Реализмът във външната политика започва да се възвръща

Публикуваме втората част от изследването на журналиста Джейкъб Хейлбрън, посветено на външнополитическите възгледи на бившия държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър за баланса на силите в света и възвръщането към реализма в международните отношения.

След Втората световна война разделението на Европа на два враждуващи лагера означава, че западната й половина се старае да намери своята идентичност, отчасти солидаризирайки се със САЩ, най-вече в областта на военната отбрана, и да намери икономическо единство вътре в блока. След края на Студената война Европа полага големи усилия да си изработи собствена независима идентичност. Кисинджър се опасява, че увлечението на Стария континент по смекчаване на силата може да стане самоцел и да се създаде дисбаланс на силите в момент, когато други региони на планетата действат на принципа на грубата сила. Той предполага, че Европа може да се окаже в крайно неудобно положение, заставайки между миналото, което се опитва да преодолее, и бъдещето, което й предстои да формулира. Кисинджър прави извода, че Европа, макар да се стреми към нов ред, се е превърнала в общество, обединено от похвалното желание да не позволява на нравствените абсолюти да диктуват политиката.

Позицията на САЩ коренно се отличава от тази на Европа. Америка е обединила недоверието към официалните институции с духа на борбата. За Томас Джеферсън тя е империя на свободата. Първият президент, който й приписва ролята на световна държава, е Теодор Рузвелт. Той я нарича гарант на глобалния баланс на силите и съответно свят в света. От гледна точка на Кисинджър това е изключително амбициозна идея за държава, която до този момент е смятала изолацията за своя главна характеристика, а своя военноморски флот – най-вече за „инструмент за брегова охрана“.

Той открито изразява възхищението си от Рузвелт. Ако Рузвелт е бил президент на САЩ по време на Първата световна война, тя би завършила далеч по-рано, смята той. В съответствие с мирните договори, подписани в резултат на преговорите, Германия би останала победена и щеше да подлежи на ограничителното влияние на САЩ. Но Удроу Уилсън, вместо да се опита да възстанови баланса на силите, поискал да направи света безопасен за демокрацията – цел колкото похвална, толкова и недостижима.

Америка се сблъсква с множество различни възгледи за световния ред. Комунизмът и страните от Третия свят открито хвърлят ръкавицата и оспорват убежденията на американците. Външната политика на Америка е борба с постоянно възникващи трудности, смята Кисинджър.

Именно този негов подход към международните отношения става причина в средата на 70-те години той да стане обект на яростна критика. Идеята на идеологическите му противници – че Кисинджър се опитва да провокира намаляване на влиянието на САЩ вместо да го укрепва, е чиста измислица. Всъщност той се е старал да се приспособи към мрачните нови реалности – в този период Америка отчаяно се нуждае от глътка въздух, когато войските му напускат Виетнам и страната се сблъсква с укрепилия позициите си Съветски съюз, а да не говорим за Западна Европа начело с ГФР, която има намерения да се сближи със СССР.

В разсъжденията си за тази епоха Кисинджър не се стеснява да изразява възхищение и от Ричард Никсън. Той обичал да чете в усамотение, което го превърнало в най-подготвения американски президент по въпросите на външната политика от времето на Рузвелт насам. Никсън и Кисинджър демонстрирали абсолютно еднакъв подход към нея. През 1971 г. Никсън казва пред „Тайм“, че би било крайно желателно, ако стремежите на великите държави се преплитат едни с други. „Смятам, че светът би станал по-безопасен и по-хубав, ако имаме силни и процъфтяващи САЩ, Европа, Съветски съюз, Китай, Япония, които да се уравновесяват взаимно, вместо да се борят помежду си“, казва той.

Тази концепция не бива да се смята за вредна доктрина, противоречаща на кредото на Америка. Напротив, тя съдържа в себе си някаква форма на нравствено учение: това е концепция за отношения, основани на взаимно уважение и достойнство, призоваваща за отказ от стремежа да се извлече полза от временни обстоятелства за сметка на установяването на траен мир.

Коментирайки президентството на Рейгън, Кисинджър отбелязва, че нито само чистото господство, нито само чистият идеализъм са достатъчни, и призовава да се разработи „концепция за ред, която да излезе от рамките на стремежите и идеалите на отделен регион или страна. В този момент от историята тя би трябвало да представлява усъвършенствана версия на вестфалската система, допълнена със съвременните реалности“.

Възможно ли е да се разработи такава концепция в настоящия момент, разбира се, остава неясно. Когато става дума за Републиканската партия, както м.г. Отбелязва Робърт Каплан в Atlantic, “степента, до която републиканците могат да се върнат към външнополитическата концепция на Кисинджър, ще им помогне да определят собствените си шансове за завръщане на власт“. Самият Кисинджър така и не се връща на своя висок пост след поражението на Джералд Форд на изборите през 1976 г. Интересното е, че и двете партии го смятат за доста противоречива фигура. Но на нито един съвременен държавен секретар на САЩ не се е удало да се приближи до достигането на такова влияние и слава, каквито обладава той.

Новата книга на Хенри Кисинджър е своеобразно ръководство, манифест за необходимостта от промяна на отношението на САЩ към другите държави. Няма никакво съмнение, че Русия, Китай и Иран могат да се опитат да се върнат към курса, насочен към потъпкването на вестфалските принципи, отстоявани от Кисинджър. Но в оценката и прогнозите в областта на международната политика – а също и за съхраняването на крехкия баланс между властта и идеализма – инструкциите на Кисинджър несъмнено имат огромна стойност. Неслучайно след пораженията от последното десетилетие реализмът на Кисинджър започва постепенно да се възвръща. Сега, когато доктрините, отстоявани от неговите неоконсервативни критици, си спечелиха лоша репутация, поне сред американците, реализмът отново започва да придобива тежест.

Вероятно само по себе си завръщането на реализма не би трябвало да изненадва никого. В известен смисъл той никога не е изчезвал напълно. Онези основни положения, които Кисинджър е изучавал и следвал, могат напълно справедливо да бъдат наречени класически, защото са неподвластни на времето. Възгледите на Кисинджър могат да ни помогнат да навлезем в по-спокойна епоха от тази, в която сега живеем. Книгата си той завършва с нотка на смирение, признавайки, че в младостта си е бил достатъчно дързък, за да смята, че може да се изказва за „значението на историята“. „Сега осъзнавам, че значението на историята е предмет за изучаване, а не за гръмки изявления“, заключава той. Ще бъде много жалко, ако неговите съвети останат нечути.

Джейкъб Хейлбрън

журналист