“Дори в ситуация на криза, когато се предоставят много повече възможности за трансформация, много често хората предпочитат да разчитат на установени модели, защото е по-трудно да се направи промяна”, казва Румена Филипова, съосновател на Института за глобални анализи в България. Според нея критичният момент с войната в Украйна представя един проблем, който е вкоренен в културните и социални представи на българите - осмислянето на историческите връзки между Русия и България.
“Винаги, когато има определени събития, които засягат Русия, и когато е важно да бъде разпространено пропагандно влияние, посланията на Москва много лесно се разпространяват в България точно заради тези социални нагласи”, казва Филипова. Основна причина за това, е че в страната има определени политически и бизнес кръгове, както и медийни такива, които разпространяват руската гледна точка, смята експертката.
В същото време, когато се говори за това, че България трябва да е ориентирана на Изток, в това се включва не само Русия, но и Китай, тъй като на международно ниво те си сътрудничат. А влиянието на Пекин в Централна и Източна Европа също не трябва да бъде подценявано.
Китайското академично влияние
Китайското влияние в България се подпомага от проруските мрежи в медиите, казва Филипова. “Руската външна политика, особено от 2014 г. насам, е насочена към сътрудничество с Китай. Проруските мрежи в България възприемат това послание - че трябва да са положително настроени към Китай”. Като пример за свързаността между проруските и прокитайските послания в българската среда Филипова посочва издаването на вестник “Китай днес” в България, който е с изцяло китайска насоченост. Същите са и издателите на българския вестник “Русия днес”, който получава държавна премия на правителството на Руската федерация за работата си през 2014 г.
Връзката може да бъде открита и в академичните публикации, където онези, които са с прокитайска насоченост в областта на политиката и международните отношения, често са и с проруска такава, казва Филипова. Експертката участва в проект на Централноевропейския институт за азиатски изследвания (CEIAS), който проучва академичното сътрудничество между университети в Китай и държавите в Централна и Източна Европа. “Почти не съществува български университет, независимо колко голям или малък е, който да няма връзки с Китай”, казва Филипова.
В България липсват регулации, които да засягат китайското влияние в академичната среда. Експертката отбелязва, че в държави като Великобритания, САЩ и Австралия вече съществува дебат за това доколко е редно да се позволяват финансови потоци от авторитарни държави в образованието. В България и останалите държави от региона обаче Китай се вижда повече като възможност, а не като заплаха. “Не е задължително това сътрудничество да е негативно, но е проблемно, когато води до определени пристрастия в съдържанието”, казва Филипова. Най-проблемен е обменът на образователни практики в социалните и политическите науки. В държави с авторитарен режим се налагат много ограничения в обучението именно по тези дисциплини, които би трябвало критично да разглеждат всички видове системи, предупреждава експертката.
Опасността от това влияние е по-скоро в дългосрочен план, отбелязва Филипова. След 1989 година за България най-силен притегателен център в образованието стават Западна Европа и Северна Америка. Ако задълбочаването на връзките между китайските и българските университети продължи, без да се наложат някакви регулации на тези процеси, е възможно това да се промени в полза на Изтока, коментира експертката. “От гледна точка на желанието на Китай да се установи като първостепенен международен фактор - политически и икономически, това върви ръка за ръка с образователното влияние”.
Балансът между Запада и Изтока
Липсата на дебат и регулации отваря вратите за лесното разпространяване на произточните послания не само на Китай, но и на Русия в обществената среда. Това сътрудничество в образователната система се представя като нещо положително за България, казва Филипова. “Казва се, че това е сътрудничество между много стари цивилизации - българската и китайската, и, че има много икономически и политически ползи за България от това. И съответно България трябва да си сътрудничи с Китай и Русия.” Все по-често Китай се включва в картината за потенциалната евразийска геополитическа ориентация на България.
Решението накъде да тръгне България е обусловено от влиянието на националните идентичности и дълготрайно установените културно-исторически представи за Европа и европейските ценности като противостоящи на източните, коментира Румена Филипова. Този сложен процес обикновено оставя страната ни някъде на ръба.
“Опитът за балансиране и заемане на неутрална позиция е характерен за България. Не само сега, както изплува на повърхността покрай войната в Украйна. По принцип опитът да се съчетае западната и източната перспектива е в резултат от колебливата позиция на България между Изтока и Запада. Съвместяват се и проевропейски, и проруски представи и това е препятствие пред заемането на ясна и твърда позиция”, обяснява експертката.
Пътят към промяна на установените механизми като тези е дълъг и сложен, смята Филипова. Според нея трябва да има сериозни промени и то на всички нива. Нужни са не само функциониращи регулации, но и изявено лидерство - някой, който да има смелостта и отговорността да започне този процес, коментира още експертката. “Освен въпросът за външнополитическата ни ориентация обаче много силно стои и въпросът как конструираме вътрешнополитическите си взаимоотношения. На базата на какви културни кодове, каква ценностна система и какъв тип политически играчи.”
Автор: Мина Киркова