Доц. д-р Димитър Калев е завършил Медицинския университет във Варна през 1979 г. Седем години работи като специалист "Вътрешни болести" в Омуртаг. От 1986 г. е в Клиниката по белодробни болести в МБАЛ "Св. Марина" във Варна и като асистент по белодробни болести в Медицинския университет -Варна. През 1994 г. защитава дисертационен труд с тема "Диагностична и прогностична стойност на цитологичните показатели в доброкачествени и злокачесвени плеврални изливи". През 2006 г. придобива научна степен "доцент". Основател и председател на Организационния комитет на Годишната национална онкологична конференция МОРЕ /Мултидисциплинарни Онкологични Разговори и Екстракти/. От 2008 до 2016 г. е ръководител на Клиниката по медицинска онкология в УМБАЛ "Св. Марина" - Варна. От юни 2016 г. е ръководител на направление "Медицинска онкология и лъчелечение" в СБАЛОЗ "Марко А. Марков" - Варна. От юни 2016 г. е консултант в Аджибадем Сити Клиник Варна.
-Доц. Калев, как се отразява COVID-19 на пациентите с рак?
-Подобен въпрос би следвало да се разглежда поне от седем съвсем различни аспекта – епидемиологичен, вирусологичен, имунологичен, психологичен, социален, инфектологичен и онкологичен. В качеството си на медицински онколог и пулмолог моята компетентност е ограничена само в последните два, и то с немалък дефицит в инфектологичен план. Моето впечатление е, че епидемичната COVID-19 ситуация повлиява онкологичните пациенти не толкова в клиничен, колкото в социален и психологичен аспекти. Противно на цитираните статистики в международната научна периодика и в медиите наблюденията ми са за много ниска COVID-19 заболяемост и смъртност между пациентите със солидни злокачествени тумори. Подчертавам, че говоря само за пациентската популация във Варна и специално за COVID-19-специфичната смъртност, свързана с т.нар. синдром на остър респираторен дистрес.
-Пандемията забави ли диагностиката и лечението на онкологично болните?
-От само себе си се разбира, че социалните рестрикции на политическите и здравни институции забавят туморната диагностика чрез отлагане на първите контакти между пациент и лекар или чрез отлагане на началните диагностични процедури по повод симптоматични подозрения. Ако към това добавим и без това късната онкологична диагностика в България, би трябвало да очакваме в следващите месеци и години статистическо нарастване на смъртността при определени туморни локализации.
Що се касае за лекарственото противотуморно лечение, осъществявано в нашата медицинска онкология, впечатленията ми са, че пандемията не промени нито стандартния му ритъм, нито неговата ефективност.
-Напоследък в общественото пространство възникна полемика дали онкологично болните трябва да се ваксинират срещу коронавируса. Вашето мнение какво е – „за“ или „против“?
-Без съмнение – против.
-Защо сте на тази позиция?
-Първо, бих искал да напомня, че онкоболните със солидни тумори, потенциални кандидати за анти-COVID-19 ваксинация, са твърде хетерогенна популация и включват пациенти на активно лечение, пациенти с тумори, но без лечение и т.нар. преживели пациенти. Последната от тези три подгрупи притежава риск за COVID-19 заболяемост и смъртност, равен на индивидите без онкологична болест, докато първите две се определят като рискови. Подчертавам обаче, че един от главните субстрати на този риск е т.нар. тумор-свързана имуносупресия. Второ, бих искал да акцентирам, че аз съм онколог с клинично мислене, изцяло култивирано върху медицината, основана на доказателства. След тези две мои уточнения вече мога да обясня големия си скептицизъм към толкова настойчивите, уж експертни, препоръки за анти-COVID-19 ваксинация при онкоболни.
През декември миналата година Европейското дружество по медицинска онкология (ESMO) публикува кратко експертно становище, в което с твърде общи и спекулативни формулировки се препоръчва ваксинация. Удивителното за такъв сериозен експертен панел е признаването на пълната липса на научни доказателства за ефективност и за странични събития, т.е. препоръката е с най-ниското от всички възможни нива на доказателственост. Не би и могло да бъде другояче, след като досегашните регистрационни клинични проучвания за всички ваксини априори изключват имуносупресирани пациенти, включително и тези с онкологични болести. Вярно, становището прави опит да се позовава на екстраполация на стари данни за ефективност на противогрипните ваксини, но да се слага знак на равенство между грипен вирус и COVID-19, струва ми се, е най-малкото несериозно.
От друга страна, експертите сериозно дискутират редицата неясноти, свързани със специфичните ефекти на ваксините в туморните клетки – имуногенност, промяна на антитуморната лекарствена ефективност и др. Най-често повтарящата се фраза в становището им е тази за нуждата от бъдещи проучвания и доказателства. Така че, и през декември, и в своя т.нар. призив за действие от март тази година ESMO само приглася на политическите „лозунги“ на Световната здравна организация, без да добавя нищо истински научно и онкологично. Накратко, никой сериозен и етичен онколог, мислещ с парадигмите на медицината, основана на доказателства, не би следвало да препоръчва на онкологичните си пациенти анти-COVID-19 ваксинация.
-Има ли случаи или локализации, при които ваксинацията срещу COVID-19 би се отразила фатално на пациентите?
-Отговорът ми на този въпрос е аналогичен на предходния: липсват каквито и да е научни проучвания и доказателства за ефекта на предлаганите на пазара анти-COVID-19 ваксини, нито при солидните тумори общо, нито за отделни туморни локализации. Всяко изказване по въпроса би било спекулативно, а аз не бих желал да се ангажирам с това.
Източник: zdravennavigator.bg