Сблъсък на две несъвместими култури: в каква България искаме да живеем

Има исторически моменти, в които е съвършено ясно какви задачи трябва да решава една държава. Украинците, например, в момента решават задачата за това дали изобщо да ги бъде. У нас правителството, предвождано от "Продължаваме промяната", има да свърши две големи – исторически по размер – задачи. Първата е да възстанови контрола на държавата върху цялата територия на държавата, както и върху нейните граници. За тази задача ще пиша някой друг път.

Втората задача е да промени корпоративната култура, поколения наред формираща поведението на различните администрации на държавата. Ще рече: да промени начина, по който чиновниците виждат света и да промени тяхното поведение в него. Тази задача е сравнима само със задачата, решена от управлението на Иван Костов, а именно – поведението на участващите в икономиката да се промени от социалистическо към пазарно такова.

Още новини от Украйна

Ако Костов не беше решил тази задача, България щеше да остане в сиромашкото състояние, характерно за днешните полусъветски икономики, като беларуската, например. Ако днес не се реши въпросът с мисленето и поведението на държавното чиновничество, България ще пребивава в перманентна несигурност и постоянен риск от инсталирането на популистки и тиранични режими, обслужващи враждебни чужди интереси.

В тресавището на заварената култура

Именно за този нерешен въпрос иде реч в нестихващата полемика по повод реториката (не говорим тук за действията, засега) на висши държавни служители, в чиито ръце е поверено справянето с украинските бежанци.

Всеки културен антрополог ще ви каже, че когато става дума за това, едно просветено малцинство (в случая – правителството) да налага нова, по-модерна култура върху заварената такава, съществува рискът заварената култура да „опитоми“ реформаторите. Вместо да наложат своята култура, те затъват в тресавището на заварената такава. И в крайна сметка не заварената култура се променя, а напротив: веднъж погълнала реформаторските импулси, тя самата започва да говори чрез реформаторите. Обикновено това е сигнал, че съпротивата срещу промяната може да успее. Този сигнал, на свой ред, окуражава всички онези, които не искат промяна.

Сблъсък на две несъвместими култури

В момента на територията на българската администрация се сблъскват две култури: културата на европейската цивилизация от една страна; и от друга – културата, характерна за нецивилизованите страни, като днешните евразийски държави или като вчерашните „народни републики“. Тези култури си противостоят във всичко и компромис между тях не е възможен.

В европейката култура, никой гражданин няма господар на главата си, който да му казва какво да прави. Следователно всеки сам избира какво да прави. Следователно всеки е свободен в еднаква мяра: никой не е длъжен да се подчинява никому и никой никому няма правото да заповядва.

След като хората са свободни в еднаква мяра, те са равни. Тази дефиниция на равенството е изведена още от Аристотел. Две хилядолетия по-късно Кант добавя още едно важно основание за равенството между хората. Когато от всеки човек махнеш неговите различни специфични характеристики, като религия, раса, пол, етнос и пр., пише Кант, това, което остава, е човекът като такъв. Онова, което характеризира този човек-като-такъв е неговата способност да прави (за разлика от животните) морални съждения. Да формулира кое е добро и кое е зло – и да прави това така, че мярката за добро и зло да важи за всички хора, във всички ситуации.

Равни в своята свобода и в способността си за морални съждения – този тип хора съграждат специфични политически общности (държави). Тези общности са основани върху спазването на свободата и равенството на отделните хора – свобода при вземането на решения и избор на житейски път, равенство по отношение на законовия ред.

Квинтесенцията на този начин на живот чуваме в Химна на Европа: „братя всички люде стават“. Това братство днес наричаме „солидарност“: в такива общества хората си помагат, грижат се един за друг, и особено за изпадналите в беда. Тази солидарност е стъпила върху онова, което наричат „емпатия“, т.е. способността да си представиш, че човекът отсреща – това не е чуждо или враждебно същество, а че това си ти. Днес той е изпаднал в беда и ти му помагаш. Утре ти ще го закъсаш и той ще помага на теб.

В такава държава администрацията служи на гражданите. Тя е техен инструмент, който ги освобождава от ред грижи, за да могат те да постигат целите в живота си. Армията пази границите. Полицията пази гражданите от безчинства. Чиновниците пазят гражданите от безправие и от отнемане на достойнство. А съдът пази гражданите не само от разбойници, но и от самата държава тогава, когато тя загърби принципа на братството.

Каква култура искаме?

Антиевропейската култура е точно обратната и ние виждаме това при всеки наш контакт с български институции.

При тази култура няма нито братство, нито равенство. Приема се, че хората се мразят един другиго и, за да има някакъв мир, те трябва да се подчиняват на някакви началници. Няма свобода и, следователно, няма равенство. Всеки си има някакъв началник на главата, комуто е длъжен да се подчинява. Законът не пази гражданите, тъй като неговата цел не е техният добър живот. Неговата цел, както и целта на правоналагащите органи, е да пази властта от претенциите на гражданите. А след като това е положението със закона, то законност няма. Правото е на силния. Колкото си по-силен, толкова си по-прав. Колкото си по-слаб, толкова по-малко права имаш.

Както са казвали в древността: „Силните правят, каквото си искат; слабите изстрадват онова, което са длъжни“. Човек за човека е вълк, всеки се стреми да смачка някого, за да стане силен и да прави, каквото си иска. И, разбира се, никой никому не помага, тъй като всеки дебне всекиго. Другият е враг, тъй като по дефиниция крои планове, как да те подчини, та да стане по-силен.

Това е административната култура, в която живеем от няколко поколения. Тя приема, че гражданите, бидейки по-слаби от всяка държавна институция, са длъжни да страдат.

Всеки, който се е оказвал в ситуация на насилник и жертва, знае, че инстинктивната реакция на българската полиция, например, е да заеме страната на насилника – на силния. Всеки, който се е навеждал пред гише на чиновник, е разбирал, че това негово навеждане има за цел да го постави в позицията на по-слаб от съответния чиновник. Въпреки (или може би поради) това навеждане, всеки е чувал чиновнически крясък по свой адрес.

Не личи да напредваме

Та, задача на това правителство е да промени тази варварска действителност така, че да я замести с цивилизованата такава, характерна за европейските земи. И тук се натъкваме на грозния факт, че от държавно-чиновническото говорене по въпроса с украинските бежанци изобщо не личи да има някакъв напредък.

Цялостното послание в скандалното видео на Калина Константинова (т.е. преди нейното измъчено извинение) е издържано в подобен стил. Виждаме образа на силния човек, който е свободен да спира със собствената си воля държавната политика на интеграция („аз няма да позволя… аз спирам…“). Виждаме отношението на силния към най-слабия в посланието, което сащиса украинците: след като толкова се глезите, ще ви вкарам в лагери.

Съвсем закономерно виждаме и абсолютно неразбиране на въпроса с правата: „Закрилата е право, а не задължение." Тази постановка отново е вариант на това, че силните правят каквото си искат. В рамките на европейската култура нещата стоят по друг начин. Правото на един формира задължението у всички останали – и най-вече у държавните институции – да спазват това право. Моето, например, право на живот формира задължение у всички останали да не ме убиват, както си ходя по улицата. Накрая, имаме стоварване на отговорността върху слабите: „Развитието на ситуацията от този момент нататък е в ръцете на украинската общност в България".

Това не е критика персонално към Константинова. Това е констатация, че вместо тя да променя заварената култура, именно тази култура заговори чрез нея.

Започнало ли е вече "опитомяването" на новите?

Същото се случи и при опита на премиера Петков да се намеси в ситуацията. „Все пак това са бежанци“, проговори чрез него заварената култура. Заговори именно тя, тъй като тя е дискриминационна по своята природа, ще рече – дели хората на различни групи, които впоследствие подрежда в йерархия на неравенство по оста сила-слабост. Няма особена разлика между „все пак това са бежанци“ и, да речем, „бай Васил е добър човек, но все пак е циганин".

Въпросът е управляващите да отчетат, че вече се намират в процес на „опитомяване“ – че вместо заварената култура да започне да говори като тях, тя говори чрез тях. Има индикации, че те разбират това. Има, обаче, и обратни индикации.

Ето ви новина от медиите: „Областният управител на София-град официално въведе забрана за заснемане на местата за настаняване на територията на София-град". Това няма нищо общо с европейската административна култура, която е отворена и прозрачна за всякаква информация, тъй като е на страната на слабите. Затварянето на информация е характерно за варварските държавни образувания, тъй като информацията би дала сила на слабите, а тяхно задължение е да изстрадват онова, което решат да стоварят върху им силните.

Сегашните управляващи не бяха избрани, за да продължи все същото. Те бяха избрани да го променят из основи. Засега резултатът е, в най-добрия случай, неубедителен.

Автор: Евгений Дайнов