Геополитическите интереси и начинания, особено тези на глобалните сили, много често представляват груби нарушения на международното право и на първо място – на принципа на суверенното равенство. Колкото повече тази тенденция се разраства, толкова повече стават по-реални и по-непосредствени заплахите за световния мир. Същевременно, в съвременните международни отношения, отново преди всичко поради позициите на глобалните сили, преобладават недоверието, подозрителността, а и почти директното противопоставяне. Необходими са активни действия за преодоляване на сегашното задръстване в международните отношения, за да започне процес на възстановяване на доверието и съзидателното сътрудничество на международната арена. Би следвало, обаче, да се започне малко по-отдалече, което, за съжаление, ще означава и някои малки повторения с предишни мои текстове.
ТРУДНОТО СЪЖИТЕЛСТВО НА СЪВРЕМЕННИТЕ ГЛОБАЛНИ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ПРОТИВОРЕЧИЯ И ПРОТИВОДЕЙСТВИЯ С ПРИНЦИПА НА СУВЕРЕННОТО РАВЕНСТВО
Политическата философия и геополитиката имат различни средства, цели и насоченост, но при отговорно политическо лидерство на суверенните държави и свиване на борбата за хегемония, политическата философия и геополитиката могат дори да обединят усилия за промяна на международната политика към по-добро.
Геополитиката би могла да бъде полезна за мирното развитие на международната система, ако спомага за сближаването на глобалното или регионално балансиране на интереси с принципа на суверенното равенство. Ако, обаче, геополитиката продължи по традиционния и утъпкан път, тя най-вероятно ще изостря глобалните и значимите регионални противоречия. Това, както се вижда от войните в Украйна и Близкия изток, от напрежението в Тайванския проток и на Корейския полуостров, може да доведе до големи и незаличими вреди на международните отношения и дори до глобална война.
Бързото падане на комунистическите режими като факт подкрепяше тезата, че комунизмът се е срутил като система не толкова в резултат на Студената война, колкото под тежестта на собствените си системни дефекти. На Запад и преди всичко в САЩ обаче придоби популярност тезата, че Западът е спечелил безусловно Студената война и като безусловен победител има права над победените. В западното отношение към Руската федерация се появиха нотки на арогантност и демонстративно несъобразяване с отделни нейни базисни интереси, най-вече в областта на сигурността. Станаха видни руско-западни противоречия и противодействия, които вече имаха не толкова идеологически, колкото подчертано геополитически характер.
За конфронтацията между Запада и Русия са виновни и двете страни, но за започването на войната в Украйна цялата вина принадлежи на руското държавно ръководство. От друга страна, споменатата неточна оценка на Запада за края на Студената война, доведе до неговата кардинална стратегическа грешка – отдаде приоритет на геополитическите цели и средства на своите държави (преди всичко на САЩ) пред усилията за укрепване на международната система и международната общност. И когато търсеше подкрепа за участие на държавите от Глобалния юг не само за принципно осъждане на руската агресия в ООН, (което общо взето беше постигнато), но и за участие в санкционния срещу Русия режим, такава подкрепа или не беше оказана, или беше твърде ограничена.
Глобалният юг като цяло не участваше в усилията за международна изолация на Русия, като голямото мнозинство развиващи се страни са убедени, че войната в Украйна, започнала в резултат на руската агресия, има първо, по-сложен генезис от чисто имперските амбиции на Русия и, второ, че нейното продължаване е израз на геополитически конфликт на интереси на глобални сили.
Констатацията за предимно геополитическия характер на противоречията и противодействията между глобалните сили е важна, тъй като това по принцип би трябвало да предоставя по-реални възможности за ребалансиране на глобалните интереси и смекчаване на конфликта в Украйна, отколкото ако войната имаше идеологически характер. Същевременно, практически изключващите се подходи: „ако Путин спечели тази война, после никой не може да го спре“, от една страна, и, „ако Западът нанесе „стратегическо поражение“ на Русия, той ще продължи до нейното разпадане и ограбване“, от друга, предвещават дълъг замразен конфликт. И двата подхода имат известно основание, но докато действията и на двете страни се придържат неотлъчно към тях, решаването на проблемите на масата на преговорите едва ли ще бъде възможно.
Как и в какъв формат може да се постигне споменатото ребалансиране на интересите на глобалните сили? - договаряйки се само по отношение на войната в Украйна, или като част от по-мащабно и дори практически глобално ребалансиране на интересите вече не само на САЩ (НАТО, ЕС) и Русия, но и при участието на други глобални или почти глобални играчи като Китай, Индия и др.? Сега това е трудно да се предвиди, но може с достатъчна увереност да се твърди, че както и да започне този процес, колкото и дълго да продължава, той ще завърши с участието на все по-голям брой суверенни държави.
Защото, за да се отпушат каналите и започнат преговорни процеси в глобален мащаб, освен политическа воля е необходима концептуална и методологическа база за предметите и същността на тези процеси, за съвместяване на интересите не само на глобалните сили, но и на (идеално) всички суверенни страни. Този път, от изключително значение е фактът, че неглобалните държави, които са най-заинтересовани от основано на международното право развитие на международните отношения, особено на принципа на суверенното равенство, започнаха в нарастваща степен да демонстрират на практика своята международна тежест и влияние. Това би направило възможно едно по-конструктивно въздействие върху развитието на цялата система на международните отношения, а не просто уреждане или смекчаване на някои глобални противопоставяния, което винаги рискува да е само временно.
В последните години сред някои политически и анализаторски среди се разпространява, приемайки различни форми, идеята за т. нар. „цивилизационни мега-региони“. Във връзка с това, бих искал да посоча следното: от много години насам не се уморявам да обяснявам, че принципът на многополюсността е политически, а не юридически принцип. Той фиксира, но само за някакъв неопределен във времето период дадено съотношение на глобалните сили (полюсите), което след време се променя, като с това се променят и „носителите на полюси“. С други думи, на основата само на многополюсността не може да се гради световен ред. Юридическият принцип, който дава адекватен израз на равнопоставеност между държавите е принципът на суверенното равенство. Важното е да се разбере следното: системообразуващата функция на принципа на суверенното равенство отдавна е ясна (Чл. 2 на Устава на ООН); остава обаче да се утвърждава разбирането, че неговото последователно и все по-пълно прилагане вероятно ще бъде дълъг исторически период на развитие на самата система на международните отношения.
Многополюсността, без сдържащата, мирно и конструктивно направляваща роля на организирана на основата на все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство, международна общност, би довела до още „по-твърди“ зони на влияние, в които първата жертва ще бъде принципът на суверенното равенство, а отношенията между мега-регионите биха имали реално и потенциално дестабилизиращо международните отношения въздействие. Обяснението на такива мега-региони като фактическа многополюсност, според мен, е несъстоятелно и опасно. Процесите на регионализация като част от процесите на интернационализация, разбира се, са обективни процеси, като съответните страни-членки на регионални интеграционни съюзи и групировки вече не разглеждат своето развитие отделно от тези интеграционни механизми (Brexit е изключение, но той е един много специфичен случай!).
Въпреки че формално глобалните сили приемат принципа на суверенното равенство, те рядко се съобразяват с него, особено ако имат преки интереси по даден въпрос. Понякога, обаче, компромисите са неизбежни и между тях. По думите на Хенри Кисинджър, сегашният хаос на международната арена само ще продължава, докато светът не се научи да развива международните отношения на „екуменична, егалитарна и процедурна основа“.
РАЗВИТИЕ НА ГЛОБАЛНА МЕЖДУНАРОДНА ЕГАЛИТАРНА ОБЩНОСТ С ОСНОВНА ЦЕЛ ВСЕ ПО-ПЪЛНОТО ПРИЛАГАНЕ НА ПРИНЦИПА НА СУВЕРЕННОТО РАВЕНСТВО
Изходът е в създаването на глобална, неизключваща суверенни държави международна общност, развиваща се на основата на все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство, или в превръщането в такава общност на ООН, но при радикално реформиране на световната организация.
Допълнителната сила на принципа на суверенното равенство идва от това, че освен юридически, той е и морално-политически принцип, при това много добре взаимодействащ със социалното сцепление и солидарността. В този смисъл, например, считам, че френско-германският идея за ограничаване на консенсуса в ЕС и вземане на някои решения с квалифицирано мнозинство по-скоро би отслабил Евросъюза, отколкото да го направи по-ефикасен.
Огромна систематична вреда за демократизацията на международните отношения несъмнено нанесоха и продължават да нанасят неолиберализмът и неговите атаки срещу държавния суверенитет и държавността по принцип. Показателно е, обаче, че един от най-изтъкнатите теоретици на либералната демокрация, американският философ Джон Роулс (1921 – 2002), категорично се противопоставя на прехвърлянето на нейните постулати към международния живот, в който, според него, основен фактор за легалността на действащите лица са международното право и критериите за порядъчност.
В настоящия текст суверенните държави се разделят на глобални и не-глобални държави. Защо е нужно това макар и твърде условно разделение? Защото тези последните, сред които са повечето развиващи се страни от Глобалния юг, търсят допълнителни международни гаранции за своята сигурност и развитие, както и свое изгодно участие както в решаването на международните проблеми и предизвикателства, така и в ползването на глобални блага. Осъзнаването на тези общи интереси би могло да доведе до обединяване на техните усилия и получаването на търсените гаранции от страна на авторитетна глобална международна общност с юридически напълно равноправни членове.
Обединяването на усилията на неглобалните държави в защита на суверенното равенство и изграждането на глобална международна общност на тази основа могат сега да не изглеждат много реалистични, но ако геополитическите противопоставяния между глобалните държави продължават да ни тласкат към войни, включително глобални и дори ядрени, съпротивата и единодействието на неглобалните държави е логично да нарастват. От друга страна, глобалните сили също са заинтересовани от мирно и съзидателно развитие на планетата, макар и по възможност да търсят и налагат лидерски амбиции в процеса. Тяхната сравнително неголяма склонност към компромиси би могла значително да нарасне под въздействието на глобална международна общност и нейните чувстващи се все по-значими равноправни членове.
На международната арена в наше време, обаче, има една стояща над всичко неотложна необходимост - да се започне с ревитализирането на диалога, с развитието на готовност за градивни компромиси, с възстановяване на доверието и добронамереното сътрудничество.
НЕОБХОДИМИ СА НЕОТЛОЖНИ И ГОЛЕМИ УСИЛИЯ ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ДИАЛОГА, ДОВЕРИЕТО И СЪТРУДНИЧЕСТВОТО НА МЕЖДУНАРОДНАТА АРЕНА
Как се възстановяват диалогът и доверието при сегашната остра конфронтация и напрежение между глобалните сили? Войните в Украйна и Близкия изток не дават повод за оптимизъм, но изглежда все пак бавно си пробива път нагласата на преки и непреки участници в тези войни ако не могат да спрат, поне да ограничат въоръжените действия. Без да пристъпят към мирни преговори или поне към преговори за постигането на примирие, това е невъзможно. От друга страна, се наблюдава намаляване на активността на държавите и техните усилия за посрещане, смекчаване и по възможност – решаване, на глобалните проблеми и кризи. Това допълнително засилва стремежа усилията за решаване на геополитическите противоборства да се прехвърлят от военната към политическата област.
За даването на начални импулси за възстановяване на доверието най-добри възможности предоставя ООН, тъй като световната организация има съответните структури и контакти, в които взаимодействието, макар и доста намалено, никога не е било прекъсвано.
Диалогът за възстановяване на доверието, разбира се, би могъл да започне чрез двустранна руско-американска среща на върха, която би могла да стане реалност при определен изход от тазгодишните президентски избори в САЩ. Обстоятелствата могат да бъдат различни, но политическата воля трябва да е налице във всички случаи.
Става въпрос за прекратяване на военни действия, вече довели до десетки, а може би стотици хиляди жертви, и продължаващи да носят смърт и разрушения. Това е приоритет номер едно за силите на мира. Същевременно, много важен ще бъде първоначалният подбор на преговорните теми, който би следвало да обхване не само спешните проблеми за спирането на войните в Украйна и Близкия изток, но и общочовешките ценности на един съвместен, мирен международен живот. Защото недоверието сега е почти всеобщо, при това то обхваща не само съответните държавни ръководства, но и голяма част от обществеността и на двете страни. Ако глобалните сили започнат да се подготвят за преговорите, отдавайки приоритет на общите жизненоважни въпроси на човечеството, това би означавало, че желанието за мирни отношения е сериозно и може да се очаква укрепване на доверието и резултатни преговори.
Кои са тези общи въпроси на съвременното развитие на международните отношения, някои от които - обект на геополитически и други противоречия? В настоящия текст се посочват два вида международно сътрудничество: свързаното с общочовешките ценности като мир, суверенно равенство, хуманизъм, обединяване на усилията за посрещане на глобални предизвикателства и др.; и второто – това са процедурните въпроси.
Започвайки от вторите - процедурните механизми – може да се приеме че мирното и съзидателно развитие на системата на международните отношения и демократизирането на световния ред могат да се осъществяват само посредством обективни, демократични и справедливи процедури. Както отбелязва Хенри Кисинджър в своята книга „Световният ред“ (2014), „Гениалността на тази система (Вестфалският мир) и причината, поради която тя се разпространи по целия свят, беше в това, че нейните клаузи бяха процедурни, а не мировозренчески.“(курсивът е мой).
Темата за общочовешките ценности е необятна. Едва ли някой би се наел да я изчерпва. В настоящия текст (следващият раздел) се предлагат за дискусия три основни теми: мирът, суверенитетът и суверенното равенство, хуманността и човешките права.
ОБЩЕСТВЕНА И НАРОДНА ПОДКРЕПА ЗА СЪДЪРЖАТЕЛНО И РЕЗУЛТАТНО ПРОВЕЖДАНЕ НА САМИТА НА БЪДЕЩЕТО (Септември, 2024)
Може би най-благоприятни условия за отключване на процес на възстановяване на доверието и започване на конструктивен диалог биха се появили при провеждането през м. септември т. г. по инициатива на генералния секретар на ООН Антонио Гутереш на „Срещата на върха на бъдещето“.
До момента в текста преобладават твърде оптимистичните възприемания на реалностите в съвременните международни отношения. Изхождаше се от позицията – всички страни желаят доброто, трябва само да се споразумеят за подходите за възстановяване на доверието и разгръщане на международното сътрудничество и проблемите и противоречията ще започнат да намират своите решения. Теоретично това е така. В действителност, обаче, без конкретното изясняване и възможното сближаване на философско-политическите външнополитически схващания на глобалните държави в комбинация с един съзидателен баланс на техните геополитически интереси, от една страна, както и без да се признае нарасналата международна тежест на не-глобалните държави, от друга, едва ли може да се постигнат възстановяване на доверието и резултатно международно сътрудничество.
Мирът – първата общочовешка ценност (тематично в обсъжданията върви почти винаги със своята противоположност – войната). „Мирът, казва Спиноза, не е отсъствието на война, той е състояние на ума, разположение на благосклонност, увереност и справедливост“. Мирът не се установява веднъж завинаги, нужни са постоянни и системни усилия за поддържане и укрепване на мира. В условията на война, която по една или друга причина не е могла да бъде предотвратена, на борбата за мир във воюващите страни често се гледа като на национално предателство. Категоричните позиции в подкрепа на мира могат да станат обект на крайно несправедливи и осъдителни действия от страна на властите. Последният пример в това отношение е причинената смърт на Алексей Навални.
Не е учудващо, но в изразяваните външнополитически позиции по мира и войната на глобални сили като САЩ, Китай, Русия и Европейският съюз доминират миролюбивите изрази. Например, те всички се обявяват за спазване на принципите на Устава на ООН. Нещата се променят съществено, когато тези позиции започват да се съчетават с техните конкретни геополитически интереси. Тогава започва борбата на интерпретациите, способна да хвърли света в правен хаос, и не само.
Докато мирът запазва живота на хората и техните материални и духовни постижения, втората най-важна, според мен, общочовешка ценност са практическите изражения на принципите на суверенитета и суверенното равенство. Без суверенитет няма държава, а без суверенно равенство няма система на международните отношения (при второто положение светът се намира в „природно състояние“ и действа правото на силния). Именно поради системообразуващата му функция принципът на суверенното равенство е основополагащ за системата на ООН.
Въпреки горното принципът на суверенното равенство не се е прилагал в безброй случаи. Както вече бе отбелязано по-напред в текста, той се прилага непълно даже при формирането на един от най-важните органи на ООН – Съвета за сигурност. Но създателите на световната организация го поставят в центъра на нейната система, защото бидейки принудени да се съобразят със следвоенните реалности тогава, те са знаели, че с времето все по-пълното му прилагане ще става не само възможно, но и все по-целесъобразно и необходимо. Това всъщност би бил един дълъг исторически процес на развитие на самата система на международните отношения.
Глобалните сили, както и в случая със световния мир, официално подкрепят принципите на суверенитета и суверенното равенство в почти всички свои външнополитически нормативни документи. И отново, проблеми и противоречия се появяват при интерпретирането на тези принципи при различните обстоятелства и под влиянието на различните геополитически интереси.
Третата предложена за обсъждане общочовешка ценност, това са хуманността и човешките права. Обединяването на последните два термина, разбира се, е нарочно. Съобразяването с хуманността е все пак някаква обща база и критерий за оценки на състоянието на правата на човека в различните конкретни случаи. Правата на човека вероятно е най-различно интерпретираната общочовешка ценност, с най-различни начини за използване с геополитически цели и съответно - с най-конфликтен потенциал. В основата на тази особеност стои исторически получаващото се противопоставяне между индивидуалните и колективните права. Например, кое би следвало да има предимство, държавният суверенитет или индивидуалните права? Оказва се, че и това е проблем на конкретни интерпретации със съответните правни и морално-политически аспекти.
Илюстрация на сложностите се вижда, например, в следните думи на президента на САЩ Джо Байдън в речта му пред 78-та сесия на ОС на ООН: „Определени принципи на нашата международна система са свещени. Суверенитетът, териториалната цялост, правата на човека – това са най-важните принципи на Устава на ООН…..Те са фиксираните основи на тази благородна организация…. Не можем да жертваме нито един от тях.“ В тези думи виждам два акцента: единият коректно събира на едно място суверенитета и човешките права, без изрично да ги противопоставя, а вторият – „не могат да принесат в жертва нито един от тях“ - което при противопоставяне между тях оставя решението да бъде взето на място. Няма принципна отправна правна гледна точка. А това може да доведе до погрешни решения и трагични последствия, както се е получавало неведнъж в историята.
Нека видим какви са позициите на другите глобални сили. В Съвместната руско-китайска декларация на президентите на двете страни от 21.03.2023г. се посочва: „Всеобщото осъществяване на правата на човека се явява единен стремеж на човечеството. Всяка държава има правото самостоятелно да избира пътя на развитието си в областта на правата на човека. Различните цивилизации и страни са длъжни да се приемат една друга и да се уважават, да общуват и заимстват по-доброто. (Двете) страни ще промоцират правата на човека на национално и световно равнище.“ Тази декларация беше възприета от западните страни като „ревизионистична“ и изцяло негативна, включително по въпроса за правата на човека. За мен последното беше доста учудващо, тъй като не беше забелязана или беше игнорирана нарочно еволюцията в руските и китайските позиции. Те вече не настояват, че темата е изцяло вътрешен и ценностно неутрален (value neutral) въпрос. Мисля, че това е възможност, която може да се развие чрез диалог и дискусии към намаляване на противопоставянето по този въпрос и свеждането му до по-смислени и разумни равнища.
Изхождайки от изложените в този текст мисли, считам, че за възстановяване на доверието и на доброто сътрудничество в глобален план, което очевидно ще бъде нелек и продължителен процес, би следвало да се използва обществените заинтересованост и активност. Като първа и най-важна стъпка в това направление може да бъде обществената подкрепа на инициираната от Генералния секретар на ООН Антонио Гутериш Среща на върха на бъдещето в ООН през м. септември 2024г. Това би могло да стане на етапа на обсъждане на идеите и предложенията към подготвяните за подписване на Самита документи, както и за създаване на конструктивна международна атмосфера в навечерието на срещата.
Много натрупано недоверие, много насъбран негативизъм трябва да се преодоляват. Оставено само на професионалните кръгове, дипломати, експерти и политици, решаването на тази задача може да се окаже непосилно. Необходима е обществена и народна тежест. Тя няма да се появи автоматично с провеждането на Самита на бъдещето. Необходима е организационна работа и някои специализирани агенции на ООН могат да помогнат, като организират конкурси, дискусионни форуми, мирни антивоенни прояви и т. н. Не съм чул да правят това. А времето лети. Държавните ръководители и представители трябва да чувстват този обществен натиск. Боя се, че ако това не стане, ако инициативата остане във военнолюбците, резултатите на Самита могат да се окажат твърде скромни.
Ангажирането на широката международна общественост в дискусиите по философско-политическите аспекти на проблематиката на срещата и активизирането на различните движения и форуми за мир биха могли да допринесат за частично намаляване на напрежението и по-конструктивна обща атмосфера, които да съдействат за възможното възстановяване на доверието и съответно – за съществени и по-качествени резултати от Самита на бъдещето.
Мирът, суверенното равенство и човешките права събират в себе си немалки възможности за сближаване на философско-политическите позиции на суверенните държави. Всяка една от тези страни е изправена пред огромна отговорност, защото това е един от случаите, когато суверенният глас тежи и решава. А никой не е по-голям от суверенното решение. Добре би било в момента на решаването техните представители да си спомнят мъдрите думи на Махатма Ганди: „Няма път към мира, мирът е пътят.“
София, 2 април 2024г.
Атанас Будев