Сагата с „Бедечка“ продължава повече от 60 години и сполучливо е наричана българският „Пиемонт“. Кой е крив и кой е прав, обществеността може и да разбере някой ден, може и да не разбере. Това е един от емблематичните казуси, даващи илюстрация как наследени от соцпериода проблеми, водят до „непримирим“ конфликт между субективното право на индивида и обществения интерес.
Безспорно районът е уникален за Стара Загора със своята растителност, но през последните години там вече се построиха няколко големи жилищни обекта. Последното изменение на Общия Устройствен План (ОУП) от септ. 2017г. предвижда частните парцели да бъдат отчуждени и там да се развие парк. Проблемът е, че това решение засяга голям брой собственици и всеки от тях ще търси начин да може да се възползва от собствеността си или да получи справедливо обезщетение. Най-големият проблем е че говорим за над 154 340 кв.м земя намираща се в рамките на градът и до скоро там е можело да се построят високи сгради.
Сред всички попаднали в оплетения казус е и един обикновен човек от Стара Загора, наследник на съвсем малка част от имотите в „Бедечка“ – Петко Стамов, който не губи вяра, че неговото лично право на собственост, може да съществува безконфликно както с публичния интерес на старозагорци да се наслаждават на красива зелена зона, така и с този на „зелените“ да запазят рядката флора и фауна.
Петко и лелите му са собственици на общо 7 декара в Бедечка, бивши „бахчи“ – изхранвали няколко български рода по времето на Османската империя. Истината е, че сагата за тази земя датира дълго преди 20-ти век. Ако сме информирани за уредбата на османските градове, бихме знаели, че „бахчите“ са неотменна част от всеки османски град. Най-общо, те са част от периферията на османските градове, където обикновено са живеели бедните христриянски общности и преселниците. По този модел и соц. управлението раздава за частно ползване и нивите в сегашния софийски квартал - Кръстова Вада преди години.
Стамов възстановява земята си с решение на Върховния Административен съд, никога не е получавал никакво обезщетение за извършеното отчуждаване през 60-те години на 20-ти век.
В светоусещането на Петко „Страсбург е далече и Бойко е високо“, но той не губи вярата си, че общественият интерес на старозагорци може да бъде защитен по много по-успешен начин от този, който се опитва да се наложи в момента и в същото време, земята на дедите му да се превърне в гордостта на града (служейки на старозагорци, по начина подобен на този, който го е правила през годините преди Освобождението).
Вече публично се обсъжда фактът, че приемането на ОУП, според който трябва да се отчуждат 100% от частните имоти в Бедечка е само началото на войната и крайният резултат след като приключат съдебните битки и след като се произнесе съдът в Страсбург вероятно ще е фалит на община Стара Загора. Публичен е и фактът, че засегнати от новия ОУП са предимно дребните собственици като Петко, а не бизнесът влезнал в проекта със спекулативни цели. Най-вероятното развитие е, че общината няма да успее да отчужди имотите в близко бъдеще, но и няма да позволи на собствениците да го подържат – забраната за ограждане на имоти е факт от няколко месеца. Не трябва да се изключва вероятността, че в тази ситуация теренът ще продължи да се превръща в свърталище на наркомани и е потенциална опасна зона за Стара Загора, каквито са една голяма част от неподдържаните зелени площи в големите градове.
Петко Стамаов не иска обезщетение за 7-те си декара земя, което според пазарните цени никак няма да е малко. Петко иска земята на дедите му да се превърне в перлата на Стара Загора и е намерил решение, което да помири обществения интерес на съгражданите му с частния на роднините му, и което ще извади общината от една много затруднена ситуация – да не може да изпълни решенията, които е приела.
С помощта на архитекти той предлага проект, според който може да се създаде красив парк, да се запази съществуващата флора и фауна и да се даде възможност на наследниците да ползват донякъде имотите си. Предложението на Стамов е да се създаде жилищен комплекс в паркова среда по подобие на много европейски градове, който ще осигури на старозагорци достъп до модерна и екологична жилищна среда.
Според изчисленията на експерти, за реализацията на този проект общината ще похарчи над три пъти по-малко средства от тези, които са необходими за изпълнението на сегашния ОУП. Няма да има нито едно отсечено дърво, старозагорци ще имат един от най-красивите паркове в държавата, а наследниците на бившите „бахчи“ ще бъдат горди с това, което ще оставят за бъдещите поколения на съгражданите си. С две думи „и вълкът сит и агнето цяло“.
За съжаление, идеализмът на Стамов вероятно е обречен на провал. Неговата инициатива няма да допадне на никой – нито на роднините му, много от които няма да имат възможност да ползват озеленените имоти, нито на общината – живееща със съзнанието, че проблемът е решен, нито на зелените активисти, които вероятно ще видят поредния „подмолен инвеститорски“ план.
Въпреки всичко, Петко продължава да вярва, че „кръвта вода не става“ и ще успее да убеди роднините си, че трябва да отстъпят в името на обществения интерес, както и че бидейки откърмен в любов към българската природа и почитайки паметта на дедите си, ще успее да намери общ език с представителите на зелените организации и ще ги убеди, че ако се изпълни неговото предложение няма да има отсечено нито едно дърво.
Този идеализъм на Петко удивително напомня на фразата, изречена от хаджи Марко в „Под Игото“ – „Лудите, лудите - те да са живи!...“, която илюстрира философията на Априлското въстание.
Резонен е въпросът, дали е възможно спасението на България от грозящата я морална и демографска криза да дойде, не в резултат на усилията на т.н. българските юпита, а да стъпи именно на плещите на хора като Петко, които пазят духа на патриархалния морал от Възраждането, които горещо любят държавата си и знаят корените си. Разбира се има много възможни гледни точки как може да се реши този казус, но е необходимо хората и управата да си зададат въпроса дали искат да спорят и да се съдят и то с години или биха предпочели да пристъпят към един по прагматичен подход, където всички правят компромиси, но в крайна сметка вървим напред.
Първи стъпки към модернизиране и европреизиране на българското градоустройство след Освобождението - Добрина Желева-Мартинс.