Претендирайки за ролята на политически и морален световен лидер, САЩ много се занимават с творенето на исторически митове. Заедно с англичаните те насаждат картината на „вроденото тиранство” на своите противници и вродената си борба за свобода и правото на всички народи. Но реалностите опровергават тези митове. Една от най-позорните страници от историята на усвояването на северноамериканския континент е геноцидът срещу коренното му население, първо от британските колонизатори, а след това от техните приемници от САЩ.
Тези дни е уместно да си спомним за 180-тата годишнина от приключването на процеса по принудителна депортация (1830-1839 г.) на пет „цивилизовани племена” от югоизточната част на САЩ към безжизнените тогава територии отвъд Мисисипи в Оклахома. По време на тази насилствена акция, получила името „Пътеката на сълзите”, от глад, болести и куршум загиват около 15 хил. индианци от племената чироки, чикасо, чокто, маскоги и семиноли. Този епизод опровергава устойчивото холивудско клише за кръвожадните диваци, нападащи мирните заселници и провокирали собственото си унищожение в резултат на ответни мерки. Назованите пет племена се наричат цивилизовани, защото в края на XVIII век те преминават от бродещ в уседнал начин да живот, малко различаващ се от този на пристигналите от Европа съседи, в това число и в културен план. Например, чироките и чокто бързо усвояват европейските технологични постижения и култура. Чероките имат свои училища, писменост, те поголовно приемат християнството, издават вестника „Чироки Финикс”, дори се опитват да приемат, макар и безуспешно, своя конституция. Те не представляват никаква физическа заплаха за своите съседи, в много отношения се държат по-миролюбиво, отколкото пияните каубои по кръчмите.
Премествайки индианците от родните им места, властите на САЩ и конкретно президентът Андрю Джаксън са притеснени не от изостаналостта на индианците, а напротив, от твърде бързото им приспособяване към живота на европейските заселници. Индианците от Югоизтока се ползват с пълна автономия и владеят богати земи. Те могат да се замислят и за самоопределение. Изпращайки ги по „пътеката на сълзите”, съгласно приетия от Конгреса на САЩ Закон за изселването на индианците от 26 май 1830 г., федералните власти по същество пресичат развитието им. Законодателните събрания на Джорджия, Тенеси, Алабама, Мисисипи, Луизиана имат своите идеи за земите на индианците. Положението на чироките, с чието преселване е завършен целият процес, особено се усложнява, след като на техните земи през 1834 г. е открито злато.
На новите диви места на Оклахома петте племенна постепенно са сведени до равнището на туристическа забележителност. Президентът Джаксън цинично се сеща да обяви лишаването на индианците от постигнатия от тях прогрес за благо. В специален манифест той пише: „Приятели! Вие сами виждате какво ви донесе така наречената цивилизация! Отивайте в Индианската територия отвъд Мисури и там живейте своя живот, както ви е угодно!”
Индианците не получават обещания свободен живот на новите места. Властите, освен мерките за пряко физическо насилие, с цел ограничаване на числеността на индианците, ги лишават от възможност за елементарно изхранване. Така в средата на XIX век в Северна Америка започна безпрецедентно широко избиване на бизоните – един вид зооцид. В такива мащаби той е безсмислен. Но месото на тези животни е основното средство за изхранване на коренното население. Унищожавайки ги, властите и колонистите обричат индианците на гладна смърт.
Според изследователите, през 1800 г. числеността на бизоните на континента съставя 30-40 милиона, а към края на века те са изтребени почти поголовно. Американският генерал Филип Шеридан, прославил се в гражданската война на страната на Севера, пише: „Ловците на бизони направиха за последните две години повече за решаването на острия проблем с индианците, отколкото цялата редовна армия за последните 30 години. Те унищожиха материалната база на индианците. Пращайте им барут и олово, позволявайте им да убиват, да дерат кожи и да ги продават, докато не изтребят всички бизони!” Шеридан, подчертавайки важността на изтреблението на бизоните, предлага в Конгреса да се учреди специален медал за ловците.
Известният на всеки ученик в САЩ герой от американския фолклор Бъфало Бил, чието истинско име е Уилям Фредерик Коуди, се прославя, че за 18 месеца избива варварски 4280 бизона. Железопътните компании използват бизоните като живи мишени за развличане на пътниците. Когато влакът приближава на разстояние един изстрел до стадото, той забавя или се спира, прозорците се спускат и на пътниците им се предлага да се заемат с лов, използвайки оръжие и боеприпаси, предоставяни от компанията. Повече от 75 милиона бизонски кожи минават през ръцете на американските бизнесмени тогава.
Практикуват се и други методи. Германският етнолог Густав фон Хенигсвалд съобщава в средата на XIX век, че членовете на антииндианските милиции „отравят със стрихнин питейната вода на село Кайнганг, водейки до смъртта на приблизително 2000 индианци от всички възрасти”. Тези методи не са оригинални, те следват традициите, заложени от англичаните. Така, едва ли не първият пример за биологическа война в новата история се демонстрира от командира на британската армия в Северна Америка генерал Джефри Амхърст. През 1763 г., по време на въстанието на племето отави начело с вожда Понтиак, той постига „военни успехи”, разпространявайки сред индианците едра шарка.
В свое писмо от 29 юни до полк Г. Бук, готвещ в Ланкастър експедиция в помощ на армията му, генерал Амхърст пише: „Може ли да се разпространи епидемия от шарка сред племената на въстаналите индианци? Трябва да използваме всяка хитрост, за да ги отслабим”. Бук отговаря със съгласие: „Ще се постарая да ги заразя с одеяла, които да попаднат в техни ръце и ще се постарая сам да не се заразя”. И Амхърст му отговаря: „Ти трябва да направиш всичко възможно, за да заразиш индианците с помощта на одеялата, както си длъжен да използваш всеки друг метод, за да се изкорени тази отвратителна раса”.
В САЩ и Англия и досега се намират изследователи, които твърдят, че фактът за прякото предаване на указаните одеяла не се споменава никъде, затова не е доказан. Но трябват ли допълнителни доказателства, когато е известно, че такава заповед е дадена, а за неизпълнението на заповеди в тези времена в британската армия се наказва с разстрел? Бук е бил награден. Известен е и резултатът – половината от членовете на племената, участници във въстанието на Понтиак, загиват от шарка.
Казват, че историята се повтаря. Методите, с чиято помощ държавите строят своята политика, видимо също се повтарят. Особеният интерес на англичаните към прилагането на отровни вещества се проследява и днес. А по отношение на налагането на различни видове санкции американците нямат конкуренция.
Превод: В.Сергеев
Източник: Поглед.инфо