Volkswagen Transporter/Caravelle

Всестранно надарените таланти често страдат от общ порок - бива ги за всичко, но не са изключителни в нито едно от амплоатата си. Повече от четири десетилетия Volkswagen се опитваше да опровергае това мнение и през август 1990 г. най-сетне успя да го разклати окончателно. Тогава бе представена четвъртата генерация на легендарния Transporter, който извърши революция в разбиранията за автомобилна функционалност и се превърна в основен двигател на германското икономическо чудо след Втората световна война. В продължение на 40 години волфсбургското бусче шестваше победоносно по целия свят, като постепенно еволюира от примитивен фургон с моторче от сенокосачка до вундеркинд, подслоняващ с еднакъв успех официални бизнесделегации и бригада водопроводчици. Още в зората на щеметната си кариера Transporter въплъщаваше на практика концепцията на минивана, за чието авторство десетилетия по-късно щяха да спорят Chrysler и Renault.

С Transporter Т4 Volkswagen най-сетне каза сбогом на традиционната конструкция с опозитен мотор, разположен отзад и задвижващ задните колела, която спечели на модела толкова много почитатели. Инженерите от Волфсбург се простиха и с "вагонната" концепция. Т4 е създаден по далеч по-съвременната "полудвуобемна" схема и притежава най-обтекаемата каросерия в класа (коефициентът на въздушно съпротивление конкурира този при Volkswagen Golf II - Сх=0.36 срещу 0.34!). Гамата от предлагани варианти надхвърля дори изумителното разнообразие, познато от предишните поколения на легендата. Семейството на Т4 се състои от модели с къса и дълга база (2 920 и 3 320 мм), нисък и висок таван, три категории товароносимост (800, 1 000 и 1 200 кг) и пребогат избор от двигатели с мощност от 60 до 204 к.с., което прави избора от модификации практически неограничен. Изключителен напредък в сравнение с Т3 отбелязва и пасивната безопасност на Transporter. Разположеният отпред двигател и зоните за сигурност поемат основната енергия от евентуален сбъсък, а във вратите са вградени усилващи щанги, които защитават пътниците при удар отстрани.

За съпоставка между Т3 и Т4 трудно може да става дума и по отношение на салона. Нивото на ергономията долбижава Transporter по-скоро до обикновените лимузини, отколкото до микробусите. Качеството на изработката и комфортът - особено в пътническите модификации Caravelle и Multivan, така обичани от многолюдните семейства в Западна Европа - може само да служи като еталон за останалите производители.

Качествата на Т4 и изобилието от модификации лесно обяснават високата цена на употребяваните екземпляри. Transporter по традиция е едно от най-скъпите предложения в класа. Германският микробус обаче страда и от някои недостатъци, за които кондидат-купувачите е добре да знаят. Независимо дали става дума са обикновен фургон или луксозен Multivan с плюшен салон, до 1994 г.

каросерията

страда от корозия на специфично място - "шева" между втория и третия сегмент на левия борд (вж. илюстрацията). Иначе Transporter Т4 се продава с шестгодишна гаранция срещу ръжда - панелите са поцинковани, а скритите заварки са обработени по специална технология с восък. Ръждата мъчи и ауспухната система, а при наличие на люк при пътническите модификации не е зле да се провери херметичността на уплътнението му. Често срещани са и проблемите с механизмите на чистачките. Неприятности може да създаде също демонтажът на седалките. Той не отнема много време, но самите кресла са по немски масивни.

Нивото на оборудване съответства напълно на разнообразието от модификации. Лускозните пътнически версии разполагат с аналогичен на седаните от среден клас набор от екстри. От юни 1994 г. в серийното оборудване на целия моделен ред влизат две въздушни възглавници. Антиблокиращата система обаче остава в списъка на опциите. През 1996 г. Volkswagen модернизира Caravelle. Преработени са салонът и арматурното табло, а в стандартната комплектация са включени електрически огледала и стъкла, а сред екстрите вече присъства климатроник с разделна регулировка за предните и задните места. В базовите товаропътнически варианти обаче оборудването е направо спартанско.

През есента на 1990 г. Transporter Т4 дебютира на пазара с четири бензинови и дизелови

двигателя

познати от други модели на VW и Audi. Базов мотор е двулитровият четирицилиндов инжекцион ААС с мощност 84 к.с. Бензиновата гама се допълва от петцилиндровия AAF (2.5 литра) със 110 коня (115 от Август 1996 г.). Дизелите също са четири- и петцилиндров - 1.9 литровият IX с 60 к.с. (68 от Януари 1993 г.) и 2.4-литровият ААВ със 78 к.с.(75 след Април 1997 г.). Истински подходящ за Transporter обаче е 2.5-литровият турбодизел от семейството TDi с мощност 88 или 102 к.с., монтиран след 1996 г. Той харчи несравнимо по-малко от останалите мотори в гамата и притежава отлични динамични параметри. Другия полюс заема абсолютната екзотика VR6 със 140, а от Май 2000 г. 204 конски сили, който превръща Transporter по-скоро в реквизит от едноименния филм. Разходът му в града се движи в рамките между 20 и 25 литра на 100 км пробег.

Старото поколение двигатели, монтирани на T4, е познато до последната гайка на механиците в България. Същото важи за евентуалните проблеми, които могат да ги засегнат. На фона на тяхната надеждност това прави поддръжката лесна - достатъчно е полагането на елементарни грижи. За предпочитане все пак са новите мотори и особено TDi-модификациите, които притежават най-високи експлоатационни качества. Твърдо непрепоръчителни са само четирицилиндровите агрегати, които се задъхват под минимум 1 600-те килограма на Transporter, често работят на границата на възможностите си и съответно се амортизират по-бързо. Дефекти засягат предимно периферните възли като водна помпа при бензиновите модификации и в по-редки случаи протекли водни съединения на охладителната система. До 1996 г. често се поврежда датчикът за температурата на радиатора.

Добре познати са също

трансимисиите

монтирани на Т4, както естетвено и дефектите, които показват. Евентуални сериозни проблеми мога да се избегнат, като се следи за течове на масло. Подобно на пропускащите гарнитури на капака на клапаните, те са стара болежка на модела и могат да костват доста на небрежния собственик. През 1996 г. VW предприема мерки в това отношение и неизправности са почти изключени. Освен със стандартната 5-степенна механична скоростна кутия, от Август 1991 г. петцилиндровите модификации могат да се комплектова и с четиридиапазонен автомат.В общия фон на безпроблемност се вписва

ходовата част

на Transporter Т4. Окачването разполага с изключителен ресурс и не се нуждае от почти никакви грижи. Изключение правят само задните амортисьори на товаропътническите версии, чието постоянно натоварване обикновено скъсява живота им. Всички останали елементи показват забележителна издръжливост.

Не така обаче стои въпросът със

спирачната система

Тук най-много критики отнася неефективната ръчна спирачка (до 1996 г.) и неравномерното износване на дисковете.

Електрическата инсталация

на Transporter рядко напомня за себе си с проблеми. Относително често прекъсва захранването на осветителните уреди - фарове, стопове и плафони в купето. Парното също дефектира, а до 1991 г., когато Volkswagen го модифицира, капацитетът му е недостатъчен за салон с подобни размери.Цените на употребяваните T4 на около 5-6 години лесно достигат тези на суперлуксозна лимузина на същата възраст и за това има основателни причини. Transporter-ът е един от най-надеждните и сполучливи микробуси на пазара. Ето защо при покупка трябва да се избягват нереално примамливи предложения.