Родена е преди 80 години в Кюстендил, но израства в София. Баща ѝ е офицер, а майка ѝ – сопран в Хоровата капела. Осемгодишна постъпва в балетната школа на Крум Янков в столицата и това определя пътя ѝ. В Балетното училище учи в класа на голямата Нина Кираджиева. Завършва с отличие през 1959 г. и е приета за стажантка в Националната опера. Поверяват и малки роли и сола, сред тях е и Фея Нежност от „Спящата красавица” в паметната постановка на Фея Балабина. На следващата година е разпределена с група свои съученици/ в Русенската опера, която по онова време е водеща след Софийската.
+++++
- Имах шанса да дойда в дунавската ни столица, отначало за малко, а след това останах за цял живот в този прекрасен град и не съжалявам! Да, в Русе, този наистина европейски и много красив български град, имаше прекрасни условия и климат за работа, за истинско творчество. Веднага искам да кажа, че бях посрещната много добре от колегите си тук. Колективът на русенския балет винаги е бил чудесен. Мога да кажа, че се реализирах. Русенската опера ми даде всичко!
- Имали сте щастието да работите с прекрасни партньори и с големия наш балетен режисьор Асен Манолов...
- Да, но преди това бих искала да спомена партньорите си от Русе : Тодор Тодоров, един академично подготвен артист, рядко артистичният Димо Врубел, с Асен Гаврилов, една невероятна личност, стабилният и всеотдаен Димитър Гайдаров, препълненият от идеи Стоян Георгиев, още: Михаил Дамянов, Стоян Габровски, Любен Борисов... С голямо удоволствие танцувах и с гастрольорите Людмил Буббов, Бисер Деянов, Иван Цанов...
- Да си спомним сега за големия градител на русенския и на българския балет Асен Манолов. Той все още не е достатъчно оценен и признат, въпреки огромните си заслуги...дано да не го забравим и да го направим по достоен за големия му, принос към българския балет, начин...
- Асен Манолов беше голяма, изключителна личност. Рядко надарен, знаещ, истински ерудит. При това с огромна фантазия. Бих казала, че музиката минаваше пред него, за да се сътвори нужното за драматургичния момент сценично движение. За мен, младата и неопитна балерина тогава, това бе истинско щастие, че се срещнах с Асен Манолов, това ми остана за цял живот. Той не повтаряше и не цитираше никого, правеше свои оригинални авторски редакции на високата класика: „Жизел”, „Лебедово езеро”, „Лешникотрошачката”. При това поставени за първи път извън столицата. Тези спектакли имаха дълъг живот, бяха истинска, голяма школа за нас, младите артисти от русенския балет, бяха и празници за публиката. В „Жизел” играх Мирта и Жизел, в „Лебедово езеро”- бях Одета-Одилия, а в „Лешникотрошачката” - Принцесата / ролята на Маша беше разделена между малка и голяма балерина/. Танцувах с много амбиция и ентусиазъм.
- Какво мислите за бинома „техника-актьорско майсторство” в балета?
- Те са взаимно свързани, но бих предпочела балерината да не прави огромен брой фуетета, а танцьорът – огромни, главозамайващи скокове, а да изграждат истински, автентични образи, да живеят на сцената. Винаги ме е вълнувала актьорската страна на ролята. Стремила съм се да живея живота на своята героиня, да вляза в кожата ѝ, да постигна истинското превъплъщение.
- Но през Вашата дълга и плодотворна кариера Вие срещнахте и други забележителни творци: Петър Луканов, Маргарита Арнаудова, Богдан Ковачев...
- На второ място ще спомена проф. Петър Луканов. Беше първо артист в русенския балет. Беше чудесен като Шута в „Лебедово езеро”. Още като студент по режисура - във втори курс - в Съюза, през 1965 г. той беше поканен от директора Георги Чендов да направи спектакъл с нас. Постави три едноактни балета: „Франческа Да Римини”/ Чайковски/, „Карнавал в Куба”/ Гершуин/ и „Чудният мандарин”/ Барток/. Играх Франческа, партнирана от Тошко Тодоров/ Паоло/ и Мишо Дамянов / Ланчото/. Получи се нещо много хубаво и така се откри серията спектакли на Пепи Луканов по музика на Стравински / „Целувката на феята”/, Прокофиев /”Блудният син”/, Гершуин /”Един американец в Париж”/. Луканов внесе нещо ново в българския балет, н беше майстор на малката форма, много модерен, рефлективен за времето.
- А Манолов още не беше напуснал Русе, нали?
- Не, той направи още няколко силни спектакъла: „Мадарският конник” от Сагаев / за първи път у нас/, „Нова Одисея” от Виктор Брунс / много силна постановка на един модерен немски балет, също за първи път/ и може би най- хубавата постановка на „Хайдушка песен” от Александър Райчев.
- В „Хайдушка песен“, този класически български балет, се представихте блестящо и в трите постановки в ролята на Румяна…
- Обичам тази роля и заедно с Демна от” Нестинарка” е най- любимата ми българска героиня. Моята учителка беше първата Демна и аз се радвам, че направих и тази роля. Жалко, че българските балети по принцип са малко и вече не се играят, а сега съвсем ги няма по нашите сцени. А както се казва: няма национален театър без национална драматургия, нали?!
- Така е. Но това важи и за операта. Къде са сега прекрасните опери на Владигеров, Пипков, Веселин Стоянов и особено на Парашкев Хаджиев. Дори и Националната опера ги забрави, а тя трябва най-много да ги представя.
Сега да си спомним за незабравимата Маргарита Арнаудова. Като драматург на Русенската опера през 70-те години и аз имах удоволствието да общувам с тази чаровна и талантлива жена...
- С Маргарита бяхме съученички. Танцуваше чудесно, беше надарена за сцената. Заедно с нея танцувахме в „Жар птица” на Стравински. Аз бях Принцесата, а тя Жар птица. Стана и забележителна режисьорка, достигна големи и недостигнати досега върхове в „Арабеск”.
- В Русе тя постави „Пепеляшка” на Прокофиев за първи път у нас, също за първи път и един великолепен украински балет – „Дон Жуан или Каменният гост” по Леся Украинка, музика Виталий Губаренко / 1977/. Вие бяхте забележителна Донна Анна. Това бе в годините на Вашия апогей като балерина и артистка.
- Благодаря ви. Имах чудесна роля, доста сложна за изграждане, нелека технически, и особено натоварена емоционално. Партньорите ми бяха от висока класа – Юрий Зубарев / Дон Жуан/, за съжаление, почина в разцвета на силите си, и Стоян Георгиев / Командора/, също в най- добрата си форма.
- Получи се едно голямо представление, бих казал – един от върховете на русенския балет, напомнящ за златните години на Русенската опера. Тогава вървеше поговорката: „И Миланската Скала не е в Рим!”. Но да не забравяме и Вашата Пепеляшка от 1967 г. Това е единствената Ваша голяма роля, която не успях да видя, но знам, че е била очарователна и критиката я е оценила високо, по достойнство.
- С Маргарита се работеше чудесно, с лекота и удоволствие. Тя знаеше какво иска и какво може да постигне във всеки момент.
- А имахте ли образци, артисти, от които се възхищавахте и учихте?
- Разбира се. Моята учителка Нина Кираджиева беше за мен еталон на сцената. Но трябва да ѝ благодаря за това, че ме подготвяше и за живота, тя ни учеше как да се държим с хората, на кои да вярваме и на кои – не. Изобщо много съм ѝ задължена. От световните балерини се възхищавам от Алисия Алонсо и Галина Уланова. По време на специализацията си в Петербург през сезон 1968 /1969 година имах щастието да видя на живо най- добрите руски балетни артисти от това време.
- Кои от ролите си оценявате най- високо?
- Не са много и не би трябвало аз да го правя, но ще спомена: Жизел, Донна Анна, Солвейг в „Пер Гинт”, Франческа Да Римини, Демна, Румяна...
- Имахте ли неосъществена роля? Роля-мечта?
- Сега ми е трудно да кажа. Преди години отговорих в едно интервю за Теодор Попов, че мечтая за Есмералда от балета на Пуни. но не я изиграх, защото не беше поставена в Русе.
- Да, професор Петър Луканов искаше да постави Есмералда с Вас, но от балета на Мишел Жар, а не на Пуни. Авторското право не можа да се заплати и проектът просто пропадна.
- Един артист не може да направи всички роли, които счита, че са за него. Но моята съдба беше щастлива. Играх доста и при все, че съм героиня и лиричка по природа, докоснах се и до други роли – по- драматични и характерни и дори комични: Кармен, Арлезианката, Любовна магия, Панаир в София и др.
Освен това и в много голям брой опери и оперети от репертоара в Русе, който беше изключително богат – до 25 – 30 различни заглавия на сезон, като се започне от Моцарт и Чимароза и се стигне до Прокофиев и Шостакович. Тук ще подчертая, че в Русе имахме много добри директори със специално отношение към балета: Георги Чендов, Коста Крушовенски, Михаил Кътев, Стефан Трифонов, които обичаха не само операта, но и нашето изкуство и не го подценяваха, грижеха се много за нас.
- След като слязохте от сцената, при това в добра форма, Вие станахте преподавател по класически танци в Националното училище по изкуствата в Русе.
- Доста години бях там. Тази работа ми донесе много радост и удовлетворение.
Обичах да работя с децата, да виждам резултата от своя труд и усилия. Децата, които учат балет, са трудолюбиви и жадни за знания и труд. А балетът иска много труд, нали? Никога не отсъстваха от часовете с мен, стараеха се да постигнат много. Дано всички те да имат шанс за реализация като нашето щастливо поколение.
Четете ни и в Google News
