Когато разграбените магазини ни тревожат повече от изгубените животи

Осъзнаваме ли колко е наивно да си мислим, че щом едно нещастие не се случва пред собствената ни врата, значи не ни засяга? Най-големият враг на промяната е незаинтересоваността. Най-добрият приятел на потисничеството са затворените очи и обърнатата настрани глава.

А е лесно да обърнеш глава настрани, когато не е опряна с пистолет в паважа. Когато вратът ти е свободен, можеш да дишаш, можеш да говориш и можеш да насъскаш армията срещу “онези ГАНГСТЕРИ”. Можеш свободно да се разходиш по улицата, докато военните пръскат газ в очите на недоволните, можеш да изгониш служителите от църквата, за да позираш пред нея с Библия в ръка (която впрочем едва ли е била отваряна), и да демонстрираш колко “праведен” християнин си.

Можеш да угасиш светлините и да се скриеш в бункера, можеш да обявиш война на социалните мрежи; на хората, които са ти дали власт; на активистите, които се борят срещу фашизма; на недоволните от неадекватното управление; на опресираните; на онези, които се борят за глътка въздух...

Достатъчно!

Вече дни наред САЩ са залети от нестихващи протести, а гняв и омраза се стича по улиците под една или друга форма. Смъртта на стотици чернокожи граждани, паднали жертви под куршумите, бухалките, юмруците и коленете на хора, очевидно злоупотребяващи с властта си, предизвика всичко това и не, не е никак изненадващо. Не е изненада, че група хора не иска да умира заради нещо толкова абсурдно като цвета на кожата си. Не е изненада, че досега хиляди затваряха очите си за бруталността, агресията, таргетирането и меко казано отвратителното отношение на “дългата ръка на закона”.

Мълчанието ни доведе до тук.

Когато те протестираха мирно, ние мълчахме.

Когато те споделяха мъката си в социалните мрежи, ние мълчахме.

Когато те се защитаваха без вина, ние мълчахме.

Когато децата им умираха, ние мълчахме.

Когато излязоха на улицата, ние мълчахме.

Но когато посегнаха на капитализма, отворихме уста…

Магазини бяха разбити и разграбени и тогава проговорихме. Грозното лице на привилегията и расизма отвори уста и вместо да защити основните човешки права, защити материалното. Вместо да изговори имената на загиналите без вина и причина, защити корпорации за милиарди долари, които трупат кървавите си долари върху гърбовете на безименни служители, работещи за минимални заплати и често едва свързващи двата края.

Когато се вълнуваш повече от това как един магазин, част от търговска империя, ще възстанови бизнеса си, повече от това как една огромна група от хора бива тормозена, преследвана, убивана и осъждана системно заради расовата си принадлежност, разбираш, че си част от един огромен проблем.

Цената на расизма е огромна и САЩ сега си плаща.

А и от името на кого се ядосваш, че "бесните бунтари" са съсипали частна собственост, която лесно може да бъде възстановена, когато световно известни брандове вече изразиха своята подкрепа към протестиращите? Редица марки, чиито магазини и обекти, бяха разграбени, вече дариха десетки хиляди долари на организации, плащащи гаранцията на редица неправомерно арестувани, за да могат да излязат от ареста и да се върнат на улицата, за да се борят за правата си. От тяхно име ли се ядосваш, че магазините им са били "унищожени от агресивни орди"?

Магазините бяха ремонтирани и пребоядисани за броени часове, видяхте ли? Билбордовете бяха свалени и заменени с нови за броени часове, видяхте ли? Боклуците по улиците бяха изчистени за броени часове, видяхте ли?

Джордж Флойд не се върна към живот, видяхте ли?

Джордж Флойд беше убит. Жестоко и безмилостно. От полицай.

Джордж Флойд беше само върхът на айсберга. Джордж Флойд беше капката, с която чашата преля.

Нито един от стотиците животи, чиито имена не знаем, не се върна обратно. Ако продължим да мълчим и да ги игнорираме, ще последват и още. Но ако ги подкрепим и защитим, правим една стъпка напред към равенството, на което не му трябват протести, грабежи, атаки и пр.

Равенството няма нужда да се бори за живот. То празнува, когато животът победи.

Не, не #Всичкиживотисаотзначение. Не и в този случай. Не е трудно да пазиш живота, срещу който няма насочено оръжие.

Трудно е да защитиш живота, който е под заплаха. Трудно е да застанеш срещу дулото на опресията. Трудно е да се изправиш срещу лютивия спрей, когато всъщност искаш мир. Трудно е да проговориш, когато има крак опрян във врата ти.

Но някой трябва да го направи. И когато те не могат, ние можем. Дори и от другата страна на Океана. Засяга ни и още как. Засяга ни, когато омразата под каквато и да е форма, където и да е по света, трябва да бъде унищожена. А ако си мислим, че у нас няма такова нещо като расизъм или че той е оправдан, трябва да сме готови да се изправим срещу същата съдба…

Кога за последно защитихме, вместо да нападаме представители от различни етнически и расови групи, нападани само заради принадлежността си? Кога за последно защитихме ромите, колкото и противоречиво да изглежда това в България? Те "виновни" ли са за това, че са родени в ромска общност? Кога ще спрем да нападаме хората заради семейството, в което са родени; за кожата, която носят; за етническите белези, които носят? Кога ще започнем да защитаваме хората, които не могат да променят нищо от това?

Колко дълго ще отнеме на човечеството да разбере, че нищо не ни различава един от друг и че всеки живот е ценен?