Стоичков разказа за големия си трансфер 30 години по-късно

На 03.05.1990 г. става факт един от най-великите трансфери в историята на българския футбол. Христо Стоичков осъществява своето преминаване от ЦСКА в Барселона, където се превръща в една от най-големите легенди на клуба и въпросния спорт. 30 години по-късно именно Камата разказа в подробности за този трансфер пред официалния сайт на каталунците, пише sportal.

"Точно пред 30 години, на 3 май 1990 г., подписах договора, който ме направи футболист на Барселона и най-щастливия човек на планетата. Нека започнем от самото начало...

Трансферът ми в Барселона реално започна малко повече от година по-рано. През април 1989 г. с тогавашния ми клуб ЦСКА играхме срещу Барса на полуфиналите на КНК. Имах щастието да вкарам три гола в тези мачове – два на „Камп Ноу“ и един в България, въпреки че съперникът се класира за финала в Берн. Със сигурност обаче тези попадения имаха огромно значение за последвалата ми кариера на футболист.

Един от най-умните в ситуацията се оказа Хосеп Мария Мингея, агентът и посредник за Барселона, който движеше трансфера ми в Барса заедно с покойния Пако Вентура, който тогава беше вицепрезидент на клуба. След мачовете на ЦСКА с Барселона и след като са проследили моето развитие, те са ме препоръчали на Йохан Кройф, който е дал зелена светлина за трансфера ми.

Имаше месеци на несигурност. В края на 1989 г. подписах предварителен договор с Барса..., но не казах на никого, дори на съпругата ми и на родителите ми! Не исках нещо да се обърка и за това пазих тайна до официалното парафиране на през май 1990 г. Можете ли да си представите?

Имаше ли други желаещи да ме вземат? Няма да лъжа: имаше няколко. През сезон 1989/90 спечелих „Златната обувка“, заедно с Уго Санчес, и вече имаше отбори, които чукаха на вратата ми. Други ме искаха и по-рано. Кои бяха те? Ще спомена само един: Панатинайкос, който беше един от най-големите отбори в Европа в края на 80-те години. Предложиха ми много пари, но бях много млад, на 20 и няколко, и мислех, че ако остана в България за още един сезон, ще ми помогне да стана по-добър. Трябва да знаете, че ЦСКА беше отбор на военните и дисциплината беше много важна. Освен това в отбора имаше много силни футболисти: Трифон Иванов, Любослав Пенев, Емил Костадинов...

Когато най-накрая пристигнах в Барселона, бързо свикнах с клуба. Получих много съвети от Мингея и неговите хора. Почти всеки ден бях с тях в тенис клуба „Помпея“, който е близо до хълма Монтжуик. Освен, че играехме тенис, практикувахме и други спортове, плувахме. Там имах възможността да се срещна с много хора.

А какво да кажа за храната? Боб, ботифара (вид наденица), паея, ястия с ориз, хляб и домати... Всички тези местни ястия, които обичам, са много близки до българската кухня.

При първия ми престой в Барселона, когато имах почивен ден, отивах да проучвам Каталуня. С колата си посещавах много селца в провинцията. Помня, че едно от първите ми пътувания беше до Калонгее и Гимера, градче до Леида. Всички хора бяха много мили с мен, беше невероятно. Още от самото начало се почувствах част от тях. Хората все още ме спират по улиците и ми благодарят за това, че не изневерявам на себе си. Това не се случва само в Каталуня, но и например в Малага, Саламанка, Майорка и Леон. Хората ме спира, за да ми благодарят.

Затова, когато имам възможност, аз винаги се опитвам да отвръщам на това внимание. Когато спечелихме Купата на краля през 1997 г., празнувахме на площад „Сант Жауме“. Тогава прегърнах президента на провинция Каталуня Жорди Пуйол и президента на Барса Хосеп Луис Нунес и тримата подскачахме от радост. Това е емблематичен момент, който и до днес хората си спомнят. Имаше щастливи мигове, в които се опитвах да отвърна на вниманието, което получавах през всичките години.

По същата причина, когато през 1994 г. моите съотборници ми помогнаха да спечеля „Златната топка“, исках да им подаря реплики на наградата като награда за това, което направиха за мен. Поръчах четири копия на „Златната топка“. Едната е в музея на Барселона, втората е в ЦСКА, една е при президента Пуйол и една дадох на българския президент Жельо Желев. Може да изглежда прекалено но тези държавни глави бяха представителите на каталунския и българския народ и това беше моят израз на благодарност към тях.

Друг човек, на когото дължа много или дори всичко, е Йохан Кройф. Първото, за което искам да му благодаря, е доверието, което имаше към мен и постоянно ме подкрепяше. Помня, че когато пристигнах в Барселона, той ми каза: „Слушай, ще работя с теб, докато спечелиш „Златната топка“.“ По това време аз бях е едно малко известно хлапе, а да чуеш такива думи от Кройф ми подейства изключително мотивиращо. След това, в много други случаи, той е ми се е карал, но накрая съм откривал, че така само ми е вливал повече енергия в желанието за победа. Йохан беше голям мотиватор. Той направи толкова много за мен и моето семейство, за което вечно ще съм му благодарен.

Първоначално не ми беше лесно на терена, тъй като трябваше да свикна с притежанието на топката и да се науча, че не трябва да тичам след нея. Когато научих това и прозрях футболната концепция за игра на отбора, всичко си дойде на мястото. Изключителното позитивната атмосфера в тима беше ключова.

Помня деня, в който Кройф не можеше да бъде с нас за мач в Билбао, тъй като му предстоеше операция на сърцето. С отбора искахме да му посветим победа и спечелихме с 6:0 на „Сан Мамес“. В този ден вкарах един от най-хубавите си голове за Барса.

Както казах, в отбора имаше страхотни хора, добри съотборници. Това обяснява защо на терена се разбирахме толкова добре. Сега, три десетилетия по-късно, продължаваме да се поздравяваме за рождените дни и да поддържаме приятелството си.

Кой беше лидерът в отбора? Очевидно Йохан Кройф беше лидерът на целия проект, но когато пристигнах в Барселона, водачът на съблекалнята беше Хосе Рамон Алесанко – голям капитан. След това бяха Бакеро, Субисарета, Куман... Те бяха много опитни и всички ги слушаха. Еузебио беше №1 по закъсняване, Хулио Салинас беше шампион по изгубени басове, Лаудруп беше най-добър при дегустацията на вино... Помня, че след като отпиеше, казваше на сервитьора: „Това не е добро, донеси ми друго“.

Имаше и други: Гойкоечея беше човекът, който носеше най-хубавите марули, аспарагуси и пиперки, Надал пък доставяше колбаси и тестени закуски, а младите играчи носеха хляб и домати. Никога нищо не ни липсваше.

Всеки един от тях ми помогна много по време на престоя ми в Барселона, а не бяха само те. Например, когато настъпих съдията по време на дерби с Реал (Мадрид), целият отбор се опита да ме успокои. Бях много млад и Кройф и Рексач направиха опит да ме укротят. Винаги съм имал силен характер и това е нещо, което трудно се променя.

От този инцидент с настъпване аз се научих да играя малко по-спокойно. Кройф винаги ми е повтарял: „Не прави това, не прави онова.“ Трябва да призная, че след всичките тези години, имам невероятна връзка с онзи съдия Урисар Успитарте. Искам да му гостувам в Билбао, а той пък беше на представянето на биографията ми в България. Все пак това е част от кариерата ми на футболист.

Много хора ми помогнаха за успехите ми в Барселона. Освен Кроиф и помощник-треньорите Рексач и Бруинс Слот, това са деегарите Карлес Навал и Родолфо Перис, фитнес треньорите Анхел Вида и Жоан Малгоса, масажистите Анхел Мур и Жауме Ланга, лекарите Карлес Бестит, Хосеп Борел и Фернандо Баньос и най-вече физиотерапевтите Феран Арнедо и Салва Хелин.

Също така Хосеп Луис Нунес и съпругата му, които имаха ключова роля за завръщането ми в Барселона след трансфера в Парма. Без съмнение, напускането ми на клуба през 1996 г. беше най-лошото решение в кариерата ми. Ако имах магическа пръчка и можех да променя само едно нещо, щях да променя именно този момент. За щастие се завърнах само година по-късно. Не искам да пропусна Жоан Гаспар, Антон Парера, Николау Касаус, Амадор Бернабеу или вече споменатите Хосе Мария Мингея и Пако Вентура. Всички те са много важни за мен и семейството ми.

Много съм благодарен на всички тях, както и на феновете. Имаше моменти, когато пропусках невероятни положения, а секунди по-късно „Камп Ноу“ беше на крака и ме окуражаваше. Не само мен, а и целия отбор. Без тях тези години нямаше да бъдат толкова незабравими.

От Маями ви изпращам най-добрите си пожелания в тези трудни за всички ни времена.

Да живее Барса! 100%!"