Софийският процес (1872 – 1873) и дипломацията на Великите сили

Процесът в София срещу Васил Левски и дейците на вътрешната революционна организация е определян като първият политически процес в новата ни история, насочен срещу българска организация, поставяща си за цел освобождението на България. Събитията привличат вниманието на големите европейски държави, преследващи свои интереси на Балканския полуостров. Всичко това става на фона на големи промени в политическото развитие на Европа и противоборство между отделни политически групировки сред управляващите в Османската империя. Френско-пруската война (1871 г.) временно изважда Франция от „голямата политика“, т. е. е елиминиран един от главните покровители на Турция. Русия възстановява позициите си в Черно море и на Балканите – военни и политически.

Новосъздаденият „Съюз на тримата императори“ от 1873 г. принуждава Високата порта да се съобразява с новите реалности. Факт е, че той не действа единно. Интересите на Русия и Австро-Унгария често се сблъскват. В борбата за надмощие в региона значима роля продължава да играе и Великобритания. Сложна е и ситуацията в Цариград. След смъртта на дълго управлявалите Фуад паша и Али паша, в турската политика се очертават две тенденции. Мидхат паша, отстранен от поста велик везир през октомври 1872 г., е обвързан с английската политика. Заменилият го Мехмед Рюшди паша застъпва линия за подобряване на отношенията с Русия. Той търси балансиране между руските и английските интереси. Така той смята да неутрализира влиянието на „младотурците“ в империята.

В такава ситуация започват арестите на комитетски дейци след обира в Арабаконак. Следва бърза реакция на привържениците на Мидхат паша, които открито обвиняват Русия в подстрекателство и настояват за бързи и мащабни мерки. Руският посланик граф Н. П. Игнатиев също реагира. Той следва линия за омаловажаване на разкритията, игнорира БРЦК, отричайки съществуването му и изпраща нареждания до консулите в българските земи да се придържат към същата линия на поведение, настоятелно да посъветват „известните“ им българи да се въздържат от всякакви акции.(24.11./6.12.1872 г.)

Така например, консулът в Русе, А. Н. Мошнин, успява да убеди членовете на местния комитет да се откажат от идеята за убийството на хаджи Иванчо Пенчович. В случая руската политика следва линия за ограничаване на разкритията, за по-леки присъди и да не се дават допълнителни поводи за репресии върху българското население. След откриването на процеса руските дипломати се стремят да покровителстват известните им българи, с цел да се избегнат нови арести и да не се шуми около активността на революционните комитети. Граф Игнатиев нарежда със секретен доклад (7/19 декември 1872 г.) на руския дипломатически представител в Букурещ да се свърже с Любен Каравелов и да го убеди да напусне Румъния, за да се избегне опасността да бъде предаден на Турция, каквото искане е отправено към румънското правителство.

Обратната позиция заемат дипломатите на Великобритания. Английският посланик Х. Елиът насърчава „младотурците“ да настояват за мащабно разследване, масови арести и строги присъди. Иска се публичен процес срещу българското освободително движение, като последното бъде ликвидирано изцяло. Английската дипломация се надявала следствието да докаже и преки връзки с Русия, което щяло да доведе до провал евентуално сближение между Високата порта и Петербург. Австро-Унгария също преследва своите цели, без да се съобразява със „Съюза на тримата императори.“

Тя е принципен противник на българското освободително движение, в което вижда формиране на един „славянски фронт“, оценяван като застрашаващ австрийските интереси. По тази причина нейните дипломати настояват за широки разкрития и голям политически процес, доказващ руска и сръбска намеса. Натискът от страна на Русия първоначално дава резултат. Делото започва в София, базирайки се на ограничените разкрития, направени от Димитър Общи и други комитетски дейци от Орханийско, Тетевенско и Софийско. Залавянето на Васил Левски усложнява ситуацията. Хаджи Иванчо Пенчович споделя с русенския консул А. Мошнин, че съществува заплаха от голям процес, който би обхванал цяла България.

Вижда се, че и при новите обстоятелства продължават усилията на руското посолство и на граф Игнатиев да се избегне по-нататъшно разследване и съдът да произнася сравнително меки присъди. В много случаи това е осъществено. В такъв дух е мнението на новият велик везир Есеад паша, заменил Мехмед Рюшди паша, изказал своето недоволство от меките присъди. В разговори той заявявал, че всички замесени е трябвало да бъдат обесени.

Публикуваните новооткрити документи в турски архиви показват, че властите много добре са знаели ролята и значението на В. Левски за организацията. Изправянето му пред съда окончателно превръща процеса в политически, а Апостолът в неоспорим политически лидер. Геройското му държание пред съда, линията на поведение, която възприема опазват изградената от него революционна организация. Това обаче предопределя присъдата. В. Левски е осъден на смърт по чл. 55, ал. 1, по чл. 56, 66, и по чл. 174, ал. 2. Членове 55, 56, 66 фиксират политически престъпления за организатор и подбудител на въоръжено въстание против султана, агитация за това и оглавяване на организацията.

За това е предвидена смъртна присъда. Такава е предвидена и по чл. 174, ал. 2 за убийство. Тук става дума за убийството извършено в Ловеч. Доказателство са показанията на Вутьо Ветьов. Ал. 1 на чл. 174 предвижда 15 г. затвор, но Левски е подведен по ал. 2, според която убийството е извършено при преследване на политическите престъпления, фиксирани в горните членове. Така Васил Левски получава и трета смъртна присъда.

Саможертвата на Апостола опазва създадената от него революционна организация, дава ѝ възможност да се съхрани и да бъде в основата на Априлското въстание от 1876 г. Той утвърждава ролята си на съзидател и най-голям лидер на българското освободително движение. Едновременно с това, заставайки пред съда, той превръща процеса в политически и поставя въпроса за политическата свобода на българите пред европейските държави.

*Използвани са документи публикувани в „Левски пред съда на Портата. Процесът в София (1872 – 1873) в османотурски, дипломатически и домашни извори“. Изд. „Златен змей“, София, 2020.