Съветите на Хенри Кисинджър и новият световен ред

В своята нова книга, наречена „Световният ред“, бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър подробно разказва за установяването на нова държавна система и предупреждава, че стабилният баланс на силите сега има също толква важно значение, както и във Вестфалската епоха след края на Трийсетгодишната война през ХVІІ век, когато се уреждат отношенията между европейските държави.

Когато през юни 2013 г. Хенри Кисинджър празнува своя 90-годишен юбилей в хотел „Сент Реджис“ в Манхатън, за да го поздравят там се събраха множество известни личности, сред които Бил и Хилъри Клинтън, Джон Кери, Валери Жискар д’Естен, Доналд Ръмсфелд... Кери нарече Кисинджър „незаменим държавен деятел“ на Америка, но, както написа изданието Daily Beast, най-много от всички със своите изказвания аудиторията потресе сенаторът Джон Маккейн

МакКейн, подложен на жестоки мъчения по време на заточението си в затвора „Ханой Хилтон“, завоюва всеобщо уважение след като мъжествено отказа да бъде освободен от него по-рано от другите пленени американци, без оглед на факта, че в този момент баща му беше е бил главнокомандващ на Тихоокеанския флот на САЩ.

На тържеството по случай на юбилея на Кисинджър той за пръв път разказа за обстоятелствата, при които се е отказал от освобождаване. Когато Кисинджър заминал за Ханой, за да сключи споразумение за края на войната от 1973 г., виетнамците му предложили да отведе със себе си Маккейн. Кисинджър отказал. Маккейн разкри:

„Той разбираше, че моето по-ранно освобождаване ще се изтълкува като проява на фаворизиране по отношение на моя баща и нарушение на нашия кодекс за поведение. Отказвайки ми възможността да наруша своя дълг, Хенри спаси моята репутация, моята чест, моя живот... Затова аз отдавам уважение на моя приятел и благодетел Хенри Кисинджър – класическия реалист, който положи маса усилия, за да направи света по-безопасен в името на интересите на своята страна и в името на идеалите, които са негова гордост и цел“.

Моментът е много трогателен. От едната страна е потомъкът на една от най-прочутите военни династии на Америка, станал сенатор и подкрепящ агресивната външна политика, която отразява възгледите на неоконсервативното крило на Републиканската партия. От другата страна е един еврейски бежанец, който лично е наблюдавал как неговата родина се плъзга към идеологическия фанатизъм и избягва оттам с родителите си, за да започне нов живот в САЩ, където става главен изразител на идеята за реализма във външната политика и световноизвестен държавен деец. По волята на съдбата между тези две личности се създава близка връзка – много по-дълбока, отколкото разногласията, които вероятно съществуват между тях по въпроса за ролята на Америка в света.

Учтивостта, която проявяват на празничната вечеря, изглежда особено поразителна в контекста на поведението на съвременната Републиканска партия, където принципите, отстоявани от Кисинджър в последните 70 години, са не просто отхвърлени. И до ден днешен те биват подлагани на остра критика, определяйки ги като противоречащи на американските ценности. И това осъждане се носи както от ляво, така и от дясно.

Макар че Кисинджър се оказва обект на критика от страна на либералните кръгове, той нерядко е навличал върху себе си и гнева на консерваторите. През 70-те години той е бил постоянно обвиняван, че е глух към проблемите за защита на човешките права, от една страна, и че отстоява политиката на омиротворяване, от друга.

Вероятно яростта на подобни нападки не би трябвало да учудва никого, тъй като Кисинджър не произлиза от консервативното крило на Републиканската партия. Той излиза от средите на американския бизнес, „рокфелеровски републиканец“, прославил се през 50-те години след публикуването на изследване за ядреното оръжие в Европа. Той е професор по държавно управление в Харвард и консултант на съветника на Джон Кенеди – МакДжордж Бънди, по въпросите на националната сигурност. След това, през 1968 г., Ричард Никсон назначава Кисинджър за съветник по въпросите на националната сигурност. През 1973 г. той заема поста държавен секретар на САЩ, който запазва и след идването на власт на новия президент Джералд Форд, макар че за това му се налага да пожертва длъжността на съветник по въпросите на националната сигурност.

В продължение на цялата си кариера Кисинджър се опитва да прилага теоретичните принципи на класическия реализъм, за да се постигне онова, което той смята за глобално равновесие на силите. Заедно с Никсън той настоява за политика на разведряване в отношенията със Съветския съюз, установява отношение с Китай, слага край на войната във Виетнам и става посредник в дипломатическите преговори, довели до край на поредната война между арабите и Израел. Всъщност Кисиндъж успява победи Съветския съюз както в Китай, така и в Близкия Изток. Целта му е не това да започне кампания против СССР, а да формулира продуктивен отговор, който да поддържа баланса на силите в духа на Виенския конгрес, способствал за запазването на мира в Европа в продължение на почти целия ХІХ век, почти до началото на Първата световна война, когато набиращата мощ Германия на Вилхелм предприема безразсъден опит да доведе Британската империя до статута на държава от второ качество.

В отговор на това неоконсерваторите, които са убедени демократи, се обединяват с десните и обвиняват Кисинджър, че води политика на омиротворяване и подчинение. Сенаторът Хенри Джаксън и неговият помощник Ричард Пърл правят всичко възможно, за да възпрепятстват провеждането на преговори за ограничаване на стратегическите въоръжения, които Кисинджър и Никсън водят със Съветския съюз, и оказват помощ на автора на поправката Джаксън-Ваник, приета през 1974 г., която ограничава търговските отношения с СССР и създава благоприятен режим за правата на съветските евреи и други емигранти.

На първичните избори през 1976 г. кандидатът на Републиканската партия Роналд Рейгън, съперникът на Форд, също критикува Кисинджър, заявявайки, че той е готов да се задоволи с второто място в света след Съветския съюз. В отговор на това Кисинджър подготвя доклад под наслов „Речта на Рейгън и фактите“, в който нарича изявленията на Рейгън „недостойни безотговорни измислици“.

Ставайки президент, Рейгън избира златната среда между реализма на Кисинджър и агресивната външна политика на ястребите. Той подхожда с голямо внимание към въпроса за използването на военна сила и в същото време оказва подкрепа на въстаническите сили в Никарагуа, Афганистан и други страни в тяхната борба с Москва.

През 1981 г. той предпочита да вземе изчаквателна позиция при въвеждането на военно положение в Полша, което кара главния редактор на изданието Commentary – Нормън Годорец, да го обвини в съглашателство. В края на своя президентски мандат Рейгън, подтикнат от страха от ядрена война и въодушевен от подема на доста по-миролюбивия съветски лидер Михаил Горбачов, подписва повече договори за контрол над въоръжаването, отколкото Никсън и Кисинджър биха могли да предположат.

Управлението на администрацията на Джордж Буш-старши се характеризира с възвръщането до някаква степен към доктрините на Никсън и Кисинджър. Самият Буш е възпитаник на администрацията на Никсън, такъв е и неговият съветник по въпросите на националната безопасност Брент Скоукрофт). Държавният секретар Джеймс Бейкър си навлича гнева на неоконсерваторите, защото се обявява против строителството на еврейски селища от страна на Израел в спорните територии. И той като Съветският съюз вече е рухнал, тази администрация съзнателно избягва триумфаторския тон.

Но триумфализмът бързо идва на мода, когато консерваторите заявяват, че Рейгън не само е предсказал краха на Съветския съюз, но и го е предизвикал. През 1996 г. Уилям Кристъл и Робърт Каган вече са написали във Foreign Affairs, че е дошло време за завръщане към онова, което те наричат „неорейгъновска външна политика“.

В резултат идва онази катастрофа, която администрацията на Джордж Буш-младши провокира в Близкия Изток. Републиканската партия и до днес не се е съвзела истински от тази трагедия. В продължение на по-голяма част от президентския мандат на Барак Обама републиканците най-често отказват да анализират своите грешки в Ирак. Сенаторът Тед Круз, губернаторът Рик Пери и сенаторът Марко Рубио в един глас осъждат политиката на Обама, която смятат за съглашателска, и призовават за завръщане към принципите, към които, по тяхно мнение, се е придържал Роналд Рейгън.

Днес, макар и с известно закъснение, вече са започнали дебати по този въпрос и сенаторът Ранд Пол редовно оспорва опорните точки на неоконсерваторите, вкл. в речта си през януари 2014 г. на срещата в Центъра по национални интереси, на която присъстват Кисинджър и Скоукрофт. Тогава Пол заявява: „нашата външна политика и политиката ни за национална сигурност са прекалено войнствени“ и „Преговорите са способни да направят света по-добър“. Но никой потенциален кандидат не предлага напълно последователна и убедителна програма за обновяване.

А в своята нова книга „Световният ред“ (World Order) Кисинджър прави именно това. Книгата нагледно демонстрира защо и американските президенти, и чуждестранните лидери до днес високо ценят неговите съвети. Написана с характерните за Кисинджър яснота и проницателност, тя представлява разказ за подема на Запада.

Кисинджър не предлага насвоите читатели подробен списък с политически решения. Вместо това той предлага такъв начин на мислене и възприемане на събитията, който в много отношения рязко се противопоставя на съвременния външнополитически дискурс. Днес историята на дипломацията се приема за остаряла и ненужна, но той майсторски анализира миналия опит, провеждайки паралели между минало и настояще. Кисинджър се връща и към главния за него въпрос – за сложността да се установи равновесие на силите между големите държави. Този проблем го интересува още от времето на работата му над неговата първа книга „Възстановеният свят“ (A World Restored), в която разглежда опита на Метерних и Касълри да създадат стабилна Европа през ХІХ век. Неговите идеи остават последователни в продължение на цели няколко десетилетия. В новата си книга той пише, че през ХХІ век главната задача се състои в създаването на нов международен ред във времена на набиращия мощ идеологически екстремизъм, развитие на технологиите и въоръжени конфликти.

Своето повествовавние Кисинджър започва с напрежението в Европа от момента на сключването на Вестфалския мир през 1648 г. до Френската революция. После се обръща към исляма и Близкия Изток, подробно анализира периода на Османската империя, преминава към подема на Китай и последиците за неговите съседи. Основно внимание обаче отделя на двойственото отношение към Америка и нейния статус на свръхдържава от Рузвелт до наши дни. Той се стреми да примири универсалистките стремления на САЩ с жестоката реалност на съперничеството между държавите, защитавайки възгледите си за световния ред.

Концепцията за реда никъде не е била толкова крехка, колкото в Европа почти през цялата й история. За разлика от Китай и ислямския свят, където политическото състезание е с цел поддържане на установения порядък, Европа никога не е била с единна фиксирана идентичност. Най-близо до единството е била Европа през ІХ век, когато римският папа Лъв III коронясва Карл Велики за император. Империята обаче става жертва на деструктивни тенденции практически веднага след формалното си образуване. Карл Велики никога не е предприемал сериозни опити да управлява Източната римска империя. Несъмнено, държавното образувание, наречено Свещена римска империя, е просъществувало много векове, но формално, което кара Волтер язвително да отбележи, че тя не е била „нито свещена, нито римска, нито империя“...

По-късно идеята на Ришельо за централната роля на държавата е скрепена с Вестфалския мир, който слага край на Трийсетгодишната война и на който Кисинджър отделя специално място в размислите си за международните отношения. Този ред, който се установява в резултат на подписването му, оказва сериозно влияние върху съвременното устройство на Европа. Представителите на воюващите през ХVІІ век европейски държави, макар често да прибягвали до високопарната фраза за „мира на християнската земя“, всъщност са имали за цел да си осигурят стабилност по пътя на дебалансираното съперничество. Възможно е 30-годишната война да е започнала между католици и протестанти, но Кисинджър обосновано подчертава, че тя бързо е прераснала във всеобща битка между различни, постоянно променящи се съюзи.

Главното нововъведение на Вестфалския мир е формалното установяване на принципа, че държавата, а не династията или империята става основна единица на европейския ред. равни права получават всички държави – от новите като Швеция и Холандската република до старите и утвърдени като Франция и Австрия. Кисинджър подчертава, че именно тези споразумения са положили основите на този международен ред, който съществува и днес. “Към средата на ХХ век такава международна ситема съсщестува на всички континенти и тя си остава в основата на международния ред, съществуващ и днес“, пише той. Според него, Вестфалският мир представлява опит да се предотврати господството на една държава, като се установи равновесие на силите.

Най-мощната заплаха за вестфалската система става революционна Франция. През 1792 г. членовете на Националния конвент приемат закон, според който Франция е съгласна „да предостави подкрепа на всички народи, които искат да получат свобода“. Именно тази идея води до поредица войни. Редът е възстановен от Виенския конгрес от 1815 г. Именно тогава се появява още една месианска концепция. Руският цар Александър I смята, че може да положи начало на нов световен ред и че повече няма да съществуват „отделни политики на Англия, Франция, Русия, Прусия или Австрия – според него е дошло време за единна политика, която заради общото благо трябва да бъде приета от всички държави и народи“.

Следствие от Виенския конгрес е създаването на три институции за обезпечаване на мира: Четворния съюз, където влизат Британия, Прусия, Австрия и Русия, Свещения съюз, призован да неутрализира вътрешните заплахи за легитимността на монархиите, и Европейския концерт, който предвижда редовни дипломатически конференции на държавните глави.

Очаквайте продължение.

Джейкъб Хейлбрън

журналист