От Втората световна война насам Италия има дълга традиция да избира краткотрайни правителства - плод на система, благоприятстваща коалициите и като следствие, косвено - нестабилността.
Тази политическа система произтича от желанието на основателите на републиката в следвоенна Италия да се избегне съсредоточаването на цялата власт в ръцете на един-единствен човек, когато споменът за диктатора Бенито Мусолини все още е бил твърде жив.
Резултатът е режим, при който парламентът съставя и разпуска правителства, ръководен от избирателна система, смесваща пропорционалния и мажоритарния вот и принуждаваща партиите да се коалират. Така от 1946 г., когато е провъзгласена републиката, са се сменили най-малко 67 правителства. Първата изпълнителна власт в младата италианска държава е правителството на Алчиде де Гаспери, (второ за Де Гаспери, който преди това оглавява кабинет в рамките на временен режим).
Правителството "Де Гаспери"-2 обединява вече четири партии и съдържа зародиша на хроничната нестабилност, белязала италианската политика - ако никоя партия, колкото и да е силна, не може да управлява сама, значи тя изцяло зависи от своите партньори. Де Гаспери, който държи рекорд, защото е оглавявал осем кабинета, е трябвало да се съобразява с четири партии, но какво да кажем за второто правителство на Романо Проди от 2006 г., когато коалицията му включва точно 14 и при все това разполага с мнозинство от едва два гласа в Сената.
"Свинщина"
Иронията на съдбата е там, че избирателният закон, позволил на Проди да спечели изборите от 2006 г., макар и с такова крехко мнозинство, е скалъпен от десницата по време на предишното законодателно събрание с надеждата така да се избегне победа на левите сили. И наистина в Италия наричат този закон Porcellum ("свинщина"), произнасяйки думата на латински, за да звучи по-благородно. Така впрочем го определя и самият му автор.
Друга характерна черта на италианската система е, че депутатите се отмятат от позициите си: народен представител, избран като член на дадена партия, може спокойно да мине в някоя друга вече в парламента и да стане член на различна парламентарна група - при това толкова пъти, колкото сметне за необходимо или полезно. "Не разбирам много от италианската политика. Само че тези 20 правителства за 20 години са нещо малко странно, но всеки танцува танго по свой собствен начин", коментира наскоро папа Франциск.
При гласуването на 25 септември италианците ще срещнат някои нововъведения, идващи от последния избирателен закон и промяната в конституцията: съставът на Камарата на депутатите се намалява от 630 на 400 парламентаристи, а Сенатът - от 315 на 200. Италианците ще могат за пръв път да избират сенатори от 18-годишна възраст при необходими 25 навършени години досега. Кандидатите за Сената трябва да са най-малко 40-годишни, но изискването не се отнася за Камарата на депутатите.
И в двете камари, разполагащи с напълно еднакви пълномощия, 61 на сто от местата се разпределят чрез пропорционален вот (при различни прагове, които дадена формация трябва да достигне, за да претендира за едно място), 37 процента от парламентаристите се избират с мажоритарно гласуване, а 2 процента са запазени за италианците с постоянно жителство в чужбина.
Активността на избори за парламент в Италия винаги е сравнително висока, при все че тенденцията е към спад - през 2008 г. гласуват над 80 на сто от избирателите, през 2013 г. - повече от 75 на сто, а през 2018 г. до урните отиват 73 процента.
/БТА/
/Андрей Шарков/