The Times: Доналд Ръмсфелд беше грешният човек на грешното място

Като цяло, уволнените американски министри на отбраната трябва да избягват да цитират Уинстън Чърчил, когато излизат от Белия дом, по същия начин, по който опозорените проповедници трябва да избягват да цитират Исус, докато ги водят с белезници. Доналд Ръмсфелд, който почина на 88 години миналата седмица, беше главният архитект на американските нашествия в Афганистан и Ирак. Последствията обаче се смятаха за провал и президентът Джордж Буш обърна курса след напускането на Ръмсфелд през декември 2006 г., изпращайки допълнителни войски, за да спре пропадането на Ирак в гражданска война. Ръмсфелд се справи с уволнението с обичайната си комбинация от шантав хумор и отвратителна смелост. В заключителната си реч той перифразира Чърчил, казвайки: „Извлякох голяма полза от критиката и в нито един момент не съм страдал от липса на такава“, пише британският вестник The Тimes в материал, представен без редакторска намеса.

Тогава последната част беше вярна и продължи да бъде така до смъртта му. Критиците на Ръмсфелд относно отказа му да ангажира достатъчно голям брой войски в Афганистан или Ирак биха могли да запълнят футболно игрище. (Първата от многото осъдителни оценки се появи през 2007 г., озаглавена „Ръмсфелд: Американско бедствие.“) Но твърдението, че той е спечелил от критиката, беше толкова смешно за всеки, който го познаваше, че само подчертава катастрофалните недостатъци на този човек. Ръмсфелд беше неспособен да изслуша всеки, не беше съгласен с него. Той беше грешният човек за своята работата в най-неподходящия момент в историята на Америка.

Както посочиха няколко некролога на Ръмсфелд, първият му престой като министър на отбраната при Джералд Форд през 1975-77 г. се случи при може би по-лошите обстоятелства. Оцелял от администрацията на Ричард Никсън, където се открояваше с непоколебимата си ангажираност с гражданските права, Ръмсфелд беше началник на кабинета на Белия дом през последните дни на Сайгон през април 1975 г. Назначен скоро след това за министър на отбраната, Ръмсфелд смяташе за своя мисия да поддържа военните готови, но по същество неактивни. Това не беше страхливост, а добра стратегия за Студената война.

Репутацията на Ръмсфелд като стратегически мислител впоследствие се потвърждава от неговия изключително успешен преход към света на бизнеса. Когато Ръмсфелд напусна Белия дом за първи път, той завеща меморандум за най-добри практики, Правилата на Ръмсфелд, 11 от които бяха специфични за министъра на отбраната. Те започнаха с напомнянето: „Министърът на отбраната не е супер генерал или адмирал. Неговата задача е да упражнява граждански контрол над министерството в полза на главнокомандващия (президента) и страната“ и включва такива важни съвети като:„ Установяване на добри отношения между министерствата на отбраната, държавата, Съвета по национална сигурност, ЦРУ и Службата за управление и бюджет. "

Когато Ръмсфелд се завръща в Белия дом през 2001 г., на 68 години, той нарушава почти всички свои правила. Той не само позволи на връзките между ведомствата да станат напълно нефункционални, но и толкова отчужди генералите и началниците на щабовете, че се смяташе, че той „мрази“ военните. Началникът на съвместното командване, генерал Хю Шелтън, се оплака, че Ръмсфелд управлява с „най-лошия стил на ръководство, на който бях свидетел за 38 години служба“.

Планираните от него военни трансформации страдат от прекалено технократичен манталитет. Той вярваше, че армията струва скъпо и ѝ липсва ефективност, сякаш в бизнеса и в армията се прилагат еднакви правила. Ръмсфелд искаше да превърне военните в такива, които разчитат повече на въздушните сили и техническите предимства и по-малко на войниците с оръжия. Обвинението срещу него е, че той е унищожил наземните способности на военните и е ограничил военните им действия точно в момента, когато и двете са били от първостепенно значение за американския успех в Афганистан и Ирак.

Какво е минавало през съзнанието на Ръмсфелд? Милиони думи са пропилени в усилията да се обясни защо министърът на отбраната упорито провежда губеща политика на фона на протестите на военните. През последната си година на работа шестима пенсионирани генерали го укориха публично. Част от отговора се крие в характера му: той беше микроменеджър, който не успя да се разгърне, бюрократ, който презираше професионалистите, агресор, който не обичаше да се бие. Но истинският двигател на неговите действия може да се проследи до 1975 г. Повече от всичко друго, дори повече от победата може би, той искаше да избегне повторение на войната във Виетнам с нейната риторика на „ограничената война“, която беше оскърбена от факта, че беше точно това, което американските медии нарекоха „вечните войни“ на Америка - метастазиране на конфликти без ясен край.

Ръмсфелд се появява от първия си период в Белия дом, обвинявайки военните, че са подвели няколко последователни администрации да се ангажират с непобедима и непопулярна война. Следователно той вярваше, че нищо, което военните казват, не може да се приема за чиста монета. Министърът на отбраната, най-свързан с участието на САЩ във Виетнам, Ръмсфелд беше решен да се придържа към бързи и постижими военни цели. Нямаше да има тресавища, масова смърт на бойното поле или вечни войни по негово време.

И все пак той се оказа именно в този капан. Въпреки че причините и условията бяха различни, войната във Виетнам остана обективът, през който американците преценяваха войната в Ирак. Няколко месеца след първоначалната победа на коалицията в Ирак през 2003 г., сенаторът Джон Маккейн, който прекара пет години като военнопленник във Виетнам, предупреди администрацията на Буш, че спирането на армията да си върши работата, както изглежда според самия Маккейн, би рискувало „най-сериозното американско поражение на световната сцена от Виетнам ”. До 2004 г. демократите казваха: „Ирак е Виетнам на Джордж Буш“. В крайна сметка Ръмсфелд е директно сравнен с Макнамара, въпреки че, като ликвидира, вместо да засилва присъствието на САЩ в Близкия изток, той прави обратното на своя предшественик.

Превод и редакция: Юлиян Марков