели региони може да останат без лекар, а недостигът на специалисти може да се усети дори в големи болници в София. И в този сектор не се наблюдават драстични промени, по-различни от мимолетно увеличение на заплатите.
В страна с очертаващи се сривове в образование и здравеопазване, може да се живее и добре. Може да ползваш и частни услуги, биха казали онези от вас с доходи в пъти над средните за страната. Подобно на страни извън ЕС, ако имаш по-високи доходи, може да живееш в пълна изолация от околния свят: в затворен комплекс с частна охрана, оставяйки децата си в частната детска градина или на преглед в частната клиника. Но първо, надали това трябва да е стремежът на България и второ, колко от вас могат да си го позволят?
Как стоят нещата при заетостта
Средният доход в България е близо 1500 лв. Звучи ОК. ОК ли ви звучи, обаче, че 23 процента от българските граждани са под прага на бедност, по данни на националната статистика? Над 10 процента от работещите в България са официално бедни. А при хората на възраст над 65 години, процентът бедни скача на 46. Или, близо половината от пенсионерите ни са в бедност. Нищо чудно, че се задържат до над 60-70-годишна възраст като учители или лекари - в момента, в който излязат в пенсия, могат да си честитят официалното влизане в статистиката на бедността.
Е, ще кажат оптимистите, това са проблеми от десетилетия, нали сега нещата се оправят? Не е сигурно. Работещите бедни са се увеличили двойно през 2016 г. Смело може да се говори за огромен дял от населението, който продължава да е устойчиво беден или близо до прага на бедността.
Многобройни изследвания обвързват нивата на бедност с отпадането на децата от училище и извършването на криминални деяния. Фактори за повишаване на престъпленията са и сегрегацията на малцинства и отсъствието на родител от дома (в нашия контекст, най-често поради работа в чужбина).
Така, колкото и да се стараете, вашето дете най-вероятно ще се роди в болница с ниско качество на обслужване, ще се запише (ако се вредите) в детска градина с ниско качество на грижа, училище с ниско качество на преподаване и е много вероятно да се сблъска с чести проявления на тежко социално неравенство, включително престъпност.
А какви са възможностите за кандидат-студента? Пред него се открива следната перспектива: 50 процента от висшистите не работят по специалността си. 60 процента от младите работят нещо, което не изисква висше образование. Реализацията по специалността веднага след завършване на университета е 7 процента.
Именно поради тези причини, голям процент завършващи гимназисти отиват да учат в чужбина. Все още не може да се проследи точният им брой, още по-малко колко от тях остават там и колко се завръщат в България след завършването си, но логично е поне половината да остават и да търсят своята реализация извън България добавяйки с всяка нова година пореден тласък на изтичането на мозъци. От 1985 г. до 2016 г. населението на България е намаляло с почти 2 млн. души, а факторът емиграция е почти равен с отрицателния прираст като принос към тенденцията. Лошата новина е, че въпреки прокламираната от правителството стабилност, нетната миграция продължава да е в посока напускащи.
Какво трябва да се промени?
Да започнем от образованието. Ако спешно не се задвижат дълбоки реформи, ще продължават да се възпроизвеждат сходни проблеми, които ни вкарват в спиралата на второто качество на живот. Лошата новина за бъдещето е, че немощна управленска култура, подчинена на продължаващо съобразяване с обстоятелствата, възпира всяко ново правителство да предприеме решителните реформи.
Необходимо е спешно реформиране на образованието с цели, извеждащи на преден план качеството. Парите да не следват ученика, а да следват местата, където учениците са повишавали резултатите си с хода на учебната година. Не където винаги имат шестици, а където по обективни критерии са започнали от по-слабо ниво с влизането в училището и в последствие резултатите им са се подобрили.
За работодателите са нужни стимули и облекчения за навлизане в средното и висшето образование. Към момента Законът за корпоративното подоходно облагане предоставя облекчения само за даване на стипендия на ученик или студент. Много други инструменти, но и най-вече воля, са нужни за свързването на работодателите с образователната система.
А именно работодателите имат най-пряка полза от подобряване на образованието. Не един и два инвеститора се изтеглиха точно заради недостига на работна ръка. Не една и две от компаниите започнаха да работят директно с университетите по общи програми и инициативи, които подготвят студентите за техния бизнес. Връзката, обаче, е все още твърде слаба.
Подобряването на качеството на образованието и адаптирането му към съвременната икономика е санитарният дългосрочен минимум за поставяне на основата на бъдеща работеща икономика в рамките на европейска демокрация. Икономика с по-добре работещи сектори и по-добро качество на живот. Кой е краткосрочният? - изграждане на правова държава. Затова, нека започнем с двете. В противен случай, ни очакват още няколко десетилетия от същото, ако не по-лошо.
Андрей Анастасов е консултант в областта на човешките ресурси. Бакалавър по европеистика и журналистика в Американския университет в България и е магистър по политически науки в Централноевропейския университет в Будапеща. Работил е в български и международни корпорации, НПО и медии с фокус върху привличането и развитието на млади таланти в ИТ и образование.