Идеите на Европа и на какво разчитат руснаците

Зорница ИЛИЕВА

Напоследък е трудно да се определи кой кой е и какво е решил да прави в Европа. ЕС и локомотивът Германия са в дилема между два въпроса без ясен отговор на този етап. Каква ще е позицията на Брюксел в оформящия се, каквото и друго да говорят, многостранен глобален пейзаж. И още как да се реагира на миграционната заплаха, зачестили актове на насилия, убийства и нецивилизовано поведение на пришълците. От една страна се иска независима европейска политика, собствени сили за сигурност, но ако може все пак под крилото на САЩ. Без да се отдава кой знае какво значение на политиката на Вашингтон за активиране на НАТО, пълна обвързаност на западния свят, но и омаломощаването на Съюза. Войната в Украйна определено служи за тази цел.

Но има усещане, че приливната вълна се обръща, казват редица западни наблюдатели.. Вероятността Тръмп да се върне в Белия дом тревожи лидерите в ЕС. Въображенията им чертаят сделка на Тръмп с Путин, обръщане на гръб на Киев и съответно искани отстъпки от страна на Брюксел. Словата на Тръмп, провокативни като в предизборна кампания, за възможност да се разреши на Москва да се разправя с европейски страни, които не харчат достатъчно за желаните от страна на САЩ повече средства за отбрана и помощ за Украйна. предизвикват безпокойство и много дебати в европейските столици.

Стигна се и до конференция в Париж, където президентът Макрон предизвика фурор с предложение за изпращане на сухопътни европейски военни сили в Украйна. Не стана ясно дали пробва отново нервите на Путин, дали му трябва отмъщение за прекратяване на присъствия в бившите френски колонии в Африка или отвлича, по традиция, внимание от сериозни вътрешни проблеми, но ехото в Москва не е заглъхнало. Кремъл е гневен, но реагира по приети наскоро правила да отговаря Медведев, който не си пести цинични думи и закани.

Дълбочината на загрижеността на ЕС за европейската сигурност личи от бързите решения да се увеличат разходите за отбрана в повечето страни, както и в непрестанни призиви за превръщане на Съюза в глобален играч. Дали има здрава почва за това е друг въпрос. Обсъждат се теми за „трябва да имаме ядрено възпиране”, където отново личи присъствието на Макрон, а в „Гардиън”, например, сериозни автори пишат за „сериозността на тези стремежи”.

Но от друга страна не може да не се отбележи, че в Европа набират популярност крайно десни или радикални партии и групи, които открито изразяват неодобрение на водената политика. Излишно е да се сочат за пример само Нидерландия, където Вилдерс спечели последните избори, но още няма правителство, Белгия или Италия с партията на Салвини. Той е коалиционен партньор на премиера Мелони, но тя е с нови разбирания за политиката на ЕС и дори при последното си посещение в Киев сключи поредния договор за двустранно сътрудничество и подкрепа с Украйна. Обръщането на палачинката е стар като света механизъм за оцеляване.

Различно е при канцлера Шолц, който незабавно реагира на предложението, меко казано, на Макрон за изпращане на европейски военни сили в Украйна. Отхвърля и дава основания за разединение в Брюксел по темата. Ами сърбали са германците попарата на руснаците и явно още им държи влага. В Москва не пропускат да кажат, че това е и в личен план. По-скоро фамилен.

По петите на управляващата в Берлин коалиция от 3 партии вече на второ място е „Алтернатива за Германия” /23%/, а във Франция партията на Льо Пен, въпреки че тя не е начело, е дори пред Макрон. Нужни са активни действия и не само митинги като из Германия, където повечето украинци и други бежанци се събират на протести срещу възхода на десните партии. Впрочем многобройни.

Не са без значение публикувани официално доклади на западни разузнавателни служби, които посочват, че където има дим, има и огън т.е. държави като Дания, Германия, Швеция, Нидерландия или Австрия са много активни във връзка с разрастването на крайнодесните движения и партии. Често тези изяви са свързани и с ислямофобски настроения поради факта, че атентатите на Запад често се осъществяват от представители на мюсюлманския свят. Някои стигат и до крайни изводи като предстоящо разпадане на ЕС или преформатиране по начин, който да го обезличи. Ролята на националните държави се подчертава като фактор за такива процеси.

Въпросът е дали ЕС ще намери сили да се справи с популистките настроения, нарастващото недоволство сред гражданите поради свиване на социалните придобивки и дори угрозата за земеделците от износа на украински продукти без мита. Разбира се и от нарушаване на вътрешния мир следствие увеличения брой мигранти. Да се каже, че Русия е виновна за тези процеси в Европа , меко казано, не върши работа.

Гражданите свикнаха Русия да е виновна за всичко по света, но искат други действия в своя защита. Растат и опасения че Вашингтон толкова често и много се намесва в европейските дела, че се получава ефект на бумеранга. Като войната в Украйна, която, не може да се отрече, доведе и до сриване на европейската икономика. Не е само Германия за която казват, че била фикс-идея на Вашингтон. Търсят се верни решения и инициативи за защита на европейския проект, който несъмнено е най-прогресивния по света като идея.

И тук няма как да не се посочи, че президентските избори в САЩ ще бъдат онзи фактор, който ще е един от решаващите за развитието на света в близките години. Не бива да се подценяват събитията в американската политика, които всъщност представляват сблъсък, както казват, на две консервативни възгледа. Единият се определя като неоконсерватизъм, който има глобалистки претенции т.е. хегемонистични, а другият е просто националистически като възглед. Единият действа въз основа на плуралистични либерални теми, а другият остава верен на реални икономически ценности т.е. далеч от финансовия сектор. Някои даже определят тази битка като между Америка на Рокфелер срещу Америка на Ротшилд.

На екрана на този етап обаче са Тръмп и Байдън, а как ще се развиват събитията не е ясно. Ясно е, че НАТО, поне на думи, се въвлича в предполагаема руска заплаха, Европа е поставена в затруднено положение, осуетява се търговията на европейците с Китай и то на всяка крачка, а Путин още си стои на власт и се готви да спечели още едни избори за президент. Руснаците си знаят, но ако икономиката не се срине, както предвещаваха от Запад, ако магазините са пълни, а бензинът струва 1 лев, тогава прогнозите, поне те, трябва да се коригират. Икономиката на Русия продължава да функционира чрез Китай и Индия, а военният ѝ капацитет се оказа по-голям от предвижданията.

В такава ситуация Москва няма как да приеме предложенията на Ердоган за посредническа роля на Анкара за мирни преговори между Русия и Украйна „при спазване принципа за териториална цялост, суверенитет и сигурност на Киев”. Споменаването на „независимост” е по-скоро като допълнение в стил морков за Москва. Ердоган говори за преговори и мир, но при условията на Украйна, защото „ние подкрепяме украинските мирни предложения в 10 точки, изразени от Зеленски”.

И Турция е готова да действа за възстановяване на Украйна. Говори се за „справедлив и траен мир”, но нито дума за позициите на Москва. Има само грижа за кримските татари, които между другото са воювали на страната н Хитлер среку руснаците по време на Втората световна война.Е, не всички.

Видно е, че картите така се разбъркват в международен план, че трудно може да се каже кой пие и кой ще плаща. За кой поръчва музиката може и да се предполага. Остава изводът, че умората от такива действия, включително по отношения на Украйна, определено е налице. Руснаците на това разчитат.