Международната ситуация е качествено различна от предишните периоди на Студената война и краткия триумф на американската еднополюсност. Конфронтацията между страните в онези години беше интензивна, но като цяло предвидима, регулирана от ясен набор от правила.
В съвременния свят степента на объркване и колебания расте бързо.
Старият баланс на силите се руши, нормите се пренаписват и унищожават едновременно във всички области на междудържавно взаимодействие.
Основната причина за наблюдаваните процеси се крие в нежеланието на т.нар. и воден от САЩ Запад да признае необратимостта на формирането на многополюсния свят. Човек ясно вижда желанието на евроатлантическия елит да запази ръководната си роля, която доскоро изглеждаше безспорна.
В началото на ХХ век германският философ Валтер Шубарт казва за британците, че те, „за разлика от другите нации, гледат на света като на фабрика и не жадуват нищо толкова, колкото производството и печалбата“.
След разпадането на Съветския съюз успяхме да наблюдаваме как историческите и политически наследници на британците - американците - изграждаха и разширяваха фабриката си, или по-скоро корпорацията, която сега изстисква печалби в световен мащаб. Много страни, като Югославия, Афганистан или Ирак, са преживели ефектите на този бизнес модел.
Но с началото на новия век нещо се обърка за атлантистите.
Държавите и народите започнаха все повече да напомнят на Вашингтон за своята геополитическа субективност. Глобалният финансов катаклизъм през 2008 г. разкри несигурните основи на глобалната либерална икономика, изградена от Запада.
Към днешна дата не са открити нови източници на висок и стабилен растеж. В самите западни страни населението не е подготвено за тежките последици от кризата или за експериментите на собствения си елит в областта на мултикултурализма и замяната на традиционната идентичност. Доказателството за това е рязкото покачване на популярността на антисистемните, национално ориентирани и популистки сили. Обществото изпраща ясен сигнал до властите, че се чувства излъгано. А те, вместо адекватен отговор, мърморят за митичната „външна намеса“ и организират „лов на вещици“.
Много от горните проблеми биха загубили значение, ако западният елит се научи да разглежда международните отношения не като „игра с нулева сума“, а като начин за съвместно решаване на натрупаните проблеми. Глобалната корпорация обаче не може да спре да се разраства и да позволи на печалбите да намаляват. По-вероятно е да се разруши международната правна система и архитектурата на сигурността, станали нерентабилни и неудобни за нея.
Окуражени от подобни егоистични мотиви, американците и техните послушни съюзници все повече прибягват до насилствено прокарване на своите интереси в ущърб на многостранните преговори.
Правят се откровени опити за дестабилизиране на ситуацията в повечето региони на света. Освен това те все по-често действат не само без оглед на нормите на международното право, но и противно на здравия разум.
Ярък пример е ситуацията около Венецуела, която днес е цинично раздробена по същия модел като Либия или Сирия. Белият дом посочва опасностите от неконтролируемата миграция, ще харчи милиарди за укрепване на границата с Мексико, но в същото време разпалва нов граждански конфликт, провокира поредната хуманитарна катастрофа и този път - близо до него..
Подобна арогантност и самозаблуда са едно от основните предизвикателства пред международната сигурност.
Подобна безразсъдна линия се проявява не само по отношение на Венецуела, която Съединените щати, съдейки по тяхното поведение, считат за едва ли не тяхна провинция!
Виждаме как САЩ, Великобритания и техните най-лоялни съюзници в НАТО постепенно се отказват от основните правила и многостранните правила дори по такива въпроси на стратегическата стабилност като контрола над въоръжението. Те изкривяват принципа на свободната търговия, който е основен за изградената от тях глобална финансова и икономическа система. Те произволно тълкуват международното право, нанасяйки военни удари на територията на суверенни държави, убивайки десетки и стотици хиляди цивилни и налагайки санкции на геополитическите си съперници.
Самата концепция за „закон“ обаче се превърна в подигравка, след като британците въведоха израза „хайли-лайкли“ в легално обръщение, което други западни държави приеха за достатъчно за масовото гонене на руски дипломати (на което получиха огледален отговор).
Решението на САЩ да признае Ерусалим за столица на Израел и Голанските възвишения като територия на еврейската държава в нарушение на резолюциите на ООН, както и едностранното оттегляне на Вашингтон от Споразумението за иранската ядрена програма, подкопава колективните усилия за стабилизиране на ситуацията в Близкия изток.
Освен това самият принцип на управление на кризи чрез многостранни преговори е застрашен.
Акцентът върху използването на сила, без да се вземат предвид принципите на суверенитет, териториална цялост и ненамеса в делата на други щати, е основен елемент от доктриналните документи на администрацията на Тръмп, включително Националната стратегия за сигурност и Стратегията за борба с тероризма на САЩ.
На този фон много регионални сили също започват да се държат по-агресивно, разчитайки, например, на разрешаване на дългогодишни гранични спорове или укрепване на собствените си военно-политически позиции. В резултат на това възниква верижна реакция; колективните механизми за отговор на предизвикателствата са подложени на още по-голяма ерозия.
Балансираното вземане на решения се заменя с импулсивност, използват се егоистични подходи. Рискът от така наречените случайни конфликти, които възникват поради едностранните и спонтанни действия на отделните играчи, се увеличава и е трудно да се поддават на изчисления. Все по-широко разпространени сегменти от населението по света се забъркват в конфликти с различна степен на интензивност.
В резултат на това дори една малка провокация може да бъде достатъчна, за да започне планетарна криза.
Спомнете си Първата световна война. Смята се, че никоя от Великите сили не е била готова да я започне и въпреки това всички буквално „падат“ в нея, а след това плащат с десетки милиони животи за нея, а някои и с изчезването си от геополитическата карта на света.
Преди сто години държавните лидери в своя защита можеха да посочат „липсата на международни правни механизми за разрешаване на противоречията в ранните им етапи“. Днес такива инструменти съществуват, но т.нар. Запад и най-вече САЩ постепенно ги унищожават. В замяна не се предлага нищо, освен юмрук или празни декларации за укрепване на уж „универсалния либерален ред“, на които вече не вярват дори и техните автори.
Тази безотговорност вероятно се дължи и на факта, че САЩ нямат историческата травма, свързана с войната, каквато имат другите нации, особено Русия и европейските страни.
Но съвременният свят (между другото, благодарение на усилията на самите САЩ) стана толкова взаимозависим, малък и плосък, че дори Атлантическият и Тихият океан вече не могат да се считат за надеждна защита срещу евентуален глобален конфликт.
Русия, която е преживяла три опустошителни войни през последните сто години, не се уморява да призовава други членове на международната общност да търсят заедно решения за натрупаните проблеми.
За съжаление, дори в области, в които се водят такива преговори, като „борбата с тероризма“ или „информационната сигурност“, западните партньори продължават да „държат среден пръст в джоба си“. Това, разбира се, не означава, че трябва да прекъснем всички контакти, да преминем в самоизолация или да ги изолираме. Диалогът трябва да бъде продължен, дори само за да се предотврати окончателния крах на съществуващата международна система, която въпреки това осигурява стратегическа стабилност.
В настоящата напрегната ситуация е необходимо да се следва пътя не на унищожаване, а на укрепване на глобалните и регионални формати, като едновременно с това се подобряват и трансформират в интерес на мира и сигурността на цялата планета.
Ако Западът, воден от Съединените щати, няма зрялост и смелост да се движи в тази посока, останалите центрове на сила ще трябва да проектират глобално бъдеще без него.
Остарелият „либерален универсализъм“ трябва да бъде заменен с нов световен ред - справедлив и стабилен.
Той трябва да бъде създаден при тези условия и в онези форми, които осигуряват съвместното съществуване на държавите и регионалните асоциации със запазване на правото на самобитно развитие за всяка от тях.
Убеден съм, че онези разумни сили в западните страни, които са наясно с рисковете, пред които е изправена световната общност и просто са заинтересовани от самосъхранението, ще бъдат все по-привлечени към този процес.
Контурите на идващата световна система все още са обхванати в мъглата на несигурност. Ще се осигури ли истинско единство в многообразието? Или отново ще се превърне в прикритие за властите на тесен „клуб на елита“, в много отношения зависи от работата ни с вас.