"Всъщност само изглежда, че имаме избор" - поразителни по дълбочината и дързостта си думи. Казани преди 15 години, днес са забравени и не се цитират. Но по законите на психологията, това, което е забравено от нас, ни влияе много по-силно от това, което помним. И тези думи, излизайки далеч извън контекста, в който са прозвучали, в крайна сметка се превърнаха в първата аксиома на новата руска държавност, на която са построени всички теории и практики на актуалната политика.
Илюзията за избор е най-важната от илюзиите, коронният номер на западния начин на живот изобщо и западната демокрация в частност. Отказът от тази илюзия в полза на реализма на предопределеността доведе нашето общество до размисъл за своя особен, суверенен вариант на демократично развитие, а след това и до пълната загуба на интерес към дискусиите на тема каква трябва да бъде демокрацията и трябва ли да съществува по принцип.
Разкриха се пътища за свободно държавно строителство, насочено не към вноса на химери, а към логиката на историческите процеси, към "изкуството на възможното". Невъзможното, противоестествено и вървящо срещу историята разпадане на Русия, макар и със закъснение, но беше твърдо спряно. Срутвайки се от нивото на СССР до нивото на РФ, Русия престана да се руши, започна да се възстановява и се върна към своето естествено и единствено възможно състояние на велика, увеличаваща се и "събираща земите си" общност от народи. Нескромната роля, отредена на нашата страна в световната история, не ѝ позволява да напусне сцената или да си кротува в тълпата, не ѝ предлага покой и предопределя сложния характер на руската държавност.
И ето – държавата Русия продължава и сега тази държава е от нов тип, каквато досега не е имало. Оформила се в първото десетилетия на XXI век, засега тя е слабо изучена, но нейното своеобразие и жизнеспособност са очевидни. Стрес изпитанията, които премина, показват, че именно този, естествен модел на политическо устройство е ефективното средство за оцеляване и възвисяване на руската нация не само в близките години, но и за десетилетия, а най-вероятно и за цялото следващо столетие.
На руската история са ѝ познати четири основни модела на държавност, които условно могат да бъдат наречени с имената на техните създатели: държавата на Иван Трети (Великото княжество/Царство Московско и на цяла Русия, XV–XVII век); държавата на Петър Велики (Руска империя, XVIII–XIX век); държавата на Ленин (Съветски Съюз, ХХ век); държавата на Путин (Руска федерация, XXI век). Създадени от хора, ако цитираме Гумильов, “с дълга воля”, които оставят следите си в столетията, тези големи политически машини, сменяйки се една с друга, ремонтирайки и адаптирайки се в движение, век след век осигуряват на руския свят упорито движение нагоре.
Голямата политическа машина на Путин тепърва набира обороти и се настройва за дълга, трудна и интересна работа. Времето, когато тя ще заработи с пълна мощност, е далеч напред, така че и след години Русия ще продължи да бъде държавата на Путин, така както съвременна Франция и досега се нарича "Петата република на де Гол", Турция (въпреки, че сега я управляват антикемалисти) както и преди се опира на идеологията на "Шестте стрели" на Ататюрк, а Съединените щати и досега се позовават на образите и ценностите на легендарните "бащи-основатели". Необходимо е осъзнаването, осмислянето и описанието на системата на Путин на властване и изобщо на целия комплекс от идеи и измерения на Путинизма като идеология на бъдещето. Именно на бъдещето, доколкото истинският Путин едва ли е путинист, както, например, Маркс не е бил марксист. Но това е нужно да се направи за всички, които не са Путин, а биха искали да са като него. Заради възможността за прехвърлянето на неговите методи и подходи в предстоящите времена.
Описанието не трябва да бъде в духа на пропагандата, наша и не наша, а на език, който и руският официоз и антируският официоз биха възприели като умерено еретичен. Такъв език би могъл да стане приемлив за достатъчно широка аудитория, което е именно нужно, доколкото създадената в Русия политическа система е пригодна не само за руското бъдеще, тя явно има значителен експортен потенциал, търсенето за нея или за отделни нейни компоненти вече съществува, нейният опит се изучава и възприема, подражават ѝ както управляващи, така и опозиционни групи в много страни. Чуждестранните политици приписват на Русия намеса в избори и референдуми по цялата планета. В действителност, работата е много по-сериозна: Русия се намесва в мозъците им, и те не знаят какво да правят със собственото си променено съзнание. Откакто след 90-те провалени години Русия се отказа от идеологическите заемки, тя започна сама да произвежда мисли и премина в информационно контранастъпление срещу Запада, европейските и американските експерти започнаха все по-често да грешат в прогнозите си. Те се изненадват и вбесяват от паранормалните предпочитания на електората. Объркани, те обявиха нашествие на популизма. Може и така да се каже, ако думите не стигат.
Между другото, интересът на чужденците към руския политически алгоритъм е разбираем – няма пророк в техните отечества, а всичко, което сега им се случва, Русия отдавна го е предрекла. Когато все още всички бяха залитнали по глобализацията и шумяха за плоския свят без граници, Москва ясно им напомни, че суверенитетът и националните интереси имат значение. Тогава мнозина ни уличаваха в "наивна привързаност" към тези стари неща, които видите ли отдавна са излезли от мода. Учеха ни, че няма какво да се вкопчваме в ценностите на ХIХ век, а трябва смело да пристъпим в ХХI век, където няма да има никакви суверенни нации и националистически държави. Но в ХХI век, обаче, стана по нашия начин: британският Брекзит, американското "Грейт аген", антиимиграционните огради в Европа са само първите точки в дългия списък с проявления на деглобализацията, ресуверенизацията и национализма
Когато на всеки ъгъл възхваляваха интернет като неприкосновено пространство на неограничена свобода, където всичко е възможно и всички са равни, именно от Русия прозвуча отрезвяващия въпрос към оглупялото човечество: “А кои сме ние в световната мрежа – паяците или мухите?” И сега всички се втурнаха да разплитат мрежата, включително и най-свободолюбивите бюрократи, и да уличават “Фейсбук” в съдействие на чуждата намеса. Някога свободното виртуално пространство, рекламирано като първообраз на бъдещия рай, е завладяно и разграничено от киберполиция и киберпрестъпност, кибервойски и кибершпиони, кибертерористи и киберморалисти. Когато хегемонията на "хегемона" не се оспорваше от никого и великата американска мечта за световно господство вече почти се беше сбъднала и на мнозина им се привиждаше края на историята с финалния надпис "народите са безмълвни", в настъпилата тишина изведнъж рязко прозвуча Мюнхенската реч. Тогава тя изглеждаше дисидентска, сега всичко казано в нея изглежда разбираемо от само себе си – от Америка са недоволни всички, включително и самите американци.
Доскоро неизвестният термин от турския политически речник "derin devlet" беше тиражиран от американските медии и преведен на английски като "deep state". На руски се превежда като "дълбоката" държава. Терминът обозначава скритата зад външните, изложени на показ демократични институции жестока, абсолютно недемократична мрежова организация на реалната власт на силовите структури. Механизъм, който на практика действа посредством насилие, подкупи и манипулации и скрит дълбоко под повърхността на гражданското общество, на думи (лицемерно или простодушно) осъждащ манипулациите, подкупите и насилието. Откривайки неприятната "дълбока държава", американците не се изненадаха особено, доколкото отдавна се досещаха за нейното съществуване. Ако съществуват “дълбок” и “тъмен” Интернет, защо да не съществуват “дълбока” и “тъмна” държава”? От дълбините и мрака на тази непублична и неафиширана власт изплуват подготвените за широките маси миражи на демокрацията – илюзията за избора, усещането за свобода, чувството за превъзходство и т.н.
Недоверието и завистта, използвани от демокрацията в качеството им на приоритетни източници на социална енергия, водят до абсолютизация на критиката и повишаването на нивата на тревожност. Критиците, тролове и присъединилите се към тях "зли ботове" образуваха крещящото мнозинство, изтласквайки от доминиращите и позиции достопочтената средна класа, която задава съвсем друг тон. Днес никой вече не вярва в добрите намерения на публичните политици, на тях им завиждат и затова ги смятат за порочни и лукави хора, ако не и за мерзавци. Знаменитите политически сериали от "Босът" до "Къща от карти" съответно рисуват натуралистичната картина на мътното ежедневие на елитите.
На мерзавеца не трябва да му се позволява да стига твърде далеч, по простата причина, че е мерзавец. А когато наоколо (предполага се) са само мерзавци, за възпирането на мерзавците се налага да се използват също мерзавци. Клин клин избива, мерзавец мерзавеца изхвърля... Има широк избор от подлеци и объркани правила, призвани да доведат борбата между тях до горе долу равен резултат. Така възниква благодетелната система от противотежести - динамичното равновесие на низостта, баланс на алчността, хармония на мошеничеството. Ако някой все пак се заиграе и започне да се държи не като хората, бдителната дълбока държава се втурна на помощ и с невидима ръка завлича отстъпника на дъното.
Няма нищо страшно в представеното изображение на западната демокрация, достатъчно е леко да се измени гледната точка и отново няма да е страшно. Но вкусът остава и западният жител започва да върти глава в търсене на различни образи и начини за съществуване и вижда Русия. Нашата система, както и всичко руско, разбира се, не изглежда изящно, затова пък е по-честна. И макар че не за всички думата "честно" е синоним на "по-добро", то не е лишена от привлекателност. Държавата при нас не се дели на "дълбока" и "външна", тя се гради монолитно, в всичките си части и прояви навън. Най-бруталните конструкции на нейния силов скелет се виждат върху фасадата, без да са прикрити от някакви архитектурни излишества. Бюрокрацията, даже когото хитрува, го прави не особено старателно, сякаш се ръководи от девиза "нали всички са наясно с всичко".
Високото вътрешно напрежение, свързано с удържането на огромните нееднородни пространства и постоянното пребиваване в центъра на геополитическата борба, правят военно-полицейските функции в държавата изключително важни и решаващи. Традиционно не се крият, а напротив, демонстрират се, доколкото Русия никога не е управлявана от търговци, смятащи, че военното дело е по-долно от търговията и съпътстващите търговците либерали, чието учение е построено на отрицанието на всичко, което дори и малко е "полицейско". Няма кой да прикрие истината с илюзии, срамежливо скривайки на втори план и криейки по-дълбоко иманентното свойство на всяка държава – да бъде оръжие за защита и нападение.
В Русия няма "дълбока държава", затова пък има дълбок народ.
На гланцовата повърхност блести елитът, който век след век въвлича народа в някакви свои мероприятия – партийни събрания, войни, избори, икономически експерименти. Народът участва в тях, но някак си дистанцирано, не се показва на повърхността, живее съвсем различен живот в дълбините. Двата национални живота, повърхностен и дълбок, понякога живеят в противоположни посоки, понякога съвпадат, но никога не се сливат. Дълбокият народ винаги си е знаел интереса, недосегаем е за социологическите проучвания, агитациите, заплахите и другите способи за пряко изучаване и въздействие. Разбирането как мисли и какво иска, често идва внезапно и късно, и не при тези, които могат да направят нещо. Малцина анализатори биха се наели да определят точно равен ли е дълбокият народ на населението или е част от него и ако е част, то каква именно? По различно време той е бил определян ту като селски, ту като пролетарски, ту безпартиен, ту хипстърски, ту на държавна хранилка. Понякога решават, че той е измислен и не съществува в реалността, започваха някакви галопиращи реформи без да се съобразяват с него, но бързо си разбиват главите в него, стигайки до извода, че "все пак нещо такова има”. Той неведнъж отстъпва под напора на свои или чужди завоеватели, но винаги се завръща.
Със своята гигантска супер маса, дълбокият народ създава неопредолимата сила на културната гравитация, която съединява нацията и привлича (притиска) към земята (към родната земя) елита, който от време на време се опитва космополитно да запърха. Народността, каквото и да значи, предшества държавността, предопределя формата ѝ, ограничава фантазиите на теоретиците, води практиците към определени постъпки. Тя е мощен магнит, към който неизбежно се скупчват всички без изключение по политическата траектория. В Русия можеш да започнеш с каквото си искаш – с консерватизъм, социализъм, либерализъм, но винаги на края има приблизително едно и също. Тоест, това, което и сега съществува. Умението да чуваш и да разбираш народа, да го виждаш, да виждаш дълбочината му и да действаш съобразно с това е уникалното и главно достойнство на държавата на Путин. Тя е адекватна на народа, а това означава, че не е подложена на претоварването на насрещните течения на историята. Следователно тя е ефективна и дълговечна.
В новата система всички институции са подчинени на основната задача – доверително общуване и взаимодействие на върховния управник с гражданите. Различните разклонения на властта се събират в личността на лидера, с разбирането, че те не са ценни сами по себе си, а само с това в каква степен осигуряват връзката с него. Освен тях, заобикаляйки формалните структури и елитните групи работят и неформални начини за комуникация. А когато глупостта, изостаналостта или корупцията създават пречки в линията за връзка с народа, се предприемат енергични мерки за възстановяване на чуваемостта. Заетите от Запада многостепенни политически структури в Русия се смятат отчасти за ритуални, създадени повече заради това, да бъде "като при другите", за да не се набива толкова на очи спецификата на нашата политическа култура, да не дразни и да не плаши съседите ни.
По същество, обществото се доверява само на първото лице. Новото е, че държавата не игнорира този факт, а се ръководи в действията си от него. Би било опростяване да свеждаме темата до прословутата "вяра в добрия цар". Дълбокият народ съвсем не е наивен и едва ли смята добродушието за царско достойнство. По-скоро може да мисли за правилния управник същото, което Айнщайн казва за бог: “Изострен, но не и злонамерен”. Съвременният модел на руската държава започва с доверието и се крепи на него. В него е основната разлика от западния модел, култивиращ недоверие и критика. Нашата нова държава ще има дълга и славна история в новия век. Тя няма да бъде сломена. Ще постъпва по своему, ще получава и ще запазва първите места във висшата лига в геополитическата борба. С това ще трябва рано и ли късно да се примири всеки, който смята, че "Русия ще трябва да промени поведението си". Защото само изглежда, че те имат избор.
автор: Владислав Сурков, превод: В. Сергеев