Може ли Западът да предотврати избухването на нов пожар на Балканите? Анализ на Александър Ротерт.
Последното нападение на паравоенни сърби срещу албански полицаи в Косово е поредната брънка във веригата от актове на насилие през последните години, които целят да дестабилизират най-младата европейска държава. Белград неособено убедително заяви, че няма нищо общо, но малко по-късно изпрати мощни танкови подкрепления на границата с Косово - толкова мощни, че дори държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен се видя принуден да позвъни на сръбския президент Александър Вучич.
Този инцидент може би ще подтикне към преосмисляне и последните привърженици на политиката на отлагане. Съвсем доскоро неуморно се повтаряше легендата, че автократичният режим в Белград е стабилизиращ фактор за целия регион, но днес това твърдение вече е напълно дискредитирано. Още повече, че Вучич отдавна разпалва огъня чрез своите протежета в Косово и в Босна и Херцеговина.
Преди година Вучич все още се възприемаше като гарант на стабилността в политиката на Вашингтон на Балканите, насочена към това да измъкне Сърбия от прегръдката на руснаците и да я приобщи към коалицията в подкрепа на Украйна. Тази дипломация на красивите надежди обаче окончателно достигна своя предел.
Кадрите от последните дни тревожно напомнят за Хърватия от лятото на 1990, когато сръбски паравоенни части подмамваха хърватски полицаи и стреляха по тях. Тези нападения започнаха месеци преди същинското начало на войната през юни 1991. Година по-късно отново сръбски паравоенни подразделения обградиха и изолираха от света босненската столица Сараево. По онова време сръбският президент Слободан Милошевич искаше да събере в една държава всички територии, населени със сърби, и да създаде Велика Сърбия.
Сърбия се въоръжава
30 години след югославските войни в Белград управлява режим, който - къде повече, къде по-малко - се опитва да осъществи проекта на Милошевич. Най-довереното лице на Вучич е шефът на тайните служби Александър Вулин, който е и главна действаща фигура в проекта "сръбски свят", наследник на "Велика Сърбия". Последният човек във важната тройка е външният министър Ивица Дачич, заедно с когото през 1990-те години Вучич движеше пропагандния апарат на Милошевич.
Великосръбското трио около сръбския президент вече се е превърнало в очевидна и непосредствена опасност за съседите, които във военно отношение са отчайващо назад. Ето малко факти. Още през 2021 година "Икономист" излезе със заглавието, че Сърбия е тръгнала "на пазар за оръжие" и буди големи страхове у съседите си. От 2015 до 2021 година военният бюджет на страната нарасна с цели 70 процента, а междувременно се е удвоил, достигайки 1,5 милиарда долара. Само за сравнение: военният бюджет на Косово е 100 милиона долара. Според проучване на Техническия университет в Цюрих безогледното въоръжаване подкопава доверието на Западните Балкани.
Лондонският Институт за стратегически изследвания също установява сериозни регионални дисбаланси във военната област. Положението с бойните танкове ясно онагледява този извод. Сърбия разполага с 212 танка - доста повече в сравнение с Хърватия (75), Босна (45) и Северна Македония (31). Косово и Черна гора пък изобщо не притежават такива нападателни оръжия. При самолетите пък регионалното надмощие на Сърбия е още по-категорично. Единствено Хърватия притежава изтребители - 12 на брой, докато Белград има цели 30.
Косово като Босна?
На този фон не е никак чудно, че Прищина не желае да приведе в действие споразумението, подписано в Брюксел през 2013 година, чрез което сръбските общини в Косово получават по-голяма автономия. Тук трябва да се спомене, че конституцията на Косово сама по себе си предвижда широки малцинствени права. Етническите малцинства в страната съставляват едва осем процента от населението ѝ, но имат гарантирани 20 места в 120-местния парламент. Само сърбите в Косово имат гарантирани 10 кресла в парламента, при положение, че тяхното малцинство наброява едва 3-5 процента от населението на Косово. И на общинско равнище има широки гаранции за участие на малцинствата в управлението.
Правителството на Косово, ръководено от Албин Курти, се опасява, че обединяването на сръбските общини в страната може да създаде нещо като Република Сръбска 2.0 - по подобие на първата в Босна. Дейтънското споразумение даде гаранции за автономия на сърбите в Босна, която обаче доведе страната до ръба на гражданска война, защото лидерът на босненските сърби Милорад Додик форсира отцепването на Република Сръбска, и то с поне мълчаливото съгласие на Вучич.
Каква би могла да бъде превенцията?
Какво може да стори Западът, за да се стабилизира положението? Най-напред трябва да осъзнае, че сръбските аспирации към населените със сърби територии в Косово и в Босна са реални. Ако реши да стабилизира само Косово и загърби Босна, Западът ще позволи на Белград да посегне на Босна, след като от НАТО вече са положени грижи за спокойствие в Косово.
От практическа гледна точка съществува бързо решение: да се подсилят успешните съвместни мисии на НАТО и ЕС в Косово и в Босна - KFOR и EUFOR. Това важи особено за EUFOR, където в момента са останали само около 1350 войници. Нека да си припомним христоматийния пример за това как умиротворителните сили могат да предотвратят война и да уплашат потенциалния агресор: преди 30 години, през януари 1993, ООН разположи 1000 умиротворители (половината американски войници) в Северна Македония, по границата със Сърбия, за да предотврати сръбско нахлуване в съседната държава. Това малко подразделение действително успя в продължение на години да гарантира мира там.
Очевидно е, че по сходен начин може да бъде опазен и мирът в Босна и Косово, граничещи със Сърбия. Ако части на НАТО и на ЕС охраняват тези граници, това би било стопроцентова гаранция за сигурност.
Когато си платил такава висока цена за мира, е най-добре да го подсигуриш с няколко допълнителни подразделения, защото иначе един ден ще трябва да хвърляш бомби.
Александър Ротерт е политолог, преподавател и автор на книги, специалист по теми, свързани с бившата Югославия и Западните Балкани. Работил в региона като представител на ОССЕ и на ЕС.
* * *
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.