Малко е да видиш бъдещето. Трябва да умееш да го измениш

В интерес на многообразието от мнения и различни гледни точки за съвременното украинско общество Факти.бг ви предлага интервю на Кирил Василев с журналиста Андрей Манчук, главен редактор на LIVA.com.ua, публикувано в интернет. В него той отговаря на въпросите: Защо „евромайданът“ беше обречен на победа и можеше ли да бъде избегната войната?

Преди две години в Киев победи т.нар. „революция на достойнството“. Триумфът на неолибералите и националистите доведе до краха на украинската власт в значителна част от украинската територия, отнесе хиляди човешки съдби, способства за колосалния растеж на шовинизма и ксенофобията в нараненото общество. Как и защо стана възможен този продължаващ и до ден днешен кървав кошмар? Каква роля в случилото се изигра руската намеса? Защо започнаха сблъсъците в Донбас и какви са перспективите на украинската държавност? Какво раздели трудещите се и възможно ли е възстановяването на единството?

За всичко това е интервюто с журналиста Андрей Манчук, главен редактор на LIVA.com.ua

Андрей, днес е прието Евромайданът да се оценява в черно-бели краски. Фашистки пуч или народно въстание. Платена от прозападни олигарси масовка или проява на стихийно недоволство срещу корумпирания режим на Янукович. Всъщност какво беше това?

Отговаряйки на този въпрос аз бих искал да повторя собственото си определение, което изразих още през април 2014 г. по време на публичната дискусия с известни журналисти, със  специалиста по Латинска Америка Олег Ясински и правозащитника Владимир Чемирис.

„През февруари, в резултат на кървавите сблъсъци в центъра на Киев, в Украйна дойде на власт коалиция от десни и неолиберални политици, които се опираха на политическото съдействие на Евросъюза и САЩ, а също и на финансовата подкрепа на редица украински олигарси, недоволни от растящото влияние и апетита на „семейството“ на Янукович. Тази дясна опозиция, болшинството от представителите, на която вече се намираше и по-рано във властта, умело използва за своите цели недоволството на украинците, страдащи от антисоциалната политика на режима на Янукович, за да проведе сега същата антисоциална политика, при това с още по-форсирана скорост.  Заради кредита от МВФ властите готвят безпрецедентно повишение на таксите, в страната растат цените и вече се забавя плащането на заплатите, пенсиите, социалните помощи. Расте напрежението в югоизтока на страната, а киевските власти залагат на силовото потискане на недоволните граждани като открито отклоняват търсенето на компромис.

Това безспорно е най-дясното правителство в историята на Украйна, а неговата идеология органично съчетава в себе си неолибералния фундаментализъм – безусловната вяра в догмите на свободния пазар – и крайния национализъм, който стана своего рода гражданска религия за мнозинството представители на украинската интелигенция... Да, на майдана бяха хора с различни възгледи и сред тях бяха не малко на брой честни и искрени хора. Но десните напълно контролираха това движение в политически, идеологически и организационен смисъл, и още в началото беше ясно, че именно те ще вземат властта след падането на Янукович. С всички, произтичащи от това последици, които имаме днес“.

Това самоцитиране сега е важно, защото показва колко очевидно „програмирани“ са били днешните последици от политическия преврат в Украйна. Безусловно, опитите да се представи майдана като „платена масовка“ е такава пошлост, както и повтарянето на пропагандисткото клише „революция на достойнството“, или мудните опити да се отрича, че движението е организирано и ръководено от националистически неолиберални политици, които имаха активната подкрепа на олигархията и чуждестранните правителства. Да, социалното недоволство от режима растеше и в условията, в които политическото пространство бе изчистено от левите, а обществото живееше с вярата в чудесата на пазарните реформи, недоволните от своето положение хора станаха лесна плячка на дясната пропаганда и политтехнологическите манипулации.

Ние нееднократно предупреждавахме за това много преди събитията, особено след парламентарните избори през 2012 г., когато стана напълно очевидно, че този процес е необратим. Но какъв е смисълът от способността да видиш бъдещето, ако не можеш да му повлияеш? Наистина, ние очаквахме, че всичко ще се случи малко по-късно – на президентските избори. По отношение на последиците от преврата нямахме никакви съмнения. Беше очевидно, че ако Янукович бъде принуден да провежда своята антисоциална политика, заради международното обществено мнение, влиятелната опозиция и заплахата от масови протести, смъртно опасни за слабия му и гнил режим, то на десните и либералите ще им бъдат развързани ръцете.  В този смисъл, че САЩ и ЕС ще им дадат картбланш за най-трудните антисоциални реформи и прочистване от недоволните, а буржоазната демокрация, с която постсъвестка Украйна изгодно се отличаваше, ще приключи. Всичко това изначално носеше в себе си реална перспектива от гражданска война.

Именно за това много хора, които никога не поддържаха Янукович или Путин, се отказаха да подкрепят изстъпленията на майдана.

Защо стана възможна хегемонията на ултрадесните по улиците на Киев? Защо в хода на евромайдана левите, социалистическите и комунистическите сили не успяха да покажат себе си?

Хегемонията на ултрадесните по улиците е следствие от дясната хегемония в украинското общество. За съжаление мнозинството от руските политически наблюдатели (в това число и левите) пропуснаха този момент, доколкото в бившата метрополия много повърхностно се интересуваха от положението на нещата в „близката чужбина“. Междувременно в течение на две десетилетия в Украйна се правеше изключително интензивна дясна пропаганда с особено ударение на антикомунистическата риторика. Важно е да се разбере, че тук не само се опитваха да дискредитират съветското наследство, както това най-общо се правеше и в постсъветска Русия. Лявата идеология се представяше като мъртвородено за Украйна учение, което е привнесено на чуждестранни щикове с цел геноцидно унищожение на украинската нация. Това е ново издание на „кръвната обида“ с модерен привкус. Естествено това звучеше нелепо от гледна точка на историческата истина доколкото днешна Украйна и нейната култура фактически е била формирана по съветско време, преживявайки в тази епоха своя разцвет. Но в обществото се насаждаха пропагандистки митове, които формираха друго, напълно изкривено възприятие на историческата реалност. От една страна те максимално демонизираха съветския опит като раздуваха реалните престъпления и грешки на съветското  ръководство и напълно премълчаваха (или присвояваха) всякакви достижения, които бяха постигнати в този период. А от друга страна абсолютно безкритично пропагандираха в обществото идеологията на украинското националистическо движение от XX век и обожествените образи-икони на неговите ултрадесни вождове.

Със създаването и насърчаването на тези митове се занимаваха множество историци, журналисти, политици, „експерти“ и обществени активисти – и до голяма степен заради това, че такава дейност щедро се финансираше от чуждестранни и украински грантодатели, поощряваше се на правителствено равнище и получаваше подкрепа от собствениците и мениджмънта на средствата за масова информация. Трагедията на този исторически момент е в това, че във формирането на десния антикомунистически консенсус на някакъв етап се оказаха заинтересовани всички влиятелни играчи на финансово-икономическото поле в страната. И украинската буржоазия, която искаше да легитимира приватизационното завземане на обществената собственост, създадена и натрупана в съветски времена (именно заради това Янукович винаги е слагал венци на паметника на загиналите при Крути (бел.пр.: битката край гара Крути, на около 130 км североизточно от Киев, се провежда на 29 или 30 януари 1918 г. Тогава болшевишките сили  убиват половината от 400-те украински войници. Истинската история на битката е скрита от съветското правителство. По повод 80-тата годишнина от Битката при Крути е създаден паметник на битката при Асколдовата могила и са изсечени възпоменателни монети. През 2006 г. на мястото на битката е поставен Паметникът на героите от Крути и битката бива възпоменавана ежегодно на или около 29 януари), макар че него трудно можем да си го представим да поставя цветя на участниците в работническото въстание в „Арсенал“ (бел.пр.: въстание на привържениците на съветската власт срещу Радата на Украинската народна република през януари 1918 г.. Въстанието е започнало в завод „Арсенал“).   И либералите, на които им беше удобно да прокарват в обществото своята непопулярна сред масите антисоциална програма, която „продаваха“ в патриотична опаковка. И западните политици, които искаха да видят Украйна като инструмент за натиск върху Русия в конкурентната външнополитическа и икономическа борба, отгледаха тук послушно гражданско общество и марионетни политически елити. И руските политици заедно с Янукович и Партията на регионите, дълго приемаха набиращия влияние украински национализъм като удобен пропагандистки жупел, за да мобилизират своя електорат против тази заплаха, сериозността на която не осъзнаха. В платната на десните духаха всички ветрове.

Най-лошото от всичко това е, че на тоталната дясна пропаганда никой не се противопостави.  Тези, които можеха сериозно и аргументирано да разкажат за опасностите от национализма и за реалната история на националистическите организации, практически никога не ги допускаха до казионните средства за масова информация и ги лишиха от възможността да запознаят обществото със своите възгледи. В резултат на тази колосална пропагандистка грешка, в Украйна израсна цяло поколение, което по принцип не приема критика на украинския национализъм и априори я намира за проруска или комунистическа пропаганда.  Естествено ставаше дума преди всичко за интелигенцията. Като пример, ако руската либерална общественост до неотдавна критично и враждебно се отнасяше към проявите на руския шовинизъм, ксенофобията, нацизма и държавната патриотична пропаганда, то украинските журналисти, правозащитници, дейците от културната и образователната сфера открито симпатизираше на най-крайните форми на украинския национализъм, приемайки риториката му и поддържайки неговите политически цели. В тази среда процъфтяваше социалния расизъм, който е органично свързан с обикновените расистки комплекси и който култивираше презрение и ненавист към пролетарското „дъно“ на индустриалния югоизток. Работниците нерядко ги представяха като непълноценни и повредени получовеци, които буквално на генетическо ниво са несъвместими с „цивилизационните ценности“ на европейския капитализъм и обективно се явяват социално - политически агенти на „дивата източна орда“, която пречи на успешното развитие на нова Украйна. А заетите със своето преживяване „обикновени“ хора също получаваха своята доза пропаганда от вестниците и телевизионните предавания. Ненавистта и предразсъдъците се трупаха, растяха – и така не една година. Всичко това ставаше на фона на постоянното падане на общото образователно равнище на населението на страната, което стана особено благоприятна почва за възприемането на реакционни митологеми.

В резултат украинското общество на някакъв етап напълно изгуби имунитет към дясната и ултрадясната идеология, която бързо обхвана и порази целия болен политически организъм на страната. Поставете в такива „лабораторни“ условия която и да е страна и след десетилетие тя ще бъде „дясна“. В течение на „нулевите“ години в Украйна прохождаше масовата маргинализация на „казионните“ леви партии – КПУ, СПУ и ПСПУ. Впрочем техните лидери сами носят голяма отговорност за тази участ, встъпвайки в съглашателски сделки с Кучма, Ющенко, Тимошенко, Янукович и напълно отказвайки се от класовите програми в полза на консервативната православно - проруска риторика. В тази ситуация на растящо социалното недоволство намери изход в симпатиите към десния популизъм, който обвиняваше за всички обществени проблеми „неизкоренимото наследство на дъното“, а така също и попълзновенията на външните и вътрешните „врагове на нацията“. Внушаваха на хората, че Украйна може да бъде спасена с усилията на националистическия режим, който би провел в живота радикални пазарни реформи – например по грузински образец, който всячески рекламираха на украинците. Всичко това формира почва за идейно - политически алианс между ултрадесни и либерали, където първите бяха силата, съставляваща уличните протести, а вторите им обезпечиха легитимност на насилствените действия, поддръжката на средствата за масова информация и съчувствието на международната общност. Такава беше формулата за победа на „майдана“. А циментиращият елемент на този съюз, който щедро бе благословен от представителите на крупния бизнес, воюващ с Янукович и грантодателите, стана именно войнстващият фундаменталистки антикомунизъм.

Естествено отслабените и малочислени леви в тази ситуация нямаха никакви политически шансове и не можеха да повлияят на враждебното им идеологическо и политическо движение. Влиянието и ресурсите на левите и десните просто бяха несравними. Друга работа е, че непредставеното в парламента ляво движение на Украйна, което се въвлече в междуособна вражда, също носи за това своята вина. В несъответствие на силите всъщност е важната разлика между „евромайдана“ и „блатните'протести. Като посетих „марша на милионите“ в Москва аз написах, че „червената колона“, в която ние тогава ходехме, няма да е възможна на новия киевски майдан – по причини, за които току що разказах.

Този „майдан“  беше обречен да бъде десен и да бъде успешен – без значение дали в 2014 г. или година по-късно – защото всички предпоставки за неговия успех се формираха не за една година и нямаше никакви обществено - политически сили (в лицето на популярни леви антифашистки и антикапиталистически партии или движения), които биха могли да се противопоставят на десните в борбата за общественото съзнание и за улицата. „Първо си осигури победата, после започвай война”, знаем от Сун Дзъ. Можем да кажем, че майданът победи дълго преди своето начало – в тези дни, две години назад, просто се случи качествен скок, който практически оформи победата в политически смисъл. В този момент не трябваше да се измени неговата идейно - политическа природа, траекторията на неговото развитие, даже и на някой много да му се искаше да вярва в това по маниловски. Може дълго да се полива кактуса с портокалов сок, но на него така или иначе ще пораснат бодли, а не портокали. А две и две е равно на четири, даже и и ако някой се е надявал на друг резултат. Той просто не е учил аритметика.

Разбирам, че историята не познава условно наклонение, но въпреки това... какво трябваше да бъде направено след преврата на 21 февруари, за да бъде запазено единството на украинската държавност. Или отцепването на Крим и войната в Донбас бяха предопределени от вмешателството на путинска Русия?

За това трябваше да има обществен диалог. Огромното мнозинство от хората в различните региони на страната, което скептично се отнасяше към майдана, не мислеше за никакъв „сепаратизъм“ и не изпитваше никакви симпатии към Янукович. Има много впечатляващо в този смисъл февруарско видео от Севастопол, където както е известно са силно проруските настроения. Даже там участниците в първите „антимайдански“ акции, шокирани и  наплашени от събитията в Киев и войнствената риторика на открито заплашващите ги украински националисти, в началото искаха само гаранции за защита на културно - историческите паметници и на статута на руския език, чрез които те реално реализираха някакво самоуправление. Много популярен беше лозунгът “деолигархизация“, който би намерил голяма подкрепа на юг и на изток в страната. Той можеше да стане причина за обществен компромис. Ако естествено новата власт не се явяваше власт на олигарсите и самата тя не бе заинтересована от дълбокия разкол в обществото, а нейните привърженици не бяха заразени от националистическите фобии и пазарните илюзии и с възторг не поддържаха  Коломойски и Порошенко. Много от тях открито искаха война.

Тази позиция органично произтече от идеологическата природа на майданското движение – дълбоко антидемократично и омесено със социален расизъм. Неговите привърженици бяха обхванати от еуфорията на победата и разглеждаха обществено - политическия конфликт като свещена, религиозна война на „небесните войни на светлината и доброто“ срещу дивите орки от въглищните подземия, с които всяко разбирателство се възприемаше за невъзможно. Именно от тези постановки произхождаха успешните опити през април 2014 г. да се „обезчовечат“ опонентите и да се докаже, че  противниците на майдана (знаменитата „художествена изложба“, на която се представяха като опасни животни в клетки и появилият се този месец термин „колоради“ (бел.пр. Колоради е презрително и оскърбително наименование на проруските активисти в Украйна) нямат право на мнение и позиция. Спомнете си популярния тогава плакат със следния слоган: „Вате слова не давали“ (бел.пр. в смисъл „Вас руснаците никой не ви пита“).

Новият режим заложи на принудата и диктата. Това беше напълно осъзнат избор, доколкото властта считаше, че в условията на извънредно положение и фактическа гражданска война, ще й е по-удобно да удави опозицията и да утвърди своята легитимност като припише на войната всички неизбежни социално - икономически проблеми, които последваха след преврата, и междувременно да направи мащабно преразпределение на собствеността. Освен това в Киев изцяло се уповаваха на външната подкрепа и не можеха да не имат предвид националистическата истерия, която раздуваха средствата за масова информация и стремително въоръжаващите се националисти, които искаха репресии и погроми за всички несъгласни и които считаха за предателство всички призиви за граждански диалог. Вместо да  се проведе обективно разследване на гибелта на хората през февруари 2014 г. - което в частност би отразило епизодите на стрелбата и насилието, отбелязани от участници в майдана -  от тази трагедия веднага започнаха да правят държавен пропагандистки култ, призовавайки за кръв и мъст. А това изпусна махалото на насилието в регионите. Още повече, че властта започна да въоръжава ултрадесните, включително и осъдените за криминални престъпления нацисти, които веднага след като бяха освободени след преврата започнаха с нападения и стрелба. Всички видяха, че те получиха картбланш за разправа с несъгласните, че техните действия са легитимирани от новия режим, че никой няма намерение да се съобразява с позициите и исканията на критиците на „евромайдана“. Вярата в мирния диалог постепенно се обезценяваше.

Безусловно Путинският режим активно използва тази ситуация за свои цели. Но винаги трябва да помним, че тя беше естествена последица от киевския преврат.

Кое лично за теб стана чертата, „точката на кипене“, която ти определи критичното отношение към „евромайдана“?

Ние от самото начало много добре разбирахме, че победата на това движение ще има катастрофални последствия за страната. Потвърждение за това са всички публикувани от нас тогава прогнози. Американският ляв писател Едуин Таб има разказ „Ваза от епохата на Мин“. Един от героите предвижда близката ядрена война. Лично аз тогава имах подобни усещания. Вместо да се съзерцава произведението на изкуството в очакване на неизбежната катастрофа, ние всички се опитвахме да разберем какво могат и какво трябва да правят левите в тази ситуация.

Беше ясно, че подкрепата за Янукович, против когото много от нас започнаха да се изказват още в неговата битност на донецки губернатор, беше недопустима. Заедно с критиката на договора за асоцииране с ЕС, който подробно бе анализиран в аналитичния доклад на Сергей Киричук, ние заедно с това критично гледахме на предложените условия на Украйна за встъпване в Митническия съюз (бел.пр.: Евентуалното споразумение за асоцииране на Украйна с Европейския съюз се разглежда от ЕС като несъвместимо с присъединяването на Украйна към Митническия съюз с Русия, Казахстан и Беларус). Левите не можаха да застанат на страната на участниците на това противостояние и бяха твърде слаби, за да провеждат самостоятелна политика, която да повлияе на ситуацията. Поначало някои другари имаха надежда за това, че масовите акции в Киев могат да се използват за пропаганда – не за пропаганда на левите идеи, която изначално не беше възможна – и в крайна сметка са за реклама на профсъюзни кампании против таксите с чисто социална и аполитична риторика. Но още в първите дни на декември, когато братя Левин (бел.пр. Братя Левин са леви профсъюзни активисти) организираха митинг,  тях почти веднага ги набиха и ограбиха след директния призив от водещата на сцената на майдана, която прати тълпата да „бият комунистите“. Откраднаха им звукоапаратурата  и помляха агитационната палатка.

След няколко дена последва още едно такова нападение и други инциденти, които свършиха с нападение на нашия офис, организирано от нацистите. По-късно ние организирахме в Киев – направо на метростанциите – мирни акции против опасността от гражданска война.  Два пъти протестирахме пред руското посолство, а също и пред посолствата на САЩ и Великобритания в подкрепа на руските политически затворници (на рождения ден на Сергей Удалцов) с искания да се прекрати империалистическата намеса във вътрешните работи на страната ни, която разпалва вътрешен конфликт. Почти всеки път това завършваше с опити за нападения от ултрадесните. Но нападението над протеста в самото начало на „евромайдана“ беше знаков момент. Братя Левин ги биха и ограбиха същите тези хора, които лицемерно протестираха срещу милиционерското разгонване на националистическата младеж. Ние се убедихме, че либералните участници на „майдана“ са готови без проблем да им простят това насилие, въпреки че са участвали с Левин в десетки съвместни акции. А около половин година след това така оправдаха и убийствата в Одеса на 2 май.

Известният организатор на размяна на военнопленници Рубан сякаш се изказа в следния дух, че на Югоизток са въстанали тези, които не се задоволяват със скромните резултати на майдана, свалил Янукович, но оставил без промяна господството на олигарсите в Украйна. Антимайдан, това е отрицание, но и едновременно и продължение на майдана. Как би коментирал този възглед?

Да, това е важен момент. Въпреки че много привърженици на киевския „евромайдан“ винаги са виждали в жителите на Югоизтока пасивни, робски послушни на местните феодали селяндури, този регион има впечатляващи традиции на социалния протест. Ние наблюдавахме това още през 90-те години и началото на 2000-та, когато помагахме в организацията на стачките и миньорските маршове. По това време в Киев царстваше „стабилността на Кучма“, а интелигенцията виждаше в думата „революция“ опасен архаизъм от съветския речник. В Луганск и Донецк прохождаха мащабните действия на работниците – такива като знаменитата „Луганска касапница“ в Деня на независимостта през 1998 г., когато ОМОН жестоко размаза профсъюзните активисти от Краснодон... По време на „евромайдана“ в Югоизтока внимателно следиха по телевизията събитията в Киев. Местните жители също не бяха доволни от Янукович. Да, тях ги отблъскваше откровено враждебната към тях националистическа риторика на участниците в киевските акции, но много не бяха против да излезнат на протест под социални лозунги. Това се прояви през есента на 2014 г., когато в регионите започнаха протести срещу току що взелите властта в Киев политици. В тях взеха участие местните „непокорни“, сред които имаше немалко членове на комунистическата партия на Украйна и други леви структури и за които бяха важни не само исканията за защита на руския език, но и лозунгите за борба с олигархията. При това в Донбас те по правило в течение на много години бяха в конфликт с местните чиновници и бизнесмени от Партията на регионите.

Кредото на тези хора се изразяваше в първото известно видеообръщение на Алексей Мозговой: „Както сме се борили срещу чиновниците, депутатите и олигарсите, така и ще се борим. Фашизмът, който идва към нас, това е друга история. Ние си имаме местни „лоши хора“ и даже повече от „Десен сектор“. Остава да се добави, че до войната Мозговой професионално се занимаваше с изпълнение на украински народни песни, които и сам пишеше. И по някои данни се отнасяше със симпатия към първия майдан от 2004 г.

Тези хора в много отношения копираха действията на „евромайданците“, включително организацията на митингите, „дружините“ и завземането на административни здания, което още от декември 2013 г. се практикуваше в Киев и Западна Украйна. На това обърна внимание покойният Всеволод Петровский, който тогава написа за това известната статия: „Виж се в огледалото, майдан“. Между впрочем личността на самия Всеволод Петровский показва колко различни хора са вземали участие в това движение. Човек с ляволиберални възгледи, млад и успешен телевизионен журналист, автор на талантливи стихове на украински език и преводач на Сергей Жадана, Всеволод активно поддържаше протестите против Янукович. Той написа подробния критичен анализ „Законите на 19 януари“. Той най-малко подхожда на стереотипния образ на „донецките орки“ и на привърженика на „руския свят“ и имаше възможност да замине при родителите си, живеещите в САЩ. Вместо това той загина в боевете под Дебалцево.

Какво в такава голяма степен отблъсна от „евромайдана“ множество подобни хора, които никога не са имали предубеждения към жителите на Киев, Западна Украйна, украинската култура и език?

Ожесточената националистическа враждебност към жителите на Югоизтока, а също така и това, че новият режим много бързо си направи сметката за олигарсите или техните подставени лица, като избра президента Порошенко и даде Югоизтока в ръцете на Коломойски, Корбан, Филатов, Тарута, Палица, Балута и откровено ги поощряваше към силово потапяне на опозицията. Това направи „антиолигархичната риторика“ едва ли не знакова и популярна в „антимайданските изстъпления“. И в този смисъл е много характерно, че мнозинството видни и влиятелни капиталисти бързо преминаха от Донецк и Луганск в Киев. А в Торез и Шахтьорск „антимайданът“ получи такава форма на конфликта между миньорите от нелегалните шахти и техния бивш господар Онищенко (Абалмаз), който сформира по-късно печално известните грабежи, изтезания и изнасилвания от батальоните „Шахтьорск“ и „Торнадо“.

Впрочем струва си да се отбележи, че  антиолигархичната риторика на „антимайданците“ във всички други отношения си остана само риторика. В тази връзка не трябва да има никакви ненужни илюзии. Но фактът е в това, че националистическият, неолибералният и „донбасофобският“ дневен ред на майдана изкуствено раздели хората на Запад и Изток. Въпреки, че ако в Украйна беше възникнало социално по своя политически и идеологически характер движение и бе „премахнало“ и преодоляло националистическите предразсъдъци, много от тях щяха да са от едната страна на барикадата – в общата борба срещу чиновниците и капиталистите. 

Прословутия „руски национализъм“ на Югоизток. Доколко той беше и остава влиятелна сила вътре в съпротивата? Доколко на комунистите е комфортно в тази среда?

Работата е в това, че беше откровено изгодно влиянието на този фактор да се преувеличава и раздува от привържениците както на киевската, така и на кремълската власт. Мощните пропагандни машини на враждуващите държави две години старателно се опитваха да принизят всички причини за протестите на условния „антимайдан“ към някаква „проруска“ позиция на жителите на Югоизтока, подтискайки или премълчавайки всякакви протестни действия или изявления със социален дневен ред, защото беше неизгодно и опасно както за Киев, така и за Москва. Всъщност в протестите участваха представители на много различни възгледи. Още повече, че те се провеждаха в различни градове, бяха много разнородни и за разлика от конспиративните митове, обичайно не се организираха и управляваха от някой (което като основна причина и способства за тяхното поражение). Руските националисти никога не са имали съществено влияние в Украйна, с изключение на Крим. Още повече в последните години те откровено изгубиха в конкуренцията с майдана, който бе много повече „моден“ и влиятелен украински национализъм в субкултурното неонацистко крило, което се разпространяваше сред младежта чрез футболните фанатици, в това число и в източната част на страната. Затова представителите на националистическите групировки съвсем не доминираха навсякъде. Ако в Донецк руските националисти (в това число и пристигналите от Русия и Крим) изиграха в „антимайдана“ активна и забележителна роля, то в Харков тяхното влияние бе незначително. Хората там излизаха на протести под условно просъветски лозунги, искайки да се съхранят паметниците, заводите и мира в страната. Даже при това те  не искаха да разрушават нормалните връзки със страната, границата с която е на 90 километра от техните градове, в която живеят техни роднини и където ходят на пазар. Това в крайна сметка съвсем не са „проруски“ настроения и в тях няма нишо проукраинско. На „антимайдана“ се срещаха руски знамена, но те бяха значително по-малко от знамената на ЕС, САЩ и черно-червените знамена на киевския „евромайдан.

Трябва да се разбере, че Донбас се е развивал в Украйна, с нейното много дясно и консервативно общество. И затова в него като в огледало (да си спомним още веднъж думите на Петровски) може да се видят последствията на общите за Украйна болести и в частност растящото от година на година на клирици, ксенофоби и популисти от дясноконсервативното крило. Всичко това беше в Донецк до войната, както и в Киев, и в Лвов, и съдейки по много признаци то си е още там. А в Киев и Лвов още повече. Просто украинските националисти и тяхната поддържаща руска група старателно търсят в Донбас тези пороци и проблеми, които те така старателно се опитват да не забелязват в самата Украйна. Въпреки че проблемите са едни и същи.

Доколко комфортно се чувстват левите в Донецк и Луганск? Струва ми се ще е правилно да се питат тези, които живеят там. Да ръководството на ДНР и ЛНР не преследват местните леви и няма антикомунистически дневен ред, който стана идеологическата база на днешната украинска власт. Много леви там са достатъчно активни в обществения живот. Но и в местната политика засега се стремят да не ги допускат в качеството им на някакви организационно-политически сили. И това, разбира се, е симптоматично.

Има вероятност в процеса на Минските договорености хората от разделените територии отново да живеят в една държава. Но какво трябва да се случи, за да може този от Донецк и този от Лвов да се осъзнаят като част от едно политическо и културно пространство, доброволно, без насилие и принуда от олигарсите и националистите?

От украинска страна за това е необходима реална демократизация на обществено - политическия живот в Украйна: прекратяване на шовинистичната пропаганда и преследването  на опозицията, освобождаване на политическите затворници, премахване на дискриминационната антикомунистическа политика, разпускане на ултрадесните подразделения, реално наказание на военните престъпници, даване на право на мирни събрания и отмяна на цензурата. Аналогични процеси трябва да има в ДНР и ЛНР. Но и това е малко. Необходима е многогодишна балансирана, усърдна и усърдна политика за преодоляване на ненавистта и враждата. А тя е много трудна за реализиране в условия на нестабилност, хаос, разруха и нищета.

 Засега няма факт за реално прекратяване на бойните действия, а страната стремително се плъзга в пропастта на кризата, чиято дълбочина сега никой не може да си представи. Макар че отдавна е ясно, че ни чака пълна и системна социално - икономическа катастрофа. Аз безусловно вярвам, че жителите на Донецк и Лвов нищо не делят помежду си, и че изкуствено раздутата от десните елити ненавист, която раздели и отрови хората, ще бъде преодоляна. Колкото и време да е необходимо за това.

Каква беше позицията на профсъюзите през тези две години?

Украинските профсъюзи традиционно са били малко влиятелни и практически напълно са зависили от различните политически групировки.  Но в процеса на „евромайдана“ се понижи  тяхната предишна незначителна роля в обществения живот на страната. ФПУ, която основно се поддържаше от предишната власт, се намира в стагнация. КНПУ, която най-вече поддържаше представителите на „евромайдана“ заради старите политически връзки на техния лидер Михаил Волинец с Юлия Тимошенко, все повече попада под влиянието на новата власт, независимо от своята пълна политическа лоялност. В продължение на последните две години властите не един път преследваха организаторите на социалните протести, като ги заплашваха с обвинения за „сепаратизъм“. Например така беше с организаторите на протеста на транспортните работници в Киев. През юни м.г. Волинец и неговите активисти ги прибраха за разпит без присъствието на адвокати, след което той заплаши с гладна стачка и заяви, че спецслужбите „целенасочено препятстват дейността на профсъюзите в страната“.

Успехи на профсъюзите сега се случват много рядко, най-вече това са отделни факти за частично погасяване на задлъжнялостта при получаването на заплатите, която като цяло постоянно расте. Те никак не влияят на масовите, системните процеси като ликвидацията на предприятия, съкращаването на работното време и уволнението на работници, падането на реалното ниво на заплати и ликвидацията на социалните помощи, незаконната мобилизация на работните места. Против участниците в социалните протести все по-често се слагат въоръжени хора. А представители на „Десен сектор“ пребиха лидера на профсъюза на мината „Новолинская“, при това открито, в кабинета на директора на мината. Миньорите заявиха, че националистите са действали по заповед на киевските чиновници, които се стремят към ликвидация на това предприятие и се чувстват напълно безнаказани, доколкото офисът на предприятието е до местната милиция, а националистите в този западноукраински 5-ти регион правят каквото си поискат.

От устата на руските и украинските „евролеви“ често може да се чуе упрек към „левия антимайдан“ в съветски фетишизъм. Не може „ленинопада“ (бел.пр.:название за премахването на паметниците на Ленин) да се възприема като сериозно потвърждение за антикомунизма на украинското общество. Падат паметниците не на лидера на световния социализъм, а на човека, който днес свързват с проруското лоби в Украйна, с продажната и прогнила Украинска комунистическа партия. И като цяло Ленин не би бил във възторг от такова количество каменни идоли в негова чест. Следователно, концентрирането на вниманието в унищожението на паметниците, преименуването на географски места завира левите в гетото на „совковоста“ (бел.пр.: съвкупност от отрицателните качества на съветските хора) . Как оценяваш тази позиция?

Аз отдавна не съм чувал такава лукава риторика, която действително звучеше някога, през 2014 г. Съвършено очевидно е колко реакционен е този процес сега, когато „декомунизацията“ прие днешния си голям размах - забрана на левите организации и тяхната символика, вандалщина с паметниците на историята и монументалното изкуство, унищожаване и преименуване на всичко, което е свързано с традициите на лявото работническо движение, включително с имената на Маркс и Роза (Люксембург), с датите 1 и 8 март, с имената на демократите-социалисти, борците срещу нацизма, феминистките и анархистите, поетите, учените, писателите и художниците. Да се оправдава това просто не трябва. При това не толкова от леви позиции, но от гледна точка на всеки образован и културен човек.

Още по-важно е, че на мястото на унищоженото се издигат настоящите идоли – безвкусно-вулгарните и реакционни по своето съдържание паметници, наричат улиците на нацисти, клирици и погромаджии. И това показва колко значима роля в борбата за общественото съзнание имат тези „фетиши“, с помощта на които ултрадесните сега подчиняват общественото пространство на страната.

Макар че това е предупреждение за белоруските и руските леви това е предупреждение. Тези, които оправдават унищожаването на лявото културни - историческо наследство в Украйна, желаят същото и за вашите страни. С никаква риторика те не могат да скрият това.

Украинските леви, които заеха позиция в подкрепа на майдана. Какви са те за теб на рационално и емоционално ниво? Заедно с някои от тях ти беше в една марксистка организация. Има ли бъдеще в тези групи като класови социалистически организации? Възможно и необходимо ли е примирието между левите в Украйна?

Една украинска лява активистка обеща да подари на поддръжниците на „евромайдана“ плакат с лозунг: „Мишка за котка!“. Тя имаше предвид, че позицията в подкрепа на враждебното за левите антисоциално и ултрадясно движение, изглежда като самоубийствена нелепост. Както емблемата на Евросъюза на червени знамена, което би предизвикало шок у всеки ляв европеец. Както отбеляза във фейсбук Владимир Ищенко, това е все едно руският орел на герба на фона червеното знаме.

Всъщност в тази печална и комична история няма нищо ново. Социалшовинизмът, подкрепата на войната, която води собственото буржоазно националистическо правителство – това са стари болести на лявото движение. Имена на тази почва постепенно се развиваше след Триполитанската война (бел.пр.: Първата берберска война (1801—1805), известна като Триполитанска. Това е първият конфликт между САЩ и страните от Магреба (независимият султанат Мароко и трите васални на Османската империя страни – Алжир, Тунис и триполитания).  италианският фашизъм. По време на Първата световна война, в условията на патриотична истерия, на подобни настроения се подаде голямата част от европейските социалисти от това време, макар че това бяха блестящи образовани марксисти, идейни синдикалисти и анархисти, признати класици на социалистическата мисъл, зад гърба на които стояха влиятелни масови партии и профсъюзи. Поддръжниците на Цимервалд (бел.пр.: на международната социалистическа конференцията в Цимервалд през 1915 година настъпва разцепление в социалистическото движение. Мнозинството от делегатите заемат по-скоро пацифистка, отколкото революционна позиция) и „революционното пораженство“ са били в това време абсолютно малцинство. В Русия всячески ги преследват , а след Февруарската революция често са арестували и убивали след истеричните митинги с плакати: „Върнете Ленин на Вилхелм!“. Макар че на власт вече е било социалистическо правителство, с което са си сътрудничели Плеханов и Кропоткин.

В междувоенните години „революционният антикомунистически национализъм“ е станал неотменна черта на европейските фашистки движения. Струва си да се припомни следвоенната маккартистка истерия в САЩ, когато цяла редица ултралеви дейци  като Истмен (бел.пр. американски журналист, писател, литературен критик и радикален политически активист. Първоначално социалист и троцкист, но в края на живота си става антикоммунист), Шахтман (бел.пр. Американски троцкист и теоретик на марксизма) и хора от тяхното обкръжение, постепенно преминаха от „ляволибералния“ антисъветизъм към войнстващ антикомунизъм и открита поддръжка на корейската и виетнамската войни. А след това помогнаха да се сформира интелектуалния субстрат за развитието на идеологията на неоконсерватизма и неолибералното „въстание на елита“.

Украинските леви, непредставени в парламента, бяха конгломерат от малобройни и съвършено неизвестни на обществото групи, които се намираха в състояние на безсмислени перманентни караници. У левите отсъстваше даже елементарен „инстинкт за оцеляване“, който се оказа, че трябва да ги подтиква да се държат заедно в неблагоприятна за тях среда. В движението се намираха много случайно попаднали хора с повърхностни познания за социализма и анархизма. Заедно с това, тази среда беше обилно наситена със същите патриотични и либерални илюзии, които доминираха в постепенно губещото си ума на националистическа основа общество. Пропагандата в училище, вузовете и вестниците въздействаше и на тази нова генерация леви.

Затова лично за мен няма съмнение, че някои от тези хора няма да издържат на патриотарската истерия, която създаде майдановската среда. Тяхната идейна и политическа капитулация пред господстващия в обществото десен дискурс е предопределена. При това, даже тези, които разбират за какво става дума, често не могат да намерят в себе си сили да тръгнат против течението и да противопоставят своята критическа позиция на мнението на роднини, приятели, съвипускници и колеги. Сработваше ефекта на еуфорията на масовото действие, даже и неговите резултати в началото да изглеждат доста съмнителни. Мнозина се съблазняваха от участието в „дрифтове“ с възможност за изгаряне на гуми, хвърляне на камъни по полицията и пускане на аватари в социалните мрежи, направени на фона на барикадите. Освен това пропагандата на поддръжниците на майдана представяха делото така сякаш в конфликта няма трета страна, а тези които не ги поддържат автоматически стават съучастници на властта. За да се противопоставиш на целия този натиск е нужна идейна убеденост, основни знания и лична воля, което отдавна стана дефицит в лявата среда.

Не се сърдя на тези хора. Тях ги сломиха до такава степен, че те за седмици се превърнаха в група за подкрепа на избиващите ги неонацисти и мислеха за свои постижения министерския пост на десния политик Квит (бел.пр.: Сергей Мироонович Квит е министър на образованието и науката в правителството на Арсений Яценюк), който брутално си изтри краката в тях само за година до майдана и изгони левите либерали от Киевско-Могилянската академия (бел.пр. Национален университет „Киево-Могилянска академия“ (известен със съкращението НаУКМА) е най-старото висше учебно заведение в Украйна. Той е създаден през 1632 г.). А сега унищожава украинското образование. Даже доносчиците и бойците от ултрадесните подразделения, които призовават да убиват комунисти, също са жертви на това, което се случи. Много от тях престанаха да се числят към левите и напълно преминаха в либерално-националистическия лагер. За което трябва да благодарим на „евромайдана“. Тяхното политическо влияние и по-рано беше крайно незначително, а сега стигна нулата... Те не са нужни нито на патриотичния електорат, нито на разочарованите от майдана хора, които виждат в тях екзотична разновидност на националистите.

Що се отнася до тези поддръжници на „евромайдана“, които сега критикуват неговите последици и преосмислят случилото се през последните две години. С тях диалогът е необходим, а бъдещото сътрудничество неизбежно. Масовото демократично ляво движение ще обединява наравно такива хора с вчерашните противници на майдана. За това трябва да бъде изминат дълъг път, като се научим да взаимодействаме за общите страни на трудещите се в своята страна, а не за да се задоволяват сектантските комплекси и лични амбиции. На това няма алтернатива. Опитът от последните две години показва - малко е да се види бъдещето, трябва да умееш да го измениш. За това са необходими сили, а у левите са крайно малко. Без солидарност и сътрудничество няма да се мине.