“Да живее България! - често можем да чуем този лозунг. Но като всеки лозунг и този си остава само на думи. А зад думите “трябват и дела”. Особено по времето на национални празници използваме патетични слова, произнасяме гръмки речи, а зад тях – нищо. Дори националният ни празник 3-ти март години наред е арена за “титанични” битки на теоретичната арена. Като започнем от споровете, дали това трябва да бъде Националният ни празник или Независимостта, и стигнем до разделението на русофили и русофоби. Сигурно никога няма да има съгласие те ли са ни освободили или не.
Аргументът, който се използва основно от русофобите, е, че руснаците са използвали руско-турската освободителна за нас война, само за да стигнат до Проливите. Не виждам, какъв е проблемът, когато нашите интереси са съвпаднали с тези на една от Великите сили. Искам да попитам кой ще е този владетел, който ще принесе в жертва войската си за интересите ни, без неговата държава също да има интерес от това? Същите аргументи се отнасят до останалите Велики сили, които в крайна сметка, заради собствените си интереси, подписват Берлинския договор.
На фона на все по-трудното ни съществуване и огромните проблеми в световен мащаб, които заплашват да ни залеят, ние намираме неизчерпаема енергия в това да спорим ожесточено за миналото. Иначе сме истински “патрЕоти”, защото си сипваме вечер една ракия, препсуваме гръмко турците, пускаме статус във фейсбук, който в повечето случаи гласи: vsi4ki turci dale4e, da jive Balgariq, а след това, спокойни, че сме изпълнили гражданския си дълг, пускаме поредния турски сериал по телевизията. Какво като след сериала ще има новини, в които ще чуем за поредното антидържавно решение, взето от собствените ни управници? Нищо. И тук се корени проблемът.
Естествено, че националните идеали не могат да бъдат такива, каквито са били на великите ни възрожденски предци. Най-малкото, имаме самостоятелна суверенна държава и на никого от нас днес няма да му се наложи (дано!) да отстоява свободата на децата си с цената на живота си. Не е необходимо да бъдем патриоти само когато отхвърляме чужда власт.
Защо обаче не се замислим за това, което можем да направим днес? Родолюбието може да се изразява в борбата за свобода – на словото, на мисленето, на говоренето по телефона ако щете. За свободата да избираме и да бъдем избирани. Свободата да плащаме това, което сме консумирали, а не това, което някой е решил, че трябва да му се плати. И тук влизаме в хипотезата на великия поет и революционер Христо Ботев, който още преди век говори за общата свобода на личността – като мислене, като свобода от натиска на парите, като възможност на съществуване. Какво от това отстояваме, дори и днес, когато смирени поднасяме венци на паметниците им, а забравяме заветите им преди цветята да са увехнали?! И докато можем да полемизираме до безкрайност каква е ролята на Русия или Турция (и днес създаваме парламентарни комисии по този въпрос) в развитието на Република България, то сме свели Ботев до няколко строфи, а Левски до три цитата. А трябва да помним и да знаем. Когато забравяме, идват нашите политици, които правят от “патриотизма” кариера. Говорят с патос, дори крещят от трибуната на Народното събрание, а зад завесите – преразпределят ресурси. Думата патриот дори е окупирана за лична употреба от една партия - "партия на патриотите". Излиза така, че другите не са патриоти. Но патриотизмът не означава нито кариерно развитие, нито сделки, нито държавна субсидия. Експлоатирането в медийното пространство на този израз изкривява значението на думата. ПП Патриотичен фронт не превръща членовете й в “патриоти”.
Патриотизмът не може да се състои само в изолирането на една общност от останалите, което е практически невъзможно в 21 век. Както в случая с цитираната по-горе партия, така и разговорите за това колко “мразим” турците са абсолютно несъстоятелни. Патриотизмът днес е най-вече да си изясним въпроса какъв е нашият национален интерес. А националният ни интерес е цялото българско общество да има достойнство и чувство за значимост, което няма да се случи на база междунационално и национално противопоставяне. Няма как да избегнем сложните международни отношения, но обикновено защита на национален интерес означава да отстояваш това, което смяташ, че е най-добре за твоята страна, независимо в каква коалиция участваш и член на какъв съюз си. В България наблюдаваме точно обратния процес – ако кажеш, че си против да дупчат земята ти с някаква технология, за да търсят газ, то ти вече си против националните икономически интереси. Ако кажеш, че не си съгласен с неспирните убийства или грабежи и с безнаказаността по улиците на града ти, то ти застрашаваш националната сигурност.
Патриотизмът днес има по-скоро отрицателен смисъл. Както преди два века Паисий възкликва “О, неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин?”, така и днес е много по-модерно да говорим за евроатлантически ценности. Какви точно са те, никой не може да отговори, но е далеч по-привлекателно да основаваш партии, които изповядват тези “ценности”, отколкото да кажеш, че ще защитаваш общочовешките. Патриотизмът е преди всичко положително състояние на духа, а не агресия. Словесното заливане с евроатлантически ценности не означава нищо тогава, когато те до голяма степен принизяват собствения национален облик, който, без да е най-великият в света, е нещо различно от условното понятие на такива ценности. Да не говорим, че към евроатлантическите ценности може да бъде причислен и колониализмът, за който днес се разплащаме с голямо закъснение, но доста болезнено в съвременния свят.
При нас лошото е, че се сещаме за националните си идеали само по празници, а през останалото време се “докарваме” на някоя по-голяма и развита държава. Трябва обаче да намерим и отстояваме това, което ни обединява, а не това, което ни разделя. Отрицанието винаги е било по-лесно, но то не е довело нито един човек до нещо градивно, камо ли цяла държава. Отстояването на националните ни интереси и на общочовешките ценности, като например правото да мислим свободно – това са съвременните измерения на патриотизма. Останалото е история, която не можем да променим, но трябва да помним и да се опитаме поне да не повтаряме грешките от нея.