След оставката на Петков: Решаващата битка предстои

Коментар на Георги Лозанов:

С оставката на Кирил Петков завършва един период - бих го нарекъл романтично-експериментален, в политическото представителство на демократичната общност у нас. Проследен накратко като част от най-новата ни история, той започва с антикорупционните протести през 2020 година, които до голяма степен бяха изненадващи на фона на грижливо отглежданото примирение със статуквото. Но ковидът върна в България много млади хора с европейско мислене, а конкретен стимул даде Христо Иванов, като акостира на незаконно присвоения от Ахмед Доган плаж „Росенец“. Символното послание на акцията му беше, че търпението на гражданите вече е изчерпано и е време да си върнат присвоената държава.

За да имат смисъл протестите обаче, политиците трябва с избори да пренесат енергията им в институциите, на което те целенасочено или от суета взаимно си попречиха. Борците срещу статуквото ненадейно се оказаха толкова много, че ситуацията напомни на тази след Девети септември, когато от планината слизат далеч повече партизани, отколкото са се качили. Вотът, който според историческата и идейната им генеалогия трябваше да принадлежи на ДБ, бе разпилян и демократичната общност, въпреки гражданския си подем, отново остана без отчетливо партийно представителство. Това отвори ниша за нов политически субект, където именно се появи „Продължаваме промяната“ и бързо се превърна в първа парламентарна сила с „възложената“ им от улицата задача да се справят с корупцията. За техен политически баща се с считаше президентът Радев, който към онзи момент се изявяваше като пламенен критик на статуквото.

Любителски импровизации и помирение със статуквото

В опита да се справят с корупцията в България ПП в пряко взаимодействие с ДБ минаха през три етапа: битка „на живот и смърт“ със статуквото, помирение с него и опозиция на преформатираното му мнозинство в настоящия парламент. Знамето на битката трябваше да бъде арестът на Бойко Борисов, който обаче се превърна в тежък автогол, защото показа, че новите политици в дясно ще разчитат повече на любителски импровизации, отколкото на професионална подготовка. И това, освен че трайно влезе в публичния им образ, ги разколеба в собствените им сили и ги принуди да търсят помирение със статуквото.

Така се появи парадоксалната фигура на „сглобката“, в която ПП-ДБ трябваше да спират корупцията рамо до рамо със заподозрените в нея. Това, дори да беше постижимо, изискваше тъкмо липсващата им професионална ловкост, която те се опитваха да компенсират с политическа смелост. В техен стил се превърна първо да се хвърлят в дълбокото и после да се учат да плуват. А след инвазията на Путин в Украйна се беше актуализирал и вторият голям проблем пред България, който донякъде сближаваше ПП-ДБ с ГЕРБ и дори с Пеевски – постсъветското влияние.

Като негов агент, заедно с по-дребните риби, се бе изявил в конфликт с доминиращите евроатлантически нагласи не друг, а самият президент на републиката. Беше станало спешно да се пресече възможността му чрез служебните си кабинети да измества на Изток геополитическата ориентация на страната. На лидерите на ПП им се наложи да се опълчат срещу своя политически „баща“, а той да ги нарече шарлатани, видимо ядосан, че отказват да му се подчиняват. Но, така или иначе, благодарение на сглобката му бяха свити правомощията чрез промени в Конституцията и той вече не можеше безпрепятствено да налага волята си. Дори се заговори, че ще прави своя партия, готова да изпълнява това, което ПП не пожелаха.

Заслуги на ПП-ДБ, които останаха непризнати

Геополитическото „саниране“ на президента обаче не само не беше признато като заслуга на ПП-ДБ, а конституционните промени, довели до него с водещата роля на Христо Иванов, бяха подложени на повсеместен хейт, включително и от партньорите им в сглобката. Същото се случи и с другите им прояви на твърдост спрямо постсъветското влияние, като изгонването на 70 шпиони от руското посолство в София или сигнализирането за наличие на „четрихилядници“ в медиите и социалните мрежи, за чиято дейност румънският Конституционен съд показа докъде може да стигне. А приносът на правителствата „Петков“ и „Денков“ за влизането в Шенген и еврозоната в най-добрия случай бе отхвърлян мълчаливо. Нищо чудно, че в такъв публичен контекст най-големият евроатлантик у нас се оказа санкционираният по закона „Магнитски“ Делян Пеевски, а не политиците на демократичната общност.

Какви бяха ефектите от сглобката за обществото е дълъг и все още непроведен разговор, но тя за ПП-ДБ се превърна в „тотал щета“, защото даде шанс на партньорите им да настояват, че щом са заедно с тях и те са като тях и така да им отнемат първоначалния морален кредит. А щом всички са с еднакъв морал, въпросът се свежда до това кой е по-добър в игрите, където никой не може да се мери с Борисов и Пеевски (дори Доган, както се разбра).

На ПП-ДБ им лепнаха етикета „неможачи“, твърде разгромяващ в едно общество, раздирано от всекидневни проблеми – и реални, и измислени. Този вид имиджова щета може символично да бъде наречен „скутът на Пеевски“ и Христо Иванов жертвоготовно я пое върху себе си, като подаде оставка.

Запис, който се появи като по поръчка

Преди дни Кирил Петков последва примера му заради следващата тежка щета, вече в третия етап, когато ПП-ДБ са опозиция на ГЕРБ и днешните им помощници. Но, както при сглобката, ПП-ДБ отново трябваше да направят компромиси към тях по евроатлантическа линия, за да завърши успешно приемането на еврото. И същевременно да им покажат, че въобще не са ги амнистирали по линия на корупцията, а ПП с присъщата си неконтролирана смелост се зарекоха при първа възможност да им поискат вот на недоверие по темата, пък да става каквото ще.

Най-сигурният начин да се откажат от този вот беше сами да попаднат в корупционен скандал - според поговорката „Който нож вади, от нож умира“, която Бойко Борисов припомни. И скандалът се появи като по поръчка с неизменния анонимен запис. Какви и чии са вините в него ще установява правосъдието, но „подходящият момент“, в който той възникна, както и забързаната реакция на органите за разлика от други, значително по-драстични случаи, оставиха усещането за наказателна акция с дългосрочни последици. Тя, разбира се, ще развърже ръцете на бенефициентите на корупцията, след като борците с нея са изобличени, че вместо решение на проблема са самият проблем. Но далеч по-драматично е, че ударът върху ПП-ДБ пада върху либералната демокрация, която те представляват в политическия спектър. И това съвпада с презокеанския опит за разправа с нея във втория мандат на Тръмп, когато защитата ѝ бе поета от ЕС във взаимодействие с Великобритания.

Решаващата схватка предстои

С други думи, от съдбата на партиите, носители на либералната демокрация у нас, ще зависи степента ни на евроинтеграция занапред. Приемането на еврото не бива да ни успокоява прекалено – то е само задължителен попътен епизод по този път, зад който е възможно да има и крачки на отстъпление. Решаващата схватка най-вероятно ще са президентските избори, от които ще се види дали България иска да се развива като демократична европейска държава или под постсъветско влияние предстои исторически завой, като не е задължително той да бъде извършен от откровените проруски проксита.