Български език и Европейски съюз. Какво общо имат? Възможно ли е? Според мен свързва ги най-вече лозунгът „Единство в многообразието“, изразяващ върховната повеля да има най-вече единство между страните членки, но: в многообразието. А то ще каже в различността, иначе би било само единство, т. е. единство в еднообразието. За да изпълняваме разпореждането, трябва да съхраняваме поместните, националните културни отлики, те са крепители на разподобеността между народите в ЕС. Именно затуй бива наблягано върху националната културна самоличност: да я опазваме. Какъв по-як, по-важен, по-същностен изразител на самоличност от езика наш насущний? Следователно, тия две съюзни постановки, многообразие и културна самоличност, искаме ли да сме добри съюзени европейци, трябва да ги съблюдаваме: многообразие и самоличност, неотменимо включващи езика. Сиреч неговото читаво обгрижване дълг е към България, но и към Съюза.
И какво излиза? Че трябва да обръщаме внимание какъв български говорим, пишем, какъв го сторваме днес, какъв ще бъде утре. Видян така (пък мигар е възможно иначе?) въпросът за състоянието на родната словесност е задача не само наша, но и евросъюзна. От тук произтича: пълнейки езика ни с другоземни чуждотии, вървим против онова, което изисква от нас Евросъюзът. Любимите ни управленци, политици, сляпо наподобявани от журналисти, телевизионери, стръвно ръсят навляци в изявления, речи, писания вякакви, зер смятат, че с тоя раболепен и низкопоклонен способ изявяват своята безусловна (чети безогледна) вярност към Брюксел, Вашингтон, поредните нам пътеводни звезди, ала предприемат обратното спрямо онова, което се от них очаква: да вардят многообразието и културната самоличност. Тъй постъпват, защото днеска и най-паче нощеска, обратенящината е модна и печеливша?
Отново ще кажа, че да съм изрично ясен, макар да знам мъдрата ни поговорка гърбавия гробът го изправя: добър европеец е който ратува за чистота и богатство на родната реч омайна, сладка – така дважди повелява Съюзът – а не който я усърдно замърсява с англо-американизми. Сторващите го противостоят на ЕСе-то, както вече отбелязах защо. И още, за тъпоглавци, ей неопровержим пример: никой познавач на изобразителни изкуства не цени копие на картина повече от оригинала, колкото и съвършено да е то. Пък неразумни и юроди старателно затлачват словността ни с преизобилни копия, при туй движени от убедеността, че поведението им е правилно, добродетелстват. На дело стародавната комедия „Криворазбрана цивилизация“ преинаквяват я в „Криворазбрана демокрация“. Впрочем то е в сила за цялата ни следноемврийска действителност.
Понеже демократясала България няма езикова политика (за какво ни е, щом с нея не може яко да се краде?), единствената сгода нещинко да оправим е личното усилие за опазване чист езика ни: говорейки, пишейки да отбягваме излишни чуждици. А и като убеждаваме други люде в обществената потребност да го прилагаме, с което изпълняваме условията за многообразие и културна самоличност. Последната дума онагледява парадоксално, че тъкмо нея политици, управленци, журналисти целенасочено, лукаво и користно подмениха с ненужната идентичност и по тоя начин обезсмислиха нейния повик. Сякаш то е малко, в югозападния български език македонисти натресоха идентитет, нали дупиняк дават от книжовния български да се различават и за лишен път изявиха Едиповския си комплекс. Нека помним – и най-вече отстояваме – Христовата отсъда „по плодовете им ще ги познаете“ (Матей, 7:16), словесните.
Коментар на Румен Стоянов