Как загубихме 506 млрд. лв от приватизацията

Много над 500 млрд. лв. са изгубили българите от приватизацията на парите и от неизгодните продажби на предприятия от 1990 г. насам, пише в свое разследване вестник "168 часа".

Всъщност раздържавяването започва още преди 27 години, когато кешът и спестяванията на хората буквално им бяха извадени от джобовете, за да се създадат частните банки. По данни на МВФ веднага след промяната лошите кредити вече са около 17 млрд. лв. Загуба, която малко по-късно с кризата ще бъде прехвърлена директно на населението.

Близки до премиера Андрей Луканов твърдят, че той опитал да избегне кризата, като преговаря със СССР и със западни банки. Поставял им условие: "Искахте България да се демократизира, сега е ваш ред - в знак на добра воля но опростете част от дълга и ни намалете плащанията."

Естествено, стратегията на Луканов се проваля. Горбачов не само отказва помощ, а отказва дори да си плати единия милиард, който ни дължи по линия на военно-промишления комплекс. За западните банки ситуацията е ясна - те никога не финансират страна пред фалит.

За да им отмъсти обиденият Луканов, обявява, че страната спира да плаща главниците и лихвите по външния си дълг.

Ефектът е равносилен на ядрен взрив както за курса на лева, така и за цялата икономика. Ако дотогава 100 долара са около 75 лева, то след мораториума БНБ обявява, че обезценката е поне десет пъти. Стотачката в зелено по официалния курс за дни скача до 713 лв., а на черно се търгува по 1500. Така реално лошите кредити са стопени и платени от населението.

Отделно то търпи още по-голяма загуба и по линия на хиперинфлацията, тъй като жизненият стандарт се срива с над 40%.

Съвсем логично това блокира икономиката и се стигна до гладната Луканова зима. Докато обикновените хора бяха заети с чисто физическото си оцеляване, някои държавни банкери мислеха с няколко хода напред. Те излязоха на пазара и продължиха играта срещу лева, увеличавайки печалбите от мизерията на хората. С лесно изкараните богатства те безлихвено финансираха частни банки, които в този период никнеха като гъби.

"Умните пари" знаеха, че предстои второ раздаване и се бяха подготвили за още по-големи печалби.

Това бе причината новоизлюпените банкери щедро да отпускат кредити без обезпечения на избрани държавни и частни фирми, както и на свои търговски дружества и подставени лица.

През 1995 г. премиерът Жан Виденов поиска да се ориентира в ситуацията и поръча доклад на комисията на покойния вътрешен министър Николай Добрев. Констатациите й бяха повече от стряскащи: "През периода 1990-1996 г. в страната са създадени и са действали 44 банки, някои от които са почти неизвестни на обществото. Уставният им капитал за учредяване е събиран незаконно от касите и сметките на държавни банки и учреждения."

"Сумата на "лошите" и съмнителните кредити в края на 1995 г. възлиза на 342,7 млрд. лева, което съставлява близо 40 % от произведения през годината брутен вътрешен продукт", се твърди още в доклада.

Не е ясно какво е било решението на Виденов, но е факт, че централните банкери тогава много странно започнаха да се сприятеляват с финансовите репортери. Почти всеки ден те много любезно ги засипваха с данни колко зле са банките, коя е пред фалит и т.н. Разбира се, тези разговори бяха неофициални, но медиите се надпреварваха да нагнетяват паниката, тъй като банкерите от БНБ подаваха именно такива данни.

От днешна гледна точка е ясно, че се е следвал някакъв кошмарен план, целящ втора приватизация на парите на българите.

А това стана веднага след като между май и септември 1996 г. под особен надзор бяха поставени 14 банки. Пред останалите се виеха огромни опашки, финансовата система бе в колапс, а курсът на лева спрямо долара ежедневно летеше нагоре.

През февруари 1997 г. доларът вече бе 2937 лева, а по бюрата и между банките се търгуваше между 3000 и 3200 лв. Българите бяха милионери, но реално заплатите им бяха около 20-ина долара.

Хора, които имаха по 12 хил. лв. за покупка на апартамент, в един момент се оказаха с 300 марки.

Така за втори път бяха “приватизирани” и спестяванията, и парите в брой на данъкоплатеца. Колко са те, никой експерт не се наеме да каже, но е сигурно, че българите са платили и 342-та милиарда необслужвани кредити плюс още 100 млрд. лв. Те изчезват мистериозно от българските банки малко преди кабинетът на Жан Виденов да падне. Правейки много богати различни партийни функционери, бивши служители на Държавна сигурност, на разузнаването.

Така бе разчистен теренът за същинската приватизация, която нямаше да е познатият ни директен обир, ако имаше нормални банки. Истината е, че преди фалита повечето финансови институции бяха дали огромни заеми на предприятията и едва ли щяха да разрешат те да се продадат за по 1-2 лева, както впоследствие стана.

През 1997 г. обаче банки нямаше. Валутният борд стабилизира ситуацията, но икономиката бе в тежък нокдаун, а България бе във фактически фалит. Страна, която не можеше да посрещне елементарни плащания по бюджета, платежния баланс или външния дълг.

Пред правителството на Иван Костов имаше само един вариант - дълго да се моли на Международния валутен фонд за евтини заеми, с които да запушва пробойните. МВФ обаче постави тежки условия - ударна приватизация, като всеки месец имаше график - кое предприятие кога да се продаде.

Изискването на Фонда бе фирмите, за които не се намерят купувачи, да се ликвидират. Ключови фигури в този процес бяха покойният вицепремиер Александър Божков и наследникът му Петър Жотев.

Първият бе легендарна фигура още в ранното СДС с тезата си, че икономиката трябва да мине в ръцете на проспериращи западни компании. Затова като вицепремиер той направи серия от турове в Западна Европа и САЩ, канейки различни концерни да участват в предстоящата приватизация у нас.

Изявен интерес имаше от Германия, но предложението им не устройваше синьото правителство - офертата бе замяна на дълговете ни срещу собственост на стратегически български предприятия.

Немската идея бе да изкупят евтините книжа по външните ни заеми и с тях на сметка да напазаруват ключови компании у нас.

Неофициално Русия също предлагаше подобна форма на бартер, но с евтино синьо гориво, срещу което кабинетът по сложни схеми трябваше да й продаде гиганти като "Кремиковци", "Химко" и торовите заводи, които на 100% зависеха от природния газ.

От днешна гледна точка сигурно мнозина биха се запитали защо не сме приели някоя от тези оферти? Причината е, че МВФ изискваше при приватизационните сделки в бюджета да постъпват пари в брой, от тази гледна точка бартерите изобщо не бяха вариант.

За съжаление САЩ пасуваха в този процес, защото малко преди това един бивш зам.-шеф на ЦРУ бе сондирал, че България е затънала в корупция и ще се окаже тресавище за американския бизнес.

Това бе констатацията и на повечето компании в Европа. Те от самото начало смятаха, че е много по-безопасно да влагат парите си в Чехия, Словакия, Унгария, Полша и Прибалтийските страни, отколкото да рискуват да загубят всичко в България.

В тази ситуация Божков бе в доста сложна ситуация - от една страна бе МВФ, който всеки месец отпускаше пари, за да се върже бюджетът и платежният баланс. От друга страна бе реалността и липсата на големи западни концерни за купувачи, а от трета бяха сините комсомолци - хищните момчета в СДС.

Те току-що бяха излезли от панелките, все още носеха бели хавлиени чорапи и вече се виждаха собственици на структороопределящи предприятия.

Очевидно вицепремиерът не можеше да се справи с този натиск и предприе отчаян ход - приватизация на приватизацията. Той публично покани инвестиционни посредници от типа на KPMG, "Прайс Уотърхаус", "Артур Андерсен" и други, които трябваше да продадат тогавашните перли на българската икономика като "Балкан", "Плама", "Кремиковци", "Химко", торовите заводи, "Горубсо" и др. Тези посредници трябваше да търсят купувачи и да договорят основните параметри на сделките.

Върхушката в СДС обаче имаше други планове. Някои фигури вече си бяха набелязали определени предприятия и трябваше спешно да ги изкарат на загуба, за да ги придобият евтино.

За целта сини групировки изместиха червените от входа и изхода на държавните фирми и ударното източване започна.

Паралелно с това вървеше още един кошмарен процес,

завещан от правителството на Жан Виденов - работническо-мениджърската приватизация, която икономисти като Емил Хърсев често наричат "разбойническо-мениджърска".

Тя бе за по-малки предприятия, които чрез масови далавери с боновите книжки попаднаха в различни фондове, а повечето българи пиха по една чаша студена вода. Отделно, после се оказа, че тарикатите в схемите са плащали с изкупени на безценица компенсаторки.

През това време публиката недоумяваше как до вчера печеливши компании като "Плама", "Кремиковци", "Химко", "Балкан" и други, изведнъж започнаха лавинообразно да трупат дългове. Докато мениджърите им и министрите в синхрон облъчваха медиите, че е най-добре да се продадат за един лев, но да се спрат загубите.

Така логично се стигна до сделки, при които Авиокомпания "Балкан" и "Кремиковци" бяха продадени съответно за 1 лев и 1 долар. За някогашния колос "Химко" така и не се намери купувач, а "Плама" бе вкарана в изкуствена кома.

На обществото все по-трудно можеше да се се обясни защо се сключват абсурдни сделки от типа "кон за кокошка" и някъде по това време се завъртя прякорът на Божков "Мистър 10%". Най-логичното бе той да бъде забъркан в скандал от най-близките си сътрудници и заместници и да бъде отстранен. Започнаха серия разследвания, Божков се разболя, влезе в тежка битка с нелечимо заболяване, но никой не разбра за това до края.

Постът му бе поверен на Петър Жотев, който трябваше да изчисти образа на кабинета и да продължи с приватизацията на банките. Една от сделките обаче се оказа фатална. Мениджърите направиха публично достояние, че държавата е "забравила" да си вземе огромния дивидент, което буквално срина репутацията и на Жотев, и на правителството. После репортерите често го засичаха пред Народния театър да играе шах с кибиците, облечен повече от неглиже.

Краят на мандата на синия кабинет бе белязан от още две емблематични схеми,

благодарение на които доскоро плащахме изключително скъп ток.

Сделките за ТЕЦ "Марица Изток" 1 и 3 бяха договорени и почти финализирани дни преди парламентарните избори през 2001 г. Под претекст, че зад купувачите стоят щатски компании, държавата прие да изкупува тока на фиксирани цени за 15 години напред, като те бяха много по-високи от тези на другите централи.

Заради скандалите с идването на царя на власт започна ревизия. Парламентарната подкомисия, оглавявана от депутата Димитър Ламбовски, си постави същите цели, както сега правителството на Бойко Борисов.

Бяха събрани едни от най-добрите експерти, икономисти и учени.

След анализ на всички сделки те стигнаха до стряскащото заключение, че до 2001 г. продадените активи са били на стойност 26 млрд. долара, но приходите от тях са едва 1,7 млрд. лв.

Тоест обществото е загубило около 25 млрд. долара за 4 години.

Вероятно заради това стилът на приватизацията при царя бе доста по-различен. Тогава се продадоха две банки, БТК, трите ЕРП-та и няколко по-малки предприятия. Интересното е, че от всички тях парите бяха двойно повече в сравнение с получените при синьото правителство, което продаде над 3 хил. предприятия. При царя за тези няколко сделки приходите бяха 3,3 млрд. лв., а при десните - за близо 60% от българската икономика - между 1,3 и 1,7 млрд. по различни данни.