Прокризисният кретенизъм

Днес ни напусна проф. Кръстьо Петков. Той бе един от експертите, които често бе търсен за коментар във Факти.бг. Ето и един от неговите коментари "Прокризисният кретенизъм", който бе публикуван на 12 август 2016 г.:

На пръв поглед "кретенизъм“ изглежда прекалено грозно прозвище, когато става дума за оценка на качеството на управлението в модерните общества. (Знае се, че кретенизмът е болестно състояние, изразяващо се в слабоумие; което значи – системна демонстрация на уродливи, дори абсурдни идеи и решения). Това коментира за Факти.бг проф. Кръстьо Петков във втората част на анализа си "Защо ЕС няма да се промени при тези управляващи?"

Достатъчно е обаче да хвърлим поглед назад и да се запитаме какво се промени и какви успехи бяха постигнати в осем годишните усилия на евроелита да овладее кризата, за да коригираме мнението си. Нека да видим по-конкретно какво се случи на арената на европейската антикризисната битка след 2008 г., когато Брюксел и Берлин, с подкрепата на Париж, наложиха като безалтернативна антициклична стратегия т.нар. остеритет (политика на сурови бюджетни ограничения, нисък дълг и дефицит)

Вместо да бъде овладяна, кризата се задълбочи:

Банки гърмят една след друга - в периферията на евросъюза, или затъват в корупционни, измамнически схеми, станали всекидневие във финансовите центрове на континента- Лондон, Франкфурт, Цюрих, Париж и др.

Безработицата се закова на недопустимо за ЕС равнище – над 10%;

Растежът замря, после премина в отрицателен! Европейската икономика, вкл.западната, навлезе в трайна дефлационна спирала ( известно е, че измъкването от капана на застоя и отрицателния растеж може да отнеме повече от Еврозоната изпадна в почти пълна дългова парализа; първата държава, член на еврозоната, която беше на ръба на фалита, е Гърция; идва ред на Италия…десетилетие);

Бедността, неравенството и социалното изключване се превръщат в синоним на битието на европейските граждани в повечето държави.

Изводът е: колкото повече неолиберален остеритет, толкова повече криза!

Вижда ли ЕК тези стряскащи примери на икономическо затъване и социална деградация? Разбира се, че ги вижда, а когато се прави на разсеяна, има кой да й напомни. Десетки са примерите през този период на предупреждения за задълбочаване и необратимост на кризата, оповестени от световни авторитети в макроикономиката. Националните протестни движения, родени от масовото социално недоволство на гражданите, се активират едно след друго. Тогава защо лидерите в ЕС упорито игнорират опасността?

Според мен, защото неолиберализмът се е превърнал в тяхно непоклатимо верую, а остеритетът – в послушен инструмент за правене на много пари – чрез прехвърляне на задължения, необосновани бейлаути, спекулативни сделки и пр. Кому е нужно послушанието? Естествено, на корпоративните мега-мрежи от рода на Голдман Сакс, които умножиха печалбите си в периода на кризата. Печалби за мегакорпорациите – бонуси и комисионни за политиците. Ако тази връзка не проработи на момента, ползите за политическите елити, продали своята душа и морал на корпоративните акули, се консумират впоследствие. Както в случая с Барозу!

Следователно кретенизмът тук е много специфичен феномен: упоритостта, с която се отстояват решенията за остеритета не е израз на класическата болест „умствена недоразвитост“; обратно, елитите отлично разбират какво правят и какви са последиците от техните малоумни решения и препоръки.

Затова въпросът: докога ще трае този патологичен абсурд, е повече от релевантен.

Близката перспектива: „Business as usual“

Онези, които очакваха, че след момента „Брекзит“, ще настъпи катарзис по върховете на ЕС и брюкселските институции ще предложат радикален завой в стратегиите за управление, със сигурност ще останат излъгани. Нито катарзис, нито начално отрезвяване се задават на хоризонта. А той се очертава като доста мрачен.

Ни са един или двама макроикономистите и специализираните аналитико-прогностични институции, които отправиха предупреждение към националните правителства и международните организации, че 2016-2017 г. ще отбележат началото на втора фаза на кризата (някои я определят като нов глобален шок). Бедствието няма да отмине Европа; обратно, с всеки изминат месец на деструктивно управление тя става все по - уязвима.

Ето авторитетното мнение на проф. Нориел Рубини по този въпрос: “Няма вероятност ЕС да предприеме някакви стъпки, за да финализира незавършения монетарен съюз чрез въвеждане на повече рисково споделени и ускорени структурни реформи, за да насърчи по-бързата икономическа конвергенция. При сегашните бавни реформи потенциалният растеж остава нисък, докато реалният растеж генерира много ниско циклично възстановяване, което сега е заплашено и от пост-Брекзит рискове и несигурности. В същото време високите дефицити и дългове, заедно с правилата на еврозоната (разбирай остеритета, КП) ограничава употребата на фискална политика, насърчаваща растежа, докато ЕЦБ може би е достигнала границите на неконвенционалната монетарна политика…“

Струва си да се замислим върху прогнозата на световно известния икономист, който се прочу с точните си предвиждания – за идващата криза още преди 2008 г.; за глобалните рискове и регионалните диспропорции, за пораженията от свръхзадлъжнялостта и т.н. Има ли кой в Брюксел да обърне под внимание подобни конструктивни позиции, макар и изказани на тясноспециализиран професионален език. Съмнявам се! Не защото лидерите и технократите в европейската столица не четат професионални публикации, съдържащи различни от техните възгледи, а защото по принцип не ги приемат. Те са от друга школа, която е идеологически освободена и не робува на догми. Особено – на неолибералните!

Активът на европейските алтернативни разработки за смекчаване на отрицателните последици от Брекзит е повече от скромен: т.нар. Пътна карта на ПЕС и пакета от предложение за промяна на финансовата архитектура на ЕС, лансирана от движението ДИЕМ-25 на Янис Варуфакис. Социалистите са направили коктейл от стари и обновени инициативи, ефектът от които е: запазване на Статуквото. Варуфакис е радикален, лансира перспективни идеи, но липсва механизъм за реализация.

Следователно, очаква ни тежка есен, изпълнена с тягостни – явни и задкулисни – разговори и пазарлъци за бъдещето на ЕС.

Скандалът с т.нар. Тройка и МВФ

Преди броени дни институцията от Вашингтон публикува доклад на своя Офис за независими оценки (IEO), озаглавен „МВФ и кризите в Гърция, Ирландия и Португалия“. Анализът и съдържащите се в него факти и оценки изненада дори специалистите. За първи път МВФ признава публично, че не е трябвало да се съгласява, като част от Тройка-та, да подпомага ЕС в налагането на остеритетния пакет в Гърция без значително облекчаване на дълга. Пречката да се постъпи по този начин е, че Лисабонският договор не разрешава да се приложи т.нар. подстрижка или обезценка на дълга; на свой ред ЕЦП няма право да финансира държавите, членове на ЕС!

Какво излиза: ЕК е еврогрупата не само сляпо прокарват правилата на остеритета, но са и с вързани ръце и крака за паралелни монетарни действия. Защо МВФ, въпреки че си е давал ясна сметка за нарушаването на икономическата логика, се е съгласил да участва в играта, е въпрос, на който тепърва ще отговаря Кристин Лагард. Предстои да видим какво ще се случи с цяла група от експерти на фонда, които са се съгласили да играят по свирката на големите кредитори. Ще узнаем, ако следим чуждестранните коментари, защото в България корпоративно зависимите медии не отразиха скандалните разкрития.

Предстои интересна развръзка, този път засягаща най-слабото звено на Еврогрупата (по думите на проф. Рубини) в момента – Италия. Ще се приложи ли и към нея същият задкулисно и безпринципно написан сценарии за „оздравяване“, както това се случи в Гърция. И ще затъне ли Италия за продължителен период от време в безперспективната въртележка за наливане на пари, които отиват отново и отново в трезорите на крупните банки-кредитори?

Би трябвало да имаме предвид, че като история, потенциал и позиции в ЕС Италия е държава, която няма да се предаде лесно. Което прави задачата на ЕК трудна, почти невъзможна: как да намери за начало минимум 40 милиарда евро за капитализиране на италианските банки. И още – откъде да задели общо над 300 милиарда евро, колкото са необходими за възстановяване на стабилността на банковия сектор в третата по големина икономика на ЕС!

Послеслов

Написах този обширен коментар, ръководен от идеята да се насърчи публичната дискусия и в България за бъдещето на ЕС. Засега най-сериозните становища идват от кръга на запознатите с темата интелектуалци – политолози, социолози, икономисти, юристи. Отговорните представители на изпълнителната и законодателна власт или мълчат по въпроса, или се задоволяват с обща фразеология.

Така е в държавата на пасивността и послушанието, каквато е България! Родният/самоназначил се политически елит се оформи като добра периферна издънка на европейския: когато ни питат-говорим; канят ли ни - участваме в срещи. Но самостоятелна позиция не заемаме, разчитайки че онези там, в Брюксел знаят по-добре от нас какво да се направи. Само че те, и да знаят, не смеят и няма да се реформират – в посока на децентрализация, или федерализация, или – свиване в рамките на 6-те държави основатели на общността.

За съжаление, нито един от тези варианти не носи ползи за България.

Освен един: заедно с другите държави от Източна Европа, опирайки се и на растящото гражданско недоволство, България е длъжна да изработи автономна позиция – и за антикризисните мерки, и за отстраняване (чрез избори или директен граждански натиск) на властимащите от привилигерованите, безконтролни позиции и осветляване на техните недостъпни убежища. Шансовете за такава проактивна интервенция се засилват от обстоятелството, че буквално след броени месеци България ще поеме съпредседателството на ЕС.