Турция на Ататюрк - истински кошмар за Ердоган

Ще има ли все пак големи държавни празненства? В продължение на седмици не беше ясно как Турцияще отбележи стотния юбилей от създаването на републиката на 29 октомври. Тъй като само допреди няколко дни официална програма нямаше.

Едва миналата седмица комуникационният отдел на президента Ердоган обяви, че ще има цяла поредица от чествания – в които обаче акцентът ще е предимно върху ерата на Ердоган. Светски настроените турци откриха в това потвърждение на опасенията си – че Ердоган се опитва да изличи наследството на Ататюрк, да наложи култ към своята собствена личност и да създаде ислямистка държава.

Ердоган иска да заеме мястото на Ататюрк

С предизборното мото „Векът на Турция“ Ердоган отново спечели мнозинство и си осигури властта за следващите пет години. Той управлява от повече от 20 години, а сега иска и да влезе в историята като държавник, въвел републиката във втория ѝ век.

Ръководителката на турското бюро на фондация „Фридрих Науман“ Беате Апелт действително открива в предстоящия кръгъл юбилей голяма символика, която поставя Ердоган на едно и също ниво с Ататюрк. Потвърждение за това са и двата еднакви по размер портрета на двамата държавни ръководители един до друг. Това внушава, че Ататюрк е инициаторът, а Ердоган – изпълнителят на един велик проект, посочва Апелт.

Тя наблюдава растящото неудовлетворение сред турците от това, че предстоящата стогодишнина няма да бъде отбелязана помпозно. Освен това много от празничните прояви са свързани с религиозни елементи. Според Апелт „това със сигурност не съвпада с идеите на Ататюрк“.

Основателят на републиката Мустафа Кемал Ататюрк беше въвел ясно разделение между държава и религия. Той отмени и религиозните братства и халифата, поради което и до днес е трън в очите на ислямистите. Ердоган от своя страна подкрепя този вид религиозни групировки и им предоставя много привилегии. И никога не изговаря цялото име Мустафа Кемал Ататюрк – за него той винаги е „ветеранът Мустафа Кемал“. А „Ататюрк“ значи „праотец на всички турци“. „Той, явно, не споделя това“ - гласи една широко разпространена критика към Ердоган. Либералният личен живот на Ататюрк, неговите многобройни връзки с дами, както и слабостта му към алкохола са обект на презрение сред привържениците на Партията на справедливостта и развитието.

Реформи за повече права

Основателят на държавата Ататюрк мечтае за западна, модерна и светска република. Само за няколко години той извършва много реформи: заменя арабската азбука с латинска, въвежда западно законодателство, дава избирателни права на жените. Приет е дори закон за шапките, предназначен да накара народа да се откаже от османско-религиозните фесове и тюрбани и да започне да се облича по западен маниер.

По-далечната цел е оформянето на турска нация от руините на многонационалната Османска империя – идея, която не се реализира изцяло. С някои малцинства като арменците, алевитите и кюрдите и до днес съществуват сериозни противоречия. Само в рамките на въоръжения конфликт със забранената Кюрдска работническа партия ПКК от 1984 година насам са загинали почти 40 000 души.

„Проведените прозападни реформи днес се свързват на първо място с името на Ататюрк. По онова време обаче те са били второстепенни по важност. В тогавашната ситуация - след изгубената Първа световна война, разпада на Османската империя и изтощителната освободителна война срещу победителите - Ататюрк и неговите последователи са имали съвсем друга цел: да спасят останките от държавата и да основат република, която да устои на всяко нападение отвън и отвътре“, казва Салим Чевик, експерт по Турция в германската фондация „Наука и политика“.

И те до голяма степен успяват, твърди експертът: „През отминалите сто години турската държава се превърна в мощна регионална сила, съществуването ѝ не се поставя под въпрос или под заплаха от никого. Чрез членството в НАТО и в други съюзи днес тя е неотменна част от международната политическа система.“

Величина между Европа и Близкия изток

„Турция е важна величина най-вече в пространството между Европа и Близкия изток“, подчертава и Беате Апелт. Това се дължи най-малкото на нейното геостратегическо положение като натовска държава между Черно и Средиземно море с контрол над Босфора и Дарданелите. Точно толкова важно е централното ѝ положение между ЕС, Русия и доста проблематичните съседства на югоизток с границите към Сирия, Ирак и Иран.

Ердоган успя добре да се възползва от това през последните години. Той се нагърбва с ролята на посредник в регионалните конфликти като например между Украйна и Русия или сега между Израел и Хамас, посочва Апелт. Според нея той може да играе конструктивна роля в това отношение, включително в зърненото споразумение за Украйна.

Същевременно Ердоган се опитва да извлече от всяка ситуация максимална полза за себе си и за Турция. Последният пример, по думите на Апелт, бе блокирането на приема на Швеция в НАТО. Ердоган обвърза съгласието си, дадено през лятото, с възобновяването на присъединителните преговори на Турция с ЕС.

Апелт отбелязва и важната роля на Турция във връзка с незаконната миграция към Европа – въпреки оспорваното споразумение за бежанците между Турция и ЕС от 2016 година, съгласно което Турция трябва да ги спира да продължават пътя си към ЕС. Междувременно обаче благосклонността към бежанците от Сирия и други страни в Турция е спаднала много – заради недоброто икономическо положение, а дискриминацията и омразата спрямо тях нарастват рязко, обяснява експертката от фондация „Фридрих Науман“.

С мирна мисия?

След основаването на републиката преди 100 години Ататюрк провежда мирна външна политика. Политологът Чевик казва, че неговата цел е била да защити младата република от международните кризи. Турция остава вярна на този курс – с изключение на конфликта за Кипър от средата на 1970-те години.

Ердоган също избягва външнополитическите конфликти в началото на своето управление. Едва по време на революционните движения в рамките на т.нар. „Арабска пролет“ той се включи в конфронтацията с арабския свят, заемайки страната на бунтовниците. Но и тогава неговата външна политика остана мирна.

От няколко години обаче цари по-агресивен тон, а милитаризацията се увеличава – за Ердоган военната сила е единственото средство. Най-вече турските въздушни нападения срещу Северен Ирак и Северна Сирия се натъкнаха на международна критика. А и въоръжаването на джихадистките групировки в Сирия или изпращането на наемници в Либия и в Нагорни Карабах предизвикаха сериозно недоволство на Запад.

Автор: Елмаз Топчу