На 1 юли 1997 г. в България е въведен валутен борд след месеци на хиперинфлация.
В началото на 1997-ма България преминава през период на хиперинфлация – значително обезценяване на българския лев и загуба на доверие във валутата и в държавата в международен план. Инфлацията достига 2 000% в ранните месеци на същата година и левът се обезценяват буквално за минути. Чаша кафе, например, достига до цена от 200 лева при първоначална цена 0,20 лева.
За тази ситуация е отговорна Българската Народна Банка (БНБ) и провежданите от нея политики в предишните няколко години. Това, освен инфлация, довежда до фалита на десетки банки и значителна безработица. Наличието и на политическа криза в страната води до протести в големите градове на страната, блокади на пътища и щурмове на сгради. Работници са отказвали да работят, а страната е била изправена и пред криза с основни хранителните продукти. Обезценяването на лева е било в плюс основно за хората с кредити, защото те също са се обезценили значително.
Единственият вариант за задържане на стойността на лева към конкретния момент и предотвратяването на инфлационна спирала е “прикрепянето” на българския лев към друга, стабилна валута – немската марка (една от най-силните валути в света по това време).
Свързването на двете валути (лев и марка) се случва през 1997-ма като това решава проблема с доверието във валутата и ограничава възможността за монетарни политики от страна на БНБ. Това означава, че БНБ вече не отговаря за количеството левове в обръщение и не определя лихвените проценти по кредитите към централната банка. След въвеждането на валутния борд инфлацията постепенно утихва и няма помен от нивата през цялата 1997-ма.
След деноминацията на лева през юли 1999 г. (1 000 стари лева се заменят за 1 нов лев), един лев става равен на една марка. През 2002 г. Германия приема еврото и курсът се променя, като 1 евро е равно на 1,95583. От там идва и фиксирания курс лев-евро, който използваме и досега.
Валутният борд стимулира търговията и инвестициите между двете свързани държави. Повечето членки на Европейския съюз използват еврото.
Валутният борд е една от най-големите и успешни реформи в България, които позволяват на страната да се измъкне от финансовата бъркотия на 90-те – пълен крах на паричната политика, хронично висока инфлация, неконтролируем държавен дълг, фалити на банки и т.н.
Това коментира ИПИ.
Най-голямата котва на борда безспорно е фиксираният курс – стабилността на парите у нас идва от обоснованото предположение, че курсът 1,95583 лв. за 1 евро е непоклатим. Управление „Емисионно“ в БНБ, което управлява брутните международни валутни резерви поддържа пълно валутно покритие на общата сума на паричните задължения на БНБ – това са всички банкноти и монети в обръщение, както и всички наличности по сметки в БНБ, в т.ч. депозита на правителството и резервите на търговските банки. Пълното покритие е гаранция за доверие в паричната единица.
Разбирането за валутния борд обаче не може да се свежда само и единствено до валутния курс. Всъщност борда променя по-дълбоко паричната политика у нас от самото фиксиране на курса. Преди въвеждането на валутния борд централната банка у нас не е независима, рефинансира безконтролно и необезпечено търговските банки, финансира директно и бюджетните дефицит на държавата. Точно това променя и бордът – дава независимост на БНБ, не допуска централната банка да предоставя кредити на правителството и дава много ясни и строги правила за финансиране на търговски банки – само ако банката е платежоспособна, има ликвиден риск за цялата финансова система и при спазване на строги изисквания за вида и качеството на предоставеното обезпечение.
Всичко това дава новата рамка на паричната политика у нас след 1997 г. и носи широко познати позитиви – обуздаване на ръста на цените, разумна фискална политика и чувствително намаление на външния дълг като дял от БВП и стабилна банкова система, въпреки фалита на КТБ през 2014 г. И двата периода на сравнително висока инфлация след въвеждането на борда – през 2008 г. и сега през 2022 г., са породени предимно от външни фактори, а не от пропуски на паричната политика у нас. Бордът не може да гарантира растеж, но полага основата за две поредни десетилетия на икономически подем у нас и постепенно догонване на средноевропейските нива на доходи – БВП на човек от населението в стандарти на покупателна способност се покачва от под 30% от средноевропейското при въвеждането на борда до 55% към момента (виж тук). Паричната ни система удържа успешно предизвикателствата на поредица кризи в различни десетилетия – от войните в съседна Югославия, през голямата финансова криза и пандемията от Ковид-19 – и България премина през тях без катастрофични сътресения и разрушаване на благосъстояние.
Тези успехи обаче не бива да изграждат и представа за някаква всесилна роля на паричния съвет. Бордът е голяма спирачка за държавния дълг, тъй като забранява директното кредитиране на правителството. Той обаче не може да спре правителствата да правят дефицити и да се финансират на дълговите пазари – било у нас или в чужбина. Точно затова и в средносрочен план се очаква държавния дълг да се увеличи и да достигне близо 30% от БВП към 2024 г., или поне два пъти над нивата опреди 10-15 години. Дебатът за дълга е по същество разговор за бюджетния дефицит, който и към момента е актуален на фона на приетата актуализация на бюджета. По подобен начин и дебатът за състоянието на банките е разговор и за качеството на банковия надзор, а не просто за липсата на възможност за безконтролно финансиране на търговски банки от страна на централната банка.