"А може още утре да съм мъртъв": Одисеята на 11-годишния Иля

Момчето е само на 11 години, но вече е преживяло трагични събития - бомбите в Мариупол, смъртта на майка си, тежко раняване, терор, депортация, връщане с премеждия в Украйна. Пред ДВ Иля разказва своята история.

Една вечер Иля и майка му излезли от мазето, където се криели, за да помолят съседка за вода и малко храна. Наоколо всичко било разрушено, от всички страни се чували изстрели. „Не стигнахме до съседката“, разказва Иля. „Наблизо избухна ракета. Мама падна на земята. На следващия ден почина.“

Украинското момче Иля е от Мариупол в Югоизточна Украйна, който след началото на руската инвазия на 24 февруари 2022 година се превърна в символ на руския терор. По време на тримесечната обсада на Мариупол руската армия разруши града почти изцяло и изби десетки хиляди цивилни граждани. Сред тях e и Наталия Матвиенко, майката на Иля.

Хиляди отвлечени украински деца

Момчето е тежко ранено в десния крак. Руските войници го откриват и го отвеждат го в болница в Донецк. Иля е трябвало да бъде настанен в руско семейство, но неговата баба успява да го прибере при себе си в Ужгород, най-западния украински град. Непосредствено след това Иля дава показания пред Международния наказателен съд в Хага – така допринася за издаването на международна заповед за задържане срещу руския президент Владимир Путин и неговата комисарка по правата на децата Мария Лвова-Белова.

Иля е едно от десетките хиляди украински деца, отвлечени от руските войници в окупираните територии. Официалните украински данни гласят, че става дума за около 19 000 депортирани малолетни. През лятото на 2023 Лвова-Белова се похвали, че руските власти били „спасили“ 700 000 украински деца. До момента Украйна е успяла да върне само около 400.

Геноцид и елиминиране на украинската идентичност

В случая става дума за едно от най-тежките военни престъпления в Европа от Втората световна война насам. Украинската юристка Олександра Матвийчук е категорична, че Русия извършва геноцид в Украйна. „Тези престъпления не са случайност и не са инцидент – те са метод на Русия и тактика на руското военно ръководство срещу Украйна“, казва Матвийчук пред ДВ. „Децата се изпращат в лагери за превъзпитание, казва им се, че са руснаци и тяхната родина е Русия. След това ги настаняват в руски семейства. Това е политика на елиминиране на украинската идентичност и политика на геноцид.“

Иля също е бил застрашен от такава съдба. Той живеел с майка си в източната част на Мариупол и бил в трети клас. Казва, че обичал да ходи на кино в свободното си време и да играе в парка.

„Евакуация!“

След руското нападение срещу Мариупол Иля и майка му живели известно време в хотел в центъра на града, но в един момент майката решила да се върнат обратно в дома им в предградията – надявайки се там да намерят и повече храна. И наистина намерили в мазето на една друга къща, където се крили до деня, в който се опитали да отидат до съседката.

Иля разказва, че след ракетното нападение съседката дошла и пренесла тежко ранената му майка в нейното жилище. Момчето вече не си спомня точно как е починала майка му. А на следващия ден дошли руските войници, казали просто „Евакуация!“ и го взели със себе си.

„Пътуването до болницата в Донецк беше ужасно. Раненият ми крак ме болеше толкова много, че изобщо не мога да го опиша“, казва момчето. В болницата кракът на Иля бил опериран. Той казал, че има баба, която може да го вземе, но след няколко дни хората от болницата му съобщили, че ще го отведат в Москва – в ново семейство. „Не отговорих, защото не знаех дали няма да ми направят нещо, ако се противя“, споделя Иля.

Одисеята на бабата

В болницата имало много украински деца, идвали и журналисти и снимали, разказва Иля. По чиста случайност бабата на Иля – Олена Матвиенко – попаднала в социалните мрежи на видео, в което видяла внука си. Веднага се обадила в болницата и казала, че ще дойде да го прибере. Непосредствено след това тръгнала на път към окупирания Донецк – от Ужгород в Западна Украйна през Полша, Литва, Беларус и Русия.

За тази одисея Олена Матвиенко не бива да съобщава подробности – завръщането на Иля и на още едно момиче било организирано със съдействието на украинското правителство и на един руски бизнесмен. За да не бъдат поставени под заплаха и следващи подобни акции, може да се каже само това: Иля и баба му успяват да се върнат в края на април в Украйна през Турция. „Разплаках се, когато с внука ми преминахме границата към Украйна“, казва бабата.

„Трябва да разказвам“

В Украйна Иля е изпратен на рехабилитация в една киевска болница. Там при него дошла съветничка на украинския президент Зеленски и го попитала дали е готов да разкаже историята си пред следователите от Международния трибунал в Хага. Иля се съгласил. И е дал не само показания пред съда, но е говорил и пред представители на ООН, срещал се е с множество западни политици, включително в САЩ и в Германия. „Разбрах, че трябва да направя това – за да не се проявява безразличие, за да се знае, че това наистина се е случило“, обяснява Иля пред ДВ.

Дали не е твърде болезнено да разказва историята си отново и отново? „Не, аз разбрах, че това е съдбата ми и затова не плача. Нито веднъж не съм плакал, докато съм разказвал“, отговаря Иля. И допълва, че баба му постоянно плачела, докато той говорел.

„Утре може и да умра. Това е война“

65-годишната Олена Матвиенко е била цял живот работничка в Мариупол, включително в металургичния завод „Азовстал“, превърнал се през 2022 година в символ на съпротивата срещу руските окупатори. Имала е четири деца. Единият ѝ син загинал в боевете в Източна Украйна, жертва на войната е и единствената ѝ дъщеря – майката на Иля.

През 2017 година Олена заминала от Мариупол за Ужгород – за да бъде колкото може по-далеч от тогавашните военни стълкновения в т.нар. "Народни републики Донецк и Луганск". Пенсията ѝ е около 67 евро месечно, но тя всеки месец дарява част от нея на украинските бойци. „Не бих заменила Украйна за нищо друго на света, но щеше да е добре да получаваме малко по-високи пенсии“, отбелязва тя.

„Мечтая да стана лекар“

В Ужгород Иля и баба му живеят в обща квартира с други хора, нямат собствена баня. Пожелават си истинска баня с душ и биха предпочели да живеят в собствена малка къща. Иля казва: „Копнея за морето, иска ми се пица, каквато по-рано ядях на път за училище. Копнея за града и, разбира се, за мама. Бог да даде мир на душата ѝ“.

Иля споделя, че не очаква международната заповед за арест срещу Путин да даде ефект. „Той е идиот, но му е ясно, че вече не може да пътува навсякъде.“ Самият Иля иска един ден да стане лекар. „Не знам дали ще успея, тъй като всичко е толкова безнадеждно. Но това е мечтата ми. А може още утре да съм мъртъв – война е, все пак.“