Разомагьосването на Русия

С мръсната Путинова война срещу Украйна Русия направи само едно - разомагьоса се в очите на света. И то най-вече в очите на нормалните хора, пише Ивайло Нойзи Цветков.

Има поне две Русии. Сигурно има и повече, но за мен основните наистина са две - руският "спиритус" и руският "империум".

Самият Бродски говори за подобно разделение, макар и не с моите термини, пък и в контекста на СССР, но не смятам, че се е променило много. Какво имам предвид? Не е сложно - едното е руският дух и култура, а другото - руската вечна имперска държавност.

Първото включва полета на руския ум и талант, чрез който и ние летим в екзосферата, а второто повече или по-малко е нещо мрачно - "вертикалността" на самото разбиране и отношение към и от властта още от Иван Грозни насам. Тогава, през 16-ти век, няма пукнат руски философ или мислител - първият, най-общо, е Татишчев, повлиян от Просвещението, през 18-ти.

Големите умове винаги са били в конфликт с руската държавност

"Спиритусът" сякаш винаги е трябвало да преодолява трудностите на "империума". Големите руски умове сякаш винаги е трябвало да се борят с имперската държавност. Не говорим само за Платонов, Чехов или Рахманинов, а как се консолидира руска държавност от Грозни насам, която е склонна да премазва умствения изблик във всичките там итерации. И затова регентът цар Борис Годунов винаги ме разсмива, макар че заради операта на Мусоргски понякога ми се приисква да взема мускет и да защитавам тогавашна нова Русия.

Но не ми обръщайте внимание - аз съм същият онзи, който иска и да мери разни неща с метър в началото на "Сватбата на Фигаро", тананикайки. С което ви подсказвам, че знам почти всичко за културата. Това, разбира е, го казвам с намигване.

Обаче не знам и не доразбирам следното: как е възможно относително интелигентни хора и мои съвременници да не правят тая очевидна културологична разлика по отношение на днешна Русия? Как е възможно да обичаш хем онова - тютчевото - за безкрайната руска душа, че Русия не можело да бъде разбрана по пътя на разума, и в същото време, чрез същия свой разум, да не схващаш, че днешният Путинленд е чист военен агресор? Как едновременно четеш за Расколников и ключовия проблем за вината, който разпарчетосва тамошната, пък и световна душа, но в същото време си викаш: "Ихаа, руснаците са голяма работа“, че и да допускаш, че "дядо ти Иван пак ще ни спаси"?

Казвам го с известна тъга, защото всичко руско е сякаш заложник на един wannabe ("опитващ се да бъде" - б.р.) имперски режим. Защо wannabe? Защото целият съвременен контекст се разминава с неофашисткото и агресивно мислене на днешния руски лидер. Той самият иска, но не може да бъде нито някой от династия Рюрик, нито някой от Романови, нито дори своя идол - оригиналното чудовище Сталин.

И днес този империум все така заглушава и убива

На пропагандата, носталгията и гордостта от победата над Хитлер им е все по-трудно. Все по-широки слоеве от руското население, вече и извън големите градове, започват да си дават сметка, че идеята за вечно виновния и вражески Запад е обикновено плашило, както беше в съветски времена, и Русия има насъщна нужда от враг. Разбира се, рефлексът да си мълчиш все още е непробиваем.

Но защо ми е тъжно? Аз обичам Русия, говоря доста добре техния език, познавам в детайли историята им от Киевска Рус и варягите насам. Да не започваме за културата, че ще стане безкрайно...

Тъжното е, че за кой ли път руският империум не само ликвидира лидера на формалната опозиция Навални (този път поне не с кирка в главата в Мексико), но и все така премазва всяка голяма или по-малка личност, която си позволи да изкрещи. От Достоевски до Манделщам, този империум прави едно и също - заглушава и убива. Често и буквално. Серебреников като че го каза най-добре, а Звягинцев им го показа и на кино - тази държава, в която държавата е всичко, все още се държи сякаш е 1937 година.

Хайде пак за тъгата: с мръсната Путинова инвазивна война срещу Украйна Русия, вечната и святата културна Русия, направи само едно - разомагьоса се в очите на света. Не само по класически Максвеберов начин ("Entzauberung"), но най-вече в очите на нормалните хора, като изключвам нашите путински апологети.

Разбирам го, затова ми е мъчно

Тече тежък културен шифт или промяна. В продължение на близо 70 години СССР (т.е. Русия) беше Героят на Втората световна, с главна буква, включително в западния ум. Съветската армия, съюзникът на Запада срещу нацизма, даде милиони жертви и въпреки ужасите на сталинизма във вътрешен план, надделя над другото огромно зло. Но сега, с новия план "Барбароса" в Украйна, образът на Русия като спасителка на човечеството приключили. Днес сме в окото на дигиталната буря, времената са други и въпреки целенасочената руска пропаганда с армии от дигитални тролове, вече няма как да извиниш факта, че си се превърнал в онова, което победи - а именно агресор, който трепе абсолютно невинни украински граждани, само защото смяташ, че тази територия ти принадлежи.

На мен, честно, ми е мъчно, защото обичам една културна имагинерна Русия. Разбирам всички мотиви на Путиновия опит за вече квази-империя, разбирам и всички "аргументи" на проруското у нас, прегръщам ви, елате всички. Но все пак не ми дава мира бързото и безмилостно смазване на всеки опит за опозиционност в руската действителност, да не говорим за новите закони за цензурата. Плюс че не може да сте нормални и да оправдавате агресивен, сякаш банален средновековен опит за завземане на независима държава. Това, даже при Сталин не е било.

И това е един и същи народ...

Тук ще трябва да повикам на помощ двама мои бунтовни любимци - Веничка Ерофеев и Варлаам Шаламов. Съзнателно избягвам Солженицин, за да не нагазим в безсмисления спор "Русия-Запад", оставям настрана и Сахаров, и дори самия Лев Николаевич, също смазан от национална пропаганда накрая. Пък и то е хубаво по принцип да се чете, преди да се коментира, както миролюбиво каза Иван Вирипаев, с когото имах честта да общувахме.

Веничка с неговата обсесия с думата "каталепсия", Варлаам с великата благост на непремазания от ГУЛАГ.

Между другото, да припомня нещо, което сякаш ще обясни в някакъв метасмисъл защо говоря за поредното разомагьосване на Русия - на 5 март 1953 умират едновременно Йосиф Сталин и Сергей Прокофиев. Зад ковчега на първия се изреждат "опечалени" някъде към 3 милиона, а зад този на може би най-великия композитор на 20-ти век - ТРИЙСЕТ. И това е един и същ народ.

Путинова Русия бавно и безславно си заминава

Накрая, за да се успокоите - следя публикациите на няколко езика и наистина има разомагьосване на всичко руско в западния свят. В Китай не знам как е.

Обичахте Сталин заради Победата, преди да разберете за какъв изрод става дума;

Обичахте и Русия, братушки, преди Путин да започне да убива цивилни в Украйна;

А сега мразите всички - както винаги е било още от отхвърлените интелигентни като Херцен и Чернишевски насам.

Аз обаче все така обичам Чехов, Звягинцев, Бродски, Ахматова, Висоцки и Шаламов. А, и оня московски хам - Фьодор Достоевски. И смятам, че Путинова Русия разомагьоса всичко свое със своя неофашизъм, нахлувайки в Украйна, а преди това и в Абхазия.

В очите на света те:

Вече не са Победителите. Няма Красная армия, премазала Хитлер, глупости.

Вече са обикновен нов опит за неоимперия, който няма да сполучи.

И това ме смазва, защото все още има широки народни маси, които не го разбират, не го долавят, не стига информационно до тях. А то е много просто: Путинова Русия бавно и безславно си заминава, освен ако в тъжния си залез не прати цялата ни планета по дяволите.

И това е най-непоносимото тъжно за мнозина мои познати от Питер и Москва, които са "едната от двете Русии", с които започнах. Те също треперят за нашия общ живот, който зависи - да сме напълно честни - от един откачен дребосък.

Това са мои културни съмишленици. Те знаят, че Годо няма да дойде.