Украинска писателка: няма как да се разберем някак с руснаците

Не разбирахме случващото се в Сирия, залъгвахме се, че това е някъде далеч от нас. Днес разбираме: същите бомби и ракети, които падаха над Алепо, сега летят към нас, пише за ДВ украинската писателка Юлия Стахивска.

В ръцете си държа ключовете от апартамента ми в Буча, който е оцелял. В него са живели руски войници, които обаче дори са поставяли мръсните чинии в мивката. "Извадили сме късмет", си казвам с известна самоирония аз.

"Нямахме нужда от такъв късмет"

Разбира се, щеше да е по-добре, ако изобщо не бяхме имали този "късмет" - ако не бяхме нападнати от руски войници и ракети на 24 февруари, ако не беше тази осемгодишна война в Донбас, а също и анексирането на Крим. Ако бяхме продължили да живеем в къщите си там и да ходим на почивка на море.

Може би тогава щях да пиша от Ялта за украинските писатели, които са прекарвали летните си ваканции там, като лекаря и поет Степан Рудански, който помага за изграждането на водоснабдителна система в града.

Ключовете, които държа в ръцете си, са на ключодържател с таралеж. Забавната висулка е сувенир от Запорожие, от казашкия музей на Хортица – най-големия остров в Днепър. Позволявам си да правя романтични паралели, защото ми се струва, че нищо не се е променило през вековете, и сега украинските "казаци" отново трябва да се борят срещу нашественици, идващи от Московия и през Дивото поле - степния пейзаж на днешна Южна и Източна Украйна.

"Някак да се разберем"?

Реториката за европейските ценности е чудесна, но мъжете и жените на фронтовата линия защитават преди всичко родината си – както някога. Опасявам се, че "някак да се разберем" за съжаление няма да се сработи тук. В крайна сметка руснаците дойдоха с ракетите си, а не да се "договарят по някакъв начин".

Мога да отключа вратата на апартамента с ключовете си, но това няма да е връщане към усещането за безопасност. Едномесечното ми пребиваване в Австрия ми беше дало сладкото усещане за сигурност и нормалност. За живота, в който човек привидно може да прави планове. Там усетих какво си мислят хората: "Не, това няма как да се случи на нас", "всички тези войни са някъде на Изток – било то в Близкия изток, Далечния изток или Източна Европа".

Учудващо е, но дори аз, жена от "Изтока", смятах, че войната е невъзможна. Що се отнася до паралелите между конфликтите на Балканите и настоящата война в Украйна, бих искала да цитирам есето "Ориентализъм" на украинския писател Андрей Любка. Според него война е възможна само в Източна Европа при православните и славяните, извън Европейския съюз. От друга страна, на Стария континент никога повече не трябваше да има война - все пак Европа е в НАТО и е научила урока си от Втората световна война, помни разрушените градове и милионите загинали. Затова: Никога повече!

Лошото е, че сирената, която ме събуди в първия ми ден в австрийския град, беше съвсем истинска, не беше фантом, макар и да беше тестова. Сякаш искаше да ми припомни, че луксът на мира и сигурността е невидим като въздуха. Там на сирената не ѝ се обръщат внимание, сякаш е досадна муха, чума, която никога няма да се разпространи по тези земи. Това е съвсем очаквана и здравословна реакция на хора, чиято държава просто е имала повече късмет в географско отношение.

Конфликтите вече не са локални

Но "моят Изток" също не успя да разбере конфликта в Сирия, например, и хората се дистанцираха от него: "Добре, това е някъде в Близкия изток, там винаги е било неспокойно, всичко може да се случи. Някои бежанци бягат към ЕС и те се използват подмолно за създаване на напрежение по границите, както се вижда от действията на Беларус на полската граница. Жал ни е за тях, но какво можем да направим? Те просто нямат късмет." Но сега вече разбираме: същите бомби и ракети, които падаха върху Алепо, сега летят към украинските градове.

Спомням си как в един супермаркет в Буча продавачка, преселила се от Донбас, се оплака, че през 2014 г. в Киев почти никой не е обърнал внимание на руската инвазия в Източна Украйна. Тя донякъде беше права. В края на краищата това е само Донбас, "където всичко може да се случи".

Всички тези конфликти все още са условно ограничени географски, но вече не са локални конфликти. Вече не са само някъде в "митичния Изток". Този "Изток" се измества все повече на Запад.

Юлия Стахивска е украинска писателка, журналистка и илюстраторка. Авторката на редица книги е родена в Житомир през 1985 година, където е завършила Държавната художествена академия. Днес живее в Киев.