Лесно е да си апатичен робот на автопилот

В света, в който живеем, е много по-лесно да бъдеш апатичен робот на автопилот, избягвайки каквито и да е чувства, само защото предишният път си бил наранен.

Това заяви пред Факти.бг българският изпълнител Мирян Костадинов – MIRY, чието дебютно видео към песента „I won’t pray“ е едно от най-свежите и качествени, излизали у нас в последно време.

Певецът сподели, че болката играе ключова роля в творчеството му. Песента е насочена към онзи тип връзки, които са токсични за нас и въпреки това ние вярваме, че нещата все пак биха могли да се наредят.

Колкото и разбити да са нашите сърца, винаги трябва да намерим начин да съберем парченцата, смята българският певец, който завършва образованието си във Великобритания.

Мирян Костадинов е на мнение, че българската сцена е изключително трудна, но никога невъзможна за пробиване.

Дебютното ти видео към песента „I won’t pray” набира популярност. Музиката и текстът са твои. Както те вдъхнови и какви емоции изразява песента?

Изключително много се радвам, че песента получава толкова добри отзиви. Винаги е голям риск, когато представяш себе си толкова открито - и като текст и като музика. Чувствам се страхотно, виждайки колко хубави и мили думи пишат хората като коментари. Вдъхновението зад песента е несподелената любов и написах тази песен, докато бях студент в Англия, където за жалост нямах твърде много късмет в това отношение. Предполагам много голяма част от Вашите читатели са преминавали през връзка, в която са давали всичко от себе си и в замяна са получили само разочарование и болка. Песента конкретно е насочена към онзи тип връзки, които са токсични за нас и въпреки това ние вярваме, че нещата все пак биха могли да се наредят. Истински се ядосвам, когато виждам, че в света, в който живеем, е много по-лесно да бъдеш апатичен робот на автопилот, избягвайки каквито и да е чувства на всяка цена, просто защото предишният път си бил наранен.

Може би това е еволюционна черта за по-умело оцеляване, но пък не смятам, че емоционалното закърняване би довело до добро. Затова именно последната линия от припева гласи – I write my burdens in sand, my blessings in stone (бълг. пр. „Записвам бремето в пясъка, а хубавото – на камък“). Каквато и лошотия да ни застигне по нашия път, никога не трябва да оставяме тези емоции да вземат превес. Колкото и удари или изстрели да поемем, винаги трябва да намираме сили да се надигнем и да продължим напред.

Каква роля играят любовта и болката в музиката?

Изключително голяма. Честно да си призная, много повече бих се радвал да пиша песни, вдъхновени от щастлива любов, но уви - нещата невинаги се нареждат така лесно. Но пък за сметка на това смятам, че болката, която бихме могли да изпитаме от любовта, е нещо изключително силно, което би могло да ни донесе мъдрост. Едни от най-хубавите песни в историята на музиката са вдъхновени от двете полярни емоции – щастие – несполука, но неслучайно Бийтълс на времето са изпели „all you need is love” (всичко, от което се нуждаем, е любов). Абсолютно вярвам в това и мисля, че през каквото и да ни се наложи да преминем, и колкото и разбити да са нашите сърца, винаги трябва да намерим начин да съберем парченцата и да намерим посока, в която да насочим нашата любов, с надеждата никога повече да не ни се налага да изпитаме болка.

Завършил си изящно изкуство и дизайн във Великобритания. Какво те накара да започнеш да се занимаваш с музика?

Изкуството е моята първа голяма любов и всъщност музиката бе съвсем любителско хоби. Започнах да свиря на китара едва когато бях на 16 и мисля, че мина поне година-две, преди да се отпусна и да започна да правя опити да пея. Когато пристигнах в Англия, първото нещо, което закупих, бе китара. Използвах всяко възможно време за репетиции и измисляне на авторски песни. Намерих утеха в изкуството – музикално и изящно, и често преплитах тематиките, които ме вълнуваха през призмите и на двете. Дълго време не смятах, че изобщо би могло да излезе музикант от мен, но пък колкото повече излизах на сцена или на улицата, за да изкарам допълнително някакви пари, получавах страхотни отзиви от публиката и моите приятели. Добих увереност в уменията си. В крайна сметка завърших с пълно отличие специалността „Изящно изкуство и дизайн”, получих и възможност да завърша безплатна магистратура, но реших да оставя всичко настрана, да се завърна в България и да се фокусирам върху музиката си за известно време. До ден днешен вярвам, че това беше едно от най-правилните ми решения.

Първите ти стъпки са като уличен музикант. Дълъг ли бе пътят до сцената?

Да, определено. Гледайки назад, измина доста време и съм полагал изключително много усилия в продължение на години, за да достигна до това ниво, но никога по пътя не съм се чувствал сякаш правя нещо непосилно за мен. Пътят не е лек, но когато имаш страст, вяра и подкрепата на близките около теб, е много по-лесно да преминеш през всичките пропасти и пречки по него. Започнах да свиря на улицата, защото имах нужда да преодолея притеснението, което изпитвах всеки път, когато трябваше да пея пред публика, но във времето това се превърна в едно от най-любимите ми сцени за изява. Има нещо вълшебно в самата идея – сам човек с китара срещу света, на улицата разчиташ на една разнообразна аудитория и когато успееш да трогнеш поне един човек, осъзнаваш колко значима може да бъде музиката, макар и внесена случайно в живота на хората. С годините получавах все по-добри предложения за работа и в крайна сметка в Англия достигнах нивото – клубен музикант, но това бе изключително неприятно за мен. Нямах желание да бъда фонова музика в кръчма, където основната идеология е кой ще се напие най-много, а жадувах за публика, която слуша моята авторска музика, и би се вслушала в това, което имам да споделя като послание - чрез текстовете, които пиша.

Свирил си и в Южна Корея. Къде публиката е най-отворена към този тип музика и къде те се възприема най-топло?

В Южна Корея бе страхотно. От първи февруари моят дебютен сингъл „I won’t pray” вече е в ротация по авторитетни телевизионни канали и радио станции, и също така подписах договор за дистрибуция на своите следващи парчета. Имах възможност да направя 4 участия докато бях там и бях посрещнат изключително топло. Хората в Корея изпитват невероятно уважение към всякакъв тип изкуство и съм вдъхновен от начина, по който хората нареждат своя живот. Не бих могъл да кажа, че рок музиката е най-силния жанр в Корея, но за сметка на това им липсват дрезгави и ниски вокали като моя. Когато излизах на сцена, често след това получавах страхотни коментари за тембъра на гласа ми и вокалната ми техника. Сега започваме усилено разпространение на авторските ми песни из Европа и се надявам, че и тук музиката ми ще намери силна аудитория.

Трудна ли е българската сцена за млад изпълнител като теб?

Изключително трудна, но никога невъзможна за пробиване. Вярвам, че положиш ли достатъчно усилия, би могъл да постигнеш много. Силно комерсиализираната и стандартизирана медийна среда ни дава заблудата, че единственият начин да намериш реализация като музикант в България е единствено ако правиш или рап, или чалга. Това съвсем не е така и много български алтернативни музиканти сме се обединили около идеята, че си заслужава да се борим за различната музика, и музикалното семейството, от което съм част – Homeovoxmusic, правим точно това. Силно вярвам, че можем да сменим популярната музика в България и с всеки изминал ден феновете на алтернативната музика стават все повече. Ако човек има ентусиазъм и достатъчно време за да се бори, мисля, че би могъл да постигне всичко, което си постави като цел.