Инициатива на ФАКТИ: Гласът на българите в чужбина (част 5)

Поредицата на ФАКТИ, в която водим разговори с българи живеещи за постоянно или временно в чужбина, продължава с пълна сила. Днес ще Ви срещнем с едно младо българско момиче, което е предпочело да получи висшето си образование в чужбина, но за нея няма никакво съмнение, че бъдещият ѝ живот е свързан само и единствено с родната България. От ФАКТИ няма как да не отбележим, че много рядко се срещат хора, които да говорят с такава любов за България, както по време на разговора го направи нашият събеседник Елица Съйкова.

- Защо едно младо българско момиче е принудено да учи в чужбина? Какъв е мотивът?

- Отговорът на този въпрос, колкото и тривиално да звучи, е обичайният и простичък. Истината е, че когато бях в гимназията, така се стекоха обстоятелствата, че гимназията ми активно ми предлагаше възможности за обучения в чужбина. Ще излъжа, ако кажа, че това беше единствената ми опция. Естествено от гимназията ми предлагаха и помощ при евентуално кандидатстване в някой от българските университети, но тъй като съм завършила английска гимназия, основните оферти бяха за Англия плюс Западна Европа.

Аз кандидатствах в Англия и Холандия и условно ме приеха всички университети, в които подадох документи. Отказах се от Англия, тъй като това не е държава за мен. Поради някаква причина ме потиска с времето и атмосферата си. Продължих с кандидатстването си в Холандия, където имах два фаворита, университетите в Тилбург и Амстердам. След леки обърквания в кандидатурата ми от страна на Амстердамския университет, официално бях приета в специалността ‘’Mеждународно право’’ в университета в Тилбург, въпреки че другият ми беше фаворит.

Аз съм изключително привързана към България, и ако трябва да съм честна, ми беше трудно да замина, но си дадох сметка, че това е прекрасна възможност да видя света навън и да се запозная с образованието в Западните страни. В момента завършвам бакалавъра си и с ръка на сърцето мога да призная, че направих правилния избор да замина.

-Трудно ли бе за Вас, както и колко време отне, това да се адаптирате към живота в Холандия, комуникацията с холандци и най-различни други националности?

- Не ми беше лесно, признавам си. И май все още не съм се адаптирала напълно. В началото съм се качвала на самолета от България за Холандия със сълзи в очите и присвито сърце. И от момента, в който стъпя на холандска земя, ми трябват няколко дни да бъда в нещо като изолация, за да свикна с мисълта, че вече не съм си у дома. Понякога съм си и поплаквала сама в квартирата. През последната година и малко, не е чак толкова екстремно цялото това чувство и преживяване, може би защото вече имам утвърдени и силни приятелства. Въпреки това обаче усещам липсата в сърцето си.

По отношение на езика и комуникацията в Холандия, въпреки че не съм учила езика и ми е само на ниво ''здравей-здрасти'' - никога не съм имала проблем. Тилбург е студентски град, така че има хора от всякакви националисти. Никога не съм имала езикова бариера, за което съм изключително радостна. Ако мога да вметна една шега, в началото на студентския ми живот, изключително много се губех из града. Само за да отида на лекции, обикалях по около час. Разбира се, взимайки под внимание факта, че живеех далеч от университета.

- A всъщност, защо точно Холандия? Някога съжалявали ли сте за този си избор?

- Както отговорих по-горе, гимназията ми предлагаше обучения в чужбина, основно Англия и Западна Европа. Аз не исках да уча в Англия, въпреки че кандидатствах на няколко места там, а другата ми опция на онзи етап, от дълбокомислените ми разсъждения за бъдещото ми образование, беше Холандия. Сега си давам сметка, че може би съм избрала тази държава от гледна точка на възможностите за обучение на английски език. Тъй като правото е много специфична специалност и тя обикновено се преподава на официалния език на държавата. В Холандия обаче английският е официален език, така че това за мен и избраната от мен специалност, беше голямо предимство.

- Следите ли се случващото се в България, визирам в социален, икономически и политически план? Ако отговорът е да, какво е мнението Ви за днешната българска реалност?

- Ако трябва да съм напълно честна, в началото, когато заминах, следях доста изкъсо какво се случва на родна земя и ми беше интересно. В последно време обаче, сякаш новините малко наподобяват черна хроника, подправена с политически скандали и социално недоволство. По тази причина, не се интересувам толкова често от политическия или икономическия живот на страната ни.

- Какво Ви липсва от България и какво не Ви липсва от нея?

- Няма нещо конкретно, което да кажа, че ми липсва. Чувството е комплексно. За да обясня какво имам предвид, давам следния пример. Всеки път, когато кацам на българското летище, усещам как сърцето ми се освобождава, сякаш литва в небесата, а аз имам сълзи в очите. Просто се чувствам себе си, чувствам се жива тук. По тази причина, каквито и недостатъци да изброя за нашата мила страна, мисля, че не са важни, сравнени с това, което ми дава.

- А случвало ли Ви се е да сравнявате България и Холандия, българи с холандци? Ако – да, какви са сравненията, които правите, както и изводите Ви от тях?

- Доста често правя това сравнение. Особено, когато си говоря с приятели, които не познават България или не са чували за нея. Темите, които основно използвам за сравнение най-често са свързани с нашата кухня и природа. Колкото и тривиално да звучи, определено холандците и ние сме много различни в тези отношения. Все пак обаче, аз не обичам да сравнявам хората. Смятам, че всеки си е различен и това от каква националност е, или пък раса, няма значение. Важна е душевността и характерът.

- Напоследък в България се заговори, че българите живеещи в чужбина, масово се завръщат у дома. Вие имате ли такова наблюдение, информация?

- Да, така е, напълно съм съгласна с това. Имам много приятели, както от гимназията, така и от университета, които просто се връщат вкъщи. Дали преди да са завършили висшето си образование го правят или след него се прибират, за да си намерят работа, няма значение. Мисля си, че всички ни дърпа, освен любовта към родното, желанието да се развиваме тук и да живеем тук. Това за мен лично, както вече казах, е безценно. Смятам, че не е трудно да се постигне, стига човек да има хъс, желание и идея. Тогава начинът сам ще се появи.

- А отново като един своеобразен наблюдател, идват ли все повече нашенци в Холандия?

- Не мога да отрека, че българите в Холандия не са малко. Честно казано не мисля, че напливът от българи е такъв, какъвто беше към Англия преди няколко години, но доста хора пътуват натам, дали за да учат или да живеят там. Холандия е страна, която предлага един доста висок стандарт и приемлив начин на живот, така че българите се стремят да се възползват от това. Тук в България, за съжаление или не, не винаги държавата и институциите са на разположение, що се касае до ефективността и лесното пребиваване в страната. Казано по друг начин - усложнява се животът без да трябва. Освен, че демотивира хората, това ги отказва да се борят и опитват да живеят нормално в България. От друга страна, държава като Холандия им предоставя всичко много по-бързо, качествено и лесно. А кой не иска това? Така че от тази гледна точка има много хора, които се възползват от това, затова и се местят там.

- Въпросът за завръщането на родна земя, как стои при Вас? Искате ли, бихте ли го сторили?

- В моя случай това не стои като въпрос. Това е взето решение още от началото на холандското ми приключение. Аз си бях казала и все още си повтарям, че съм в Холандия, за да завърша образованието си. А моето място за развитие и живот е България. Може през времето, в което съм в Холандия, да трупам опит под формата на стажове извън България, но за мен това освен един голям плюс от гледна точка на професионален опит, не значи нищо друго. Определено не означава, че аз ще се установя да живея другаде, извън родината си. Някак си има сила, която ме дърпа постоянно към България. Колкото и да се казва, че е трудно младите да пробият тук и да направят успешна кариера, аз вярвам, че с желание, хъс и план - всичко се постига, Както се казва, тук у дома, стените също помагат.

- Финално. Вярвате ли, че един ден България, освен с природните си дадености, ще е привлекателна и що се касае до икономика, инфраструктура, бизнес среда, човешки ресурс? Да бъде такава страна, че да привлича хората и да не се налага да си говорим за българите в чужбина като едно толкова мащабно явление, каквото е всъщност?

- Определено вярвам в това и смятам, че колкото и да са малки крачките, ние сме тръгнали натам. Ще дам пример за това със следното. От един месец насам стажувам в една държавна институция, като благодарение на това всеки ден имам щастието да се разхождам в идеалния център на столицата ни. Очарована съм от това, в какво красиво местенце се е превърнала тя. Има безброй малки и големи кътчета, където можеш да се скриеш и да забравиш за времето. Същевременно на няколко метра от теб виждаш как тълпи от туристи се удивляват от красотата на историческите ни монументи, каквито например са храм-паметникът ‘’Свети Александър Невски’’, ''Паметникът на Незнайния воин'' и ''Паметникът на Цар Освободител''. Разбира се, също и на много други красоти в родния ми град - София. Освен това смятам, че страната ни доста напредва в секторите култура и туризъм. Резултатите са видни, както в столицата, така и в провинцията. Така че с колкото и бавни темпове да се случва, за мен има напредък и считам, че се движим напред.