Инициатива на ФАКТИ: Гласът на българите в чужбина (част 4)

Тя е млада, образована, буден гражданин и безумно обичаща България. Дори последното обаче не успява да я възпре да напусне страната, омерзена от върлуващата българска действителност. Варненката Славена Панайотова е един от създателите и председател на сдружение "Варна диша", което се бори за опазването на Морската градина във Варна и законови промени за запазването на паркове и зелени площи. От две години тя се намира във Великобритания, като за нас от ФАКТИ е удоволствие, че тя е поредният участник в инициативата ни да дадем трибуна на българите, които по една или друга причина, не са на територията на нашата родна страна България.

- Как и защо едно младо варненско момиче се озова в далечна Великобритания?

- Твърде горчив въпрос с труден отговор. Дойдох тук поведена от необходимостта да се откъсна за известно време от българската реалност, да видя какво може да ми се случи в едни нормални условия. Винаги съм смятала, че е много по-лесно да отидеш на вече уредено място, вместо да си подредиш своето и затова аз няма да замина. И до последно отстоявах това си виждане, бидейки активна част от гражданското общество и опитвайки се да допринеса с нещо, за една идея повече нормалност в покварената ни държава и особено във Варна, която е особен град, заради уникалните взаимовръзки, които имат определени, вече икономически, групировки (ТИМ) с органите на властта, и убийственото им въздействие върху развитието на града, малкия и средния бизнес, и обикновения човек, много деликатно казано. Хората са много по-обезверени във Варна, заради тоталната олигархия и липсата на зрънце правосъдие или справедливост. Нередностите в града в момента, могат да бъдат описани в роман от няколко тома, но това няма никакво значение, защото в моя роден град няма нито една независимо действаща държавна или общинска структура, както няма и такава, която да действа в полза на обществото. Всичко отива за тях, защото кметът, както и общинските съветници, са престъпни безхаберници, действащи според нарежданията им. Всъщност, от прокуратурата, съда, полицията, до Общината и всичко между тях – градът е купен и е изцяло подвластен на тяхната безконечна алчност. Варна се превърна в събирателен символ на корупцията, в която е потънала цялата държава. А с изнизването на годините, аз осъзнах, че тъпча на едно място и не само, че нищо не се променя и става по-зле, ами и аз самата вече се чувствах депресирана, изхабена и нещастна, неспособна да противодействам. Така избрах да поработя върху себе си навън, а именно в Англия, защото говоря езика, харесвам държавата и е достатъчно близо, за да не прекъсвам отношения с България.

- Може ли Вашето заминаване и установяване във Великобритания да бъде разглеждано като бягство от България? Ако - да, от какво избягахте?

- Напълно! Както споменах, избягах от кошмара, в който се превърна ежедневието ни и от повсеместната апатия и простащина попарила обществото. Дори сякаш второто е по-силно и по-трудно се преглъща. Аз не можах. Не мога да се примиря с живия труп, в който се е превърнал народът. Не разбирам, защо продължава да търпи отявлените гаври на управляващите ни и техните метастази, защото истината е, че на власт за пореден мандат е организираната престъпност, присвоила си всички форми и инструменти на държавния апарат. Само за последните 2 години станахме свидетели на повече фрапантни корупционни скандали, отколкото повечето държави имат в цялата си модерна история. Всеки един от тях, а те са десетки, може би стотици дори, е достатъчен за преврат в едно нормално общество. И нищо. Събираме се по протести, от време на време, една шепа хора, недостигащи и промил от населението по брой, а останалите, като по-умни, гледат протестите по силно зависимите телевизии и цъкат с език безучастно. От това боли най-много - да гледаш как държавата, природата и историята се затриват, а хората не се мърдат и за 5 стотинки, за да се противопоставят.

Липсата на елементарна сигурност, правосъдие, вместо правораздаване, базови необходимости, като: тротоари, нормални улици, магистрали, зони за обществено ползване, паркове, подредени квартали и просто ред! Списъкът е безкраен, а тези неща би трябвало да са изградени по подразбиране. Вкъщи не просто ги няма, а за създаването им постоянно се усвояват огромни суми, в пъти завишени над пазарните. И отново нищо. Това е най-непоносимото обстоятелство. От това избягах. Най-шокиращото бе, след като пристигнах в Лондон и изминаха две-три седмици. Тогава осъзнах, на какъв неимоверен стрес сме подложени всекидневно, колко малтретирани сме икономически и душевно, а дори не си даваме сметка за това. Нашето управление ни изтезава, унижава, подиграва ни се по всевъзможни начини. Ние не сме граждани на РБългария - ние сме изтривалки, дойни крави и от време на време шутове на организираната престъпност наречена правителство.

- В предварителния разговор ми споменахте, че отскоро сте в Бирмингам. С какво се занимавате в този град?

- В процес на изграждане на собствен бизнес съм - дизайн на тениски, като същевременно се записах в университет отново и докато потръгнат нещата, си помагам с чистене. За съжаление, чистенето е поминък на немалка част от българките, защото отношението към нас е по-различно. Никога не съм си и представяла, че може да ми се наложи да работя това, но както във всяко друго нещо и тук намирам урок за себе си - смирение. Човек никога не трябва да гледа отвисоко и да се взема твърде насериозно. Не се знае как ще се завърти животът и какви компромиси ще те принуди да направиш. Смятам, че щом ми се случва, значи има защо, а и няма лош опит.

- Успяхте ли да се адаптирате вече към живота на Острова? Какви трудности срещате що се касае до привикването към живота там?

- Адаптирането не е трудно, напротив, системата е направена така, че да служи на хората и всичко е максимално улеснено. Трудностите, които срещам са свързани по-скоро с пазара на труда, както споменах, където усещам едно по-особено отношение към източноевропейците. Личните ми впечатления са, че опитът и квалификациите нямат особена, да не кажа никаква тежест, ако не са придобити тук. Това е причината да доминираме в почистващия сектор, особено в столицата. Затова и взех решението да се обучавам отново и да придобия нови компетенции.

- Успявате ли да се почувствате като у дома си?

- Не е вкъщи, но бих казала, че се чувствам по-добре, отколкото когато и да е у дома, макар че определено ми липсват приятелите. Но въпреки всичко, съм много по-спокойна от всеки един момент в миналото. Спокойствието е безценно, наистина. Когато не си подложен на постоянен стрес, имаш възможност да си вдигнеш главата и да мислиш, да разшириш мирогледа си и да обогатиш себе си. Поне за мен е така.

- Истина ли е това, че там трудно приемат нас българите, а и изобщо хората от Източна Европа?

- Към нас има едно по-особено настроение, снизходително, понякога пренебрежително, подхождат с недоверие. И честно казано, не мога да ги виня, предвид колко представителни са лицата на най-високите постове в държавата. Много пъти съм понасяла подигравателни шеги, заради поведението на премиера ни и правителството. Почти винаги са били придружени с коментар от сорта на ''ако това се случи в нашата държава, ще има бунт''. Асоциират ни с крадене, просене, проституция, неспазване на закони.. все неща, които хем отразяват една част от българската действителност, хем не са изчерпателни и общовалидни за всички. Тук разбрах какво е да те натикат в стереотип и да трябва да доказваш, че си първо човек, а после българин.

- За тези две години, в които сте във Великобритания, събрали сте вероятно доста впечатления и в съзнанието Ви сте направили доста сравнения. Моля, направете съпоставка между реалността, в която сте сега и тази в България.

- Можем да направим отделно интервю само за тази част, но ще се опитам да резюмирам. Вървиш - навсякъде тротоари, без напречно паркирани коли, които да заобикаляш и да се чудиш да прелетиш ли или да се телепортираш. Правят ремонт на улица - слагат множество огромни указателни табели какво се прави и защо, кой го изпълнява и в какъв срок, накрая завършвайки с призив, който се интересува да се обади на посочените телефони или да влезе в сайта на общината за по-подробна информация. Специално заграждение за пешеходци, за да не им се затруднява придвижването по никакъв начин, придружено с извинения за неудобството. Сградите - подредени в унисон със средата, няма такова нещо всеки балкон за себе си, всяка фасада със собствена визия, или всяка нова сграда с амбиции за индивидуалност. Не можеш тента да си опънеш в предния двор, ни да смениш дограма, ако не отговаря на изискванията на зоната. За всяко нещо се иска разрешение от общината. На някои места има ограничения и какви цветя и храсти можеш да поставиш. Нивото на поддръжка, както и изпълнението, са безупречни. Няма съшити неща с бели конци, както се получава при всеки един ремонт или обществена поръчка в България. Резултатът - няма визуално замърсяване и дори и централните гъсто населени райони на Лондон (и останалите градове) галят окото, а средата е достъпна за всички и не те натоварва, напротив. Събирането на отпадъци е строго регламентирано за всеки квартал, придружено със солидни глоби, ако те хванат да хвърляш нещо в различен от предвидения кош. В много от кварталите не просто рециклират, а разделят боклуците на хартия, пластмаса, стъкло и метал. Отделно са хранителни, отделно градински и отделно общ отпадък. И повечето хора се стараят да спазват тези правила, защото разбират важността на рециклирането. И пътищата - пътища, с безупречна маркировка, указания, табели и велоалеи. Навсякъде. От тази година има сериозни ограничения и на вредните емисии от автомобили в столицата. Лондон е един от най-гъсто населените градове в Европа, доста плътно застроен, което е резултирало в обезлесяване през годините. Сега на всеки свободен квадратен метър - я градинка, я дърво, ако ще и в саксия да е. Където са останали големи дървета, санитарната сеч е по учебник, един клон в повече не се реже. Посегнеш ли на дърво, без специално разрешение, глобите са умопомрачителни. Зелените фасади и покриви са честа гледка. Тоест управлението се опитва да обърне процеса с всички сили. А колко много паркове има и как всеки един от тях е произведение на изкуството, просто няма да ми стигне седмицата да опиша.

Банките нямат такси за физически лица - нито за преводи, които между другото стават буквално на секундата, нито за поддръжка, нито за откриване на сметка. Ама никакви такси. За преводи към бюджета също. Можеш всеки месец да си сменяш доставчика на електричество и газ, ако пожелаеш, което създава естествена силна конкуренция и никой не се опитва да те надцака. В момента например, съм с умен електро-газомер и виждам в реално време какво изразходвам. Ако все пак стане гаф и си ощетен, ще търсят начини да те компенсират, за да избегнат оплаквания и уронване на имиджа. Това е маниер и важи не само за доставчици на услуги. Вкъщи, ако една от двете електроразпределителни компании ти надпише сметката, трябва да си платиш, за да направят проверка и ще преобърнат света, за да те изкарат в грешка.

Повечето неща се случват по телефона - от подписване на договори с различни доставчици, до банкови операции и какво ли не. За почти всичко има приложения за смартфони и това спестява много време и енергия. Преди да дойда, не съм разбирала значението на думата ред, а Англия не е нито най-подредената, нито най-уредената страна в Европа. И пак - разликата е светлинни години. Тук хората имат страх от закон и полиция. От наблюденията ми до момента, май основно българи се правят на “по-умни”, опитвайки се да заобикалят правилата, използвайки слабости в системата. Полицията се отнася с уважение и внимание към всеки един сигнал. Възприето е, че, какъвто и проблем да имаш, им се звъни и никой никога няма да се отнесе грубо, дори и да звъниш за някаква глупост. Когато разговаряш с дадена институция, частна или държавна, е честа практика да те потърсят после, за обратна връзка. Всъщност, обратната връзка е в основата на бизнеса. Ако нямаш добри отзиви - пропадаш, независимо колко добър продукт предлагаш. Мога да продължа да изброявам стотици разлики, но същественото е, че средата и като цяло системата, цели намаляване на стреса и се вижда как се мисли за хората, което е точно обратното на това, на което ни подлагат у нас. Точно обратното и не мога да натъртя достатъчно на този факт - трябва да се усети.

- Ако днес трябва да вземете решението отпреди две години. Щяхте ли отново да напуснете България?

- Несъмнено. Макар нещата тук да стават все по-трудни с наближаването на поредната дата за Брекзит, несигурността и промените, които води след себе си, пак бих заминала. Може би с уговорката, че бих помислила и за други дестинации, където поне от време на време да пече слънце.

- Липсва ли Ви България, родният Ви град Варна?

- Липсват ми приятелите, липсват ми определени неща, но не и животът там. Варна ме отвращава, провокира само негативни емоции, защото я съсипаха. Навремето си мислех, че по-голямо зло от Кирил Йорданов (бивш кмет на Варна) не може да има, докато не дойде послушният слуга Портних. Той, с помощта на Общински съвет, разби всички представи и рекорди по некадърност и престъпност, но това е друга тема. Обичам, и страната, и града си, но мразя това, в което се превърнаха, както и хората, които им го причиняват, а това е по-силно от носталгията. Но силно ми липсва България, каквато може да бъде, с мъничко обич и безкористност във властта, мъничко ред и правосъдие. От това определено боли много.

- Споменатите две години, могат да бъдат разгледани, и като кратък период, и като не толкова кратък. След изминаването им, по какъв начин изглежда България във Вашите очи?

- Като издъхващ организъм. С всеки следващ скандал, а те са по няколко на седмица, губя парченца от малкото ми останала надежда. От другия край на континента ме боли и беснея, просто не знам как издържат хората в страната, без да хванат сопите и лопатите. Все по-тягостно ми е, четейки новините, все повече се ядосвам на примирението и апатията на народа. По ме е яд на тези, които казват ''Аз какво мога да направя, от мен нищо не зависи'', отколкото на политиците. На тях съм най-гневна, защото освен явните престъпници във властта, тези, гледащите безучастно, са също толкова виновни за упадъка на държавата, заради бездействието си, ако не и повече. Луд е този, който дава баницата, както се казва в крилатата поговорка. А на нас като народ ни липсват базовите самочувствие и себеуважение, че заслужаваме да ни третират като хора, че заслужаваме нормални условия за живот и развитие, както и (градска) среда, която да работи за, а не срещу нас. Дотолкова сме свикнали да ни тъпчат и мачкат, че това се е превърнало в познатото зло и всеки намек за положителна промяна в бита и съзнанието бива анатемосан. Можеш да освободиш роба, но не можеш да го накараш да мисли свободно. За мен това означава да се поеме отговорност от всички (действащи или бездействащи), за състоянието на страната и всеки да даде своя принос за промяната. Но тя започва първо в главата и сърцето на единицата човек и поемането на личната му отговорност. И още нещо, държим се като сбирщина от индивиди, не народ. Не разбираме, че няма как на индивида да му е добре и всичките пари на света да има, ако обществото му е болно и ако не разбере, че проблемите на всяка една прослойка са негови, било и косвено. И златен замък да си построиш, ще ти влезе пишман-майстор в къщата, ще излезеш навън и ще караш по кьопави пътища, ще те измами някой и не можеш да разчиташ на закона, ще отидеш на лекар, който си е купил дипломата, ще влезеш в институция, която ще те размотава и така нататък. Но сме свикнали да драпаме всеки сам за себе си и чергичката си, вместо да мислим и да се борим за обществото, от което реално зависим, както и от ценностите и морала му.

- Напоследък се върти една мантра, че българите от чужбина се завръщат. Така ли е според Вас? Имате ли впечатления по този въпрос, някой споделял ли Ви е, че се връща?

- Имам познати, които се върнаха, но имам и други, които заминават. Според мен повече хора мигрират навън, отколкото навътре. Дори и да нямам точна статистика, мога да ви кажа следното - всеки, живял навън и усетил какво е да те третират като човек и гражданин, би се върнал с елементарно гражданско самочувствие, с активни претенции и непоносимост към управлението и системата. Ако се бяха върнали повече хора, щяхме да усетим чувствителна промяна в начина на живот, в културата, обноските, в отношенията помежду ни и така нататък. Фактът, че положението се влошава, поне на мен ми говори за именно обратното.

- Ами Вие? Съществува ли нещо, което би Ви накарало да се завърнете в днешна България?

- В днешна по-скоро не, но да, бих се върнала при наченки на стабилност и правосъдие. При искрица надежда, светлина в тунела. При смяна на правителството с тотално различни хора, като ''Зелено движение'' и ''Да, България'', например. При изграждане на едно истинско гражданско общество. Не съм се отказала от България и отново бих се борила за нея, но имам нужда да видя, че пораслите сърца за борба и кръст не сме малцинство, а сме много и носим съзнание, крепост, светлина, които ще осветят пътят към промяната.