Милена ФУЧЕДЖИЕВА/Филтър
Преди няколко дни предизвиках във Фейсбук дискусия на тема жертвите на Народния съд и по-конкретно относно личности като Богдан Филов, който ентусиазирано е бил готов да депортира българските евреи, но не е успял, благодарение на известната ни история за тяхното спасение. Всяка година политически лидери поднасят цветя на мемориала на жертвите на Народния съд в парка на НДК. Само че не всички жертви са жертви, като Филов например. Също така дали непременно са жертви осъдените от VII състав на Народния съд, който се е занимавал с анти-семитските престъпления? Жертви ли са тези, които са прилагали съвестно и старателно небезизвестния Закон за Защита на Нацията, според който всеки човек от еврейски произход е лишен от граждански права в Царска България и бива изселен от родния си дом и имуществото му конфискувано? Това пита за в. "Филтър" Милена Фучеджиева.
От днешна гледна точка е абсолютно парадоксално, че на тези въпроси неизменно се отговаря с това, че Народния съд е бил нелегитимен и е унищожил цвета на българската нация нелегитимно, и че е действал под указанията на СССР. Никой не оспорва жестокостта и мащаба, с който са били убивани или изпращани в лагер хора с недоказани вини, а някои напълно невинни. Но сред невинните е имало и престъпници, които са осъдени справедливо на разстрел, както самия Богдан Филов. По същото време навсякъде в Европа текат процеси срещу нацистките престъпници и колаборационисти. Ако Богдан Филов беше гражданин на Норвегия или Франция, той също така щеше да бъде разстрелян, както е разстрелян министър-председателят на колаборационисткото правителство на окупирана Норвегия Видкун Куислинг. А България на всичкото отгоре не е и окупирана и не става дума за колаборационисти на нацистка Германия, а направо за политически и военен съюзник, държава, присъединила се към Оста „Рим, Берлин, Токио“, и съответно непряк участник във войната срещу Съюзническите сили. Правителството на Богдан Филов сключва тази сделка с Дявола.
Изборът е бил между Сталин и Чърчил срещу Хитлер, и надделяват антианглийските и антисъветски сили. Въпреки, че в Норвегия никак не обичат Русия, защото имат обща граница и са патили от нея, те не отстъпват пред Германия. Не стават съюзници с Хитлер. Опитват се да запазят неутралитет заедно с другите скандинавски страни. Хитлер им обещава, че няма да ги нападне, но не спазва обещанието си. Норвегия и тогава и сега е с много по-малко население от тъй наречената жалостиво „малка“ България. И за разлика от България, Норвегия има граница с Русия. Тя е в много по-голяма опасност да бъде окупирана от руснаците, но категорично не желае да бъде съюзник на Хитлер. Не можем да не определим това поведение като достойно. Разбира се, те плащат цената. Хитлеровата армия нахлува в Норвегия на 9 април 1940 г. След няколкомесечна съпротива – да, имало е норвежки партизани антифашисти, тъй наречени „терористи“ тук – достойният крал Хаакон II и правителството му бягат в Лондон. В Норвегия се установява колаборационистко правителство, подобно на правителството на Виши във Франция, с министър-председател Видкун Куислинг и губернатор от немска страна Йозеф Тербовен.
След края на Втората световна война в Норвегия започват процеси срещу колаборационистите. Тази тема е застъпена във филма ми „Ваймар Експрес“, чиято премиера ще е през октомври на фестивала „СинеЛибри“. Куислинг е разстрелян, колаборационистите са разстрелвани и изпращани в лагери, а гражданските им права са отнети за 10 години. Любопитното в норвежката история, което е различно от българската е, че те изначално не понасят комунизма, там не е имал почва да се развие, но все пак в Съпротивата участват и норвежки комунисти.
Техният народен съд масово осъжда комунистите на затвор, лагери и отнемане на гражданските права. В момента обаче постепенно започват да ги реабилитират, признавайки приноса им в антифашистката борба.
Антифашистката борба. Това словосъчетание предизвиква обяснима неприязън в много от нас, защото то беше част от пропагандата в ежедневието ни по време на комунизма. Обаче е време да се отърсим от психологическите си травми и да осъзнаем, че тази борба не е била само, за да се обират мандри, да бъде тормозена буржоазията и да бъдат убивани генерали като ген. Луков, а тя е била жестока битка срещу национал-социализма, намерил почва в България чрез влизането в Пакта с Германия.
Тук лявото винаги е било много силно по много причини, върху които няма да се спираме сега, защото са известни на всеки средно интелигентен човек. Виолета Якова е еврейката партизанка от отряда „Чавдар“, която ликвидира генерал Луков. Пресъздадена чудесно във великолепния филм на Въло Радев „Черните ангели“, който разказва историята на това убийство, Якова е класифицирана като терорист, според водещия наратив в момента. И всички сме приели, че тя е такава и че такива политически убийства са огромно престъпление.
От друга страна, Якова, като еврейка, е имала изключителната смелост да се бие съвсем реално със смъртните врагове на нейния етнос. С хората, които нямат нищо против да бъде гласуван срамният Закон за защита на нацията по модел на Нюрнбергските закони, който обрича евреите на смърт или робство. Терористката убива военен, който иска да изпраща български войски на фронта срещу Съюзниците. От днешна гледна точка това изглежда като героизъм.
Нямам никакви илюзии какви реакции ще провокира този мой текст, но както някой скоро каза, времето е разделно. Съответно за мен остава напълно необяснимо как е възможно интелигентни, образовани хора, които се считат за либерали, да ходят да се кланят на мемориал, на който е изписано името на Богдан Филов като жертва. И когато повдигам този въпрос, или съм била свидетел на дискусии на стената на Леа Коен във Фейсбук, отговорът неизменно е, че Народният съд е бил нелегитимен, изтребил е незаконно огромно количество невинни хора и дотук. А трябва да се продължи и по-нататък. Трябва да се ревизира този мемориал, трябва да се ревизират и „невинните жертви“ на Народния съд като Богдан Филов. Не е само той. Не е възможно всички осъдени от VII състав да са осъдени несправедливо за антисемитски престъпления.
Поставяйки тези „невинни жертви“ на едно място с истински невинните жертви, е престъпно от днешна гледна точка. Неразбираемо е и отношението на историци, социолози, политолози, културолози и изобщо интелектуалци от дясно, които циклят върху нелегитимността на Народния съд, без да ги интересуват реалните престъпления на про-германското българско правителство. Дори хард антикомунистите като норвежците имат достойнството, чувство за морал и справедливост, макар и с нежелание, да отдадат дължимото на комунистическата анти-фашистка съпротива в Норвегия, заради която те сега не се срамуват, че са се предали без бой на нацистите. Не че в България някой се срамува от пронацисткото ѝ минало.
Жестокостта на българския Народен съд, диктувана от СССР, се дължи и на това, че за руснаците България е съюзник на Хитлер. Тя е враг. Те влизат тук като окупатори, не като освободители. Англия и Америка отлично знаят какво се случва тук по време на войната, а и на процесите на Народния съд, защото са се разбрали със Сталин.
В крайна сметка Америка бомбардира София по същите причини, заради които СССР ни окупира. Ние сме врагове и политическият и бизнес елит е работил за Германия и нейната победа. Това не оправдава хилядите невинни избити, но обяснява някои неща. Необяснима остава реакциите на съвременния български елит към историческия, неполитически прочит на тези събития. Във Франция текат Прочистващи процеси, на които със съд са избити близо 7000 души, а без съд сигурно още толкова. Там обаче няма колебание нещата да се назовават с точните им имена, защото и Франция не е била съюзник на Германия, а е окупирана страна със сериозна анти-фашистка партизанска съпротива.
Налага се да се отговори на едни сериозни въпроси от съвременна гледна точка. Докога името на Богдан Филов и съучастниците в прилагането на Закона за защита на нацията ще бъдат третирани като невинни жертви на Народния съд и не е ли време да се признае, че в някои случаи той е действал точно както се е действало навсякъде в Европа. Другият въпрос е към десните политици и техните симпатизанти. Той изисква заемане на съвсем проста позиция. Ако си консервативен политик или симпатизант, десен, и не се заявиш, че не си анти-семит и че си срещу расизма и национал-социализма, а само громиш комунизма, значи си крайно-десен. Съответно тези, които са срещу разделянето на имената на реалните престъпници като Богдан Филов от невинните жертви на Народния съд, се ситуират като антисемити. И това няма нищо общо с натовареността от кървавото българско минало. То не може да бъде вечно оправдание. Когато заставаш на мълчалива позиция по тези въпроси, ти отново си на страната на онази Германия, срещу Англия и САЩ. Десните трябва да разрешат вътрешния си конфликт – десни ли са или крайнодесни. Второто не може да остане скрито завинаги. Или си на светлата страна, или си на тъмната. Да си на светлата не те прави комунист, а хуманист.