Атанас Будев: Геополитическата вакханалия и суверенното равенство (част II)

Коментар на Атанас Будев

Предлагам някои разсъждения за по-значимите задръствания в международните отношения и за това как биха могли да се отпушат поне някои от каналите на международното разбирателство и сътрудничество. На места съм повтарял тези от предишни мои текстове, за което моля за извинение. Но това в някаква степен беше неизбежно предвид стремежа към сравнително панорамен и методологически характер на този текст. Най-важното, обаче, е да се опитаме да разберем генезиса на конфликтите и проблемите и, прескачайки нивото на изобилстващите общи и не много значещи коментарии, да потърсим обяснения и възможни пътища за решаването на някои от тях. Текстът по-долу е разделен на четири основни части, както следва:

Част I. Геополитическият характер на съвременните глобални противоречия и противодействия. Тяхното „съжителство“ с принципа на суверенното равенство.

Част II. Изграждане и развитие на глобална междудържавна общност на основата на все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство.

Част III. Размисли за възможните ходове, водещи към възстановяване на диалога, доверието и сътрудничеството на международната арена.

Заключение: Как най-общо се възприемат посочените международни тенденции и събития от българската външна политика?

ИЗГРАЖДАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ГЛОБАЛНА МЕЖДУНАРОДНА ОБЩНОСТ НА ОСНОВАТА НА ВСЕ ПО-ПЪЛНОТО ПРИЛАГАНЕ НА ПРИНЦИПА НА СУВЕРЕННОТО РАВЕНСТВО

В предишния раздел вече беше засегната необходимостта от развитие на организирана глобална международна общност, която, от една страна да служи, когато е необходимо, като контратежест на глобалните сили и различни регионални съюзнически образувания, а от друга страна, да разполага с авторитет и реална международна власт, чрез които да е в състояние да озаптява заплахите за световния мир и да развива конструктивно международно сътрудничество. Такава организация е глобална, неизключваща суверенни държави, и най-важното – създава се с цел и се развива на основата на все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство.

Не бих се учудил, ако някой каже, че при настоящите международни обстоятелства горната идея си е чиста фантазия. Но би следвало да се помисли, ако сегашните войни и силови прояви по един или друг начин бъдат прекратени, какви ще са ходовете, които могат да гарантират мира на дълготрайна основа. Не мисля, че само договорености между глобалните сили са достатъчни за това. Ами такива вече имаше за Украйна, но войната продължава. Според мен, изходът е в създаването на посочената глобална международна общност или превръщането в такава на ООН при радикално реформиране на световната организация.

Наложилият се досега успешен опит показва, че колкото повече вътре в тях се прилага принципът на суверенното равенство толкова по-стабилни са отношенията между техните членове. Тази допълнителна сила на принципа идва от това, че освен юридически, той е и морално-политически принцип, при това много добре взаимодействащ със социалното сцепление и солидарността. Следователно, при принципа на суверенното равенство става въпрос не само за юридическо равнопоставеност пред закона, но и за равенство от гледна точка на международната етика и почтеност.

ООН не е организация на равноправни страни-членки въпреки демократичния и даващ равни права принцип за гласуване в Общото събрание на ООН: една страна – един глас. Но в единствения орган на ООН, който може да взема задължителни за изпълнение решения – Съвета за сигурност има два вида членове с различни правомощия. Разбира се, правото на постоянно членство и съответстващото му право на вето няма нищо общо с принципа на суверенното равенство. Следователно, ООН макар и сама по себе си да е много ценно постижение и с голям принос за запазването на световния мир, би могла да претендира за изразител на волята на глобална международна общност на юридически напълно равноправни членове само след извършването на дълбоки същностни реформи. От няколко десетилетия в световната организация се полагат усилия за нейното реформиране, но напредъкът на процеса е незначителен, муден и по второстепенни въпроси. Понастоящем е практически блокиран. И вината за това е във „Великите сили“ – постоянни членове на Съвета за сигурност, които не искат да се разделят със своите привилегии. Президентът на Руската федерация Владимир Путин, например, особено категорично държи на правото на вето, тъй като без него Съветът за сигурност щял да бъде „обикновена говорилня“. По този повод бих посочил само, че при сегашните условия именно правото на вето прави Съвета „говорилня“ – договарят се трудни и важни решения, които обаче в един момент се ветират от страна-постоянна членка и всичко се връща в изходно положение. Какво остава от такъв съвет освен говорилнята!? Ясно е, че президентът Путин защитавайки правото на вето, защитава интереса на своята страна, но точно този случай показва, че когато националният интерес е за спазване на неоправдана международна привилегия, тогава той обективно затруднява, а и често прави невъзможно международното сътрудничество. Моето мнение е, че отмяната на правото на вето отдавна е юридически необходима и политическа целесъобразна промяна. Колкото по-бързо тя бъде осъществена, толкова по-добре за демократизацията на световната организация.

Друга систематична огромна вреда за демократизацията на международните отношения несъмнено е неолиберализмът и неговите атаки срещу държавния суверенитет и държавността по принцип. Поемам риска да повторя известни неща по този въпрос, тъй като той е особено важен както от политическа, така и от теоретична гледна точка. Един от най-големите теоретици на либералната демокрация е американският философ Джон Роулс (1921 – 2002), по чиито произведения са се учили много от сегашните неолиберали, особено от фундаменталния му труд „Теория на справедливостта“ (Theory of Justice, 1971). Проблемът с последователите на Роулс е, че те искат да го „доразвиват“ или, както сега е по-модерно да се казва, да „надграждат“, но не иначе, а като прехвърлят неговата егалитарно-либерална теория за развитието на обществото в една държава - към областта на международните отношения. Джон Роулс вижда големи беди в тези опити, отрича напълно тяхната научна стойност и дори е принуден да напише втори свой фундаментален труд „Законът на народите“ (Law of Peoples, 1999) с цел разобличаването на подобни опити. В него той не само обосновава неприложимостта на либералните идеи в международните и междудържавни отношения, но и излага своите напълно кохерентни виждания за фундаменталната роля на международното право и неговото развитие плюс моралното задължение на добре уредените държави да оказват помощ на „живеещите при неблагоприятни условия народи“.( Следва да се има пред вид, че в своята терминология под „народи“ Роулс има предвид техните „държави“.) Той счита, че с изключение на „провалените държави“, всички останали суверенни държави имат правото да участват в съставянето на „Закона на народите“. Те трябва или да имат либерално-демократичен режим на управление, или да отговарят на условията за „порядъчни народи“, като основното от тези условия е да отхвърлят войната като средство за правене на международна политика. (Моето мнение на несъгласие тук е, че държавите с либерално-демократичен режим на управление не би трябвало да имат автоматично правото да участват в „Закона на народите, а също трябва фактически да отговарят на изискванията за „порядъчност“!). Следователно, един от най-изтъкнатите теоретици на либералната демокрация категорично се противопоставя на прехвърлянето на нейните постулати към международния живот, в който основен фактор за легалността на действащото лице са международното право и критериите за порядъчност. „Законът на народите“ би могъл да послужи като една от философско-методологическите бази за изграждане на глобална международна общност с равноправни членове, както и за решаването или облекчаването на глобалните проблеми и предизвикателства в интерес на всички суверенни държави. Най-важното от всичко, обаче, е безусловното изхвърляне на войната и агресията от „Закона на народите“. Генезисът на руско-украинския конфликт, част от който е войната в Украйна, например, е много важен, но той би следвало да се обсъжда на мирни преговори, а не да служи като оправдание за война.

Глобалните сили започнаха сегашната геополитическа вакханалия, водени преди всичко от своите користни интереси. Водещото начало за външната политика на САЩ е запазването на световното лидерство, ако е необходимо с известни изменения. За Китай водещото начало е завоюването на световното лидерство, а за Русия – възстановяването на нейната глобална международна значимост, а впоследствие – обединяване на т, нар. от нея „Руски свят“ като отделен мега-регион. За ЕС на първо място стои задачата да съхрани своята цялост и придвижва напред интеграционните процеси, да отстоява интересите си в отношенията с глобалните сили и въобще с останалия свят, като в този общ процес постигне тежестта и геополитическото влияние на пълноценен глобален играч.

А останалите държави? Сред тях има страни с глобални амбиции – почти постигнати в случая с Индия; полагат се усилия за възстановяване на глобалната роля на Великобритания; опитите за преход от регионална сила към глобална тежест от страна на Турция, Бразилия, Иран, Република Южна Африка, Саудитска Арабия: други индивидуално тежащи в международен план страни като Япония, Южна Корея, Индонезия, Мексико и няколко други. Остават накрая десетки средни и малки суверенни държави, които нямат глобални проекции. Разбира се, разделянето на държавите на „глобални“ и „неглобални“ е доста условно. Една Нидерландия, например, с нейната конкурентна и интегрирана във високотехнологични световни вериги икономика, с нейните ТНК, висок жизнен стандарт и активно членство в ЕС и НАТО, също с основание може да претендира за глобална значимост. Други страни като Швейцария, Норвегия, Канада, Сингапур със стабилно и изгодно участие в процесите на икономическа интернационализация и в общата международна политика също имат основания да се считат за значими в глобален план. И все пак, всички тези страни имат ли високата степен на геополитическо влияние и правосубектност в световната политика като глобалните сили? Очевидно, въпреки техните международни качества те нямат близка до глобалните геополитически играчи международна власт и сила.

Защо е нужно това макар и твърде условно разделяне на държавите на „глобални“ и „неглобални“? Защото тези последните, сред които са повечето развиващи се страни от Глобалния юг, търсят допълнителни международни гаранции за своята сигурност и развитие, както и свое изгодно участие в решаването на международните проблеми и предизвикателства. Осъзнаването на тези общи интереси би могло да доведе до обединяване на техните усилия и получаването на търсените гаранции от страна на авторитетна глобална международна общност с юридически напълно равноправни членове. Не очаквам глобалните играчи да инициират създаването на точно такава организация (или радикалното реформиране на ООН, за да стане тя такава организация). Най-естествено би било подобна инициатива да се развие сред неглобалните държави, като впоследствие се търси подкрепата и на глобалните.

Какво е необходимо за мирното съжителство и конструктивното сътрудничество между суверенните държави без значение дали те се характеризират като глобални или неглобални? Необходимо е, по думите на Хенри Кисинджър, страните „поддържайки своите собствени ценности, да придобият една втора култура, която е глобална, структурна и юридическа – концепция за ред, която излиза извън перспективите и идеалите на който и да било регион или държава.“ („Световният ред“, 2014). Аз бих нарекъл такава култура – „култура на суверенното равенство“.

Обединяването на усилията на неглобалните държави в защита на суверенното равенство и изграждането на глобална международна общност на тази основа могат да не се виждат много реалистични днес, но ако геополитическата вакханалия продължи към все по-реалната опасност от глобална война, както и към обезличаване и подчиняване на малки и средни държави от глобални сили, съпротивата на неглобалните държави е логично да нараства. Ако виждате, че ви водят към глобални катаклизми, възможно – ядрени, вие все повече ще се обръщате за подкрепа към себеподобните си. Освен това, влиянието на всяка една глобална страна над другите държави всъщност е нейна същинска цел. Тя затова се стреми да бъде глобална. От друга страна, глобалните сили също са заинтересовани от мирно и съзидателно развитие на планетата, макар и по възможност да търсят и налагат лидерски амбиции в процеса. Тяхната сравнително неголяма склонност към компромиси би могла значително да нарасне под въздействието на глобална международна общност и нейните чувстващи се все по-значими равноправни членове.

По отношение на песимистите по повод създаването на глобална общност на суверенното равенство не бих могъл да ги убеждавам предварително. Само бих напомнил как с развитието на Карибската криза (1962) от почти абсолютна непримиримост и от двете страни (САЩ и СССР), пред прага на ядрената война се стига до решаващ кризата компромис. Между тази застрашаваща съществуването на човечеството криза и Източната политика на Вили Брандт, довела до разведряването, минаха само 6 години!

Аз, разбира се, не изключвам много по-неприятни и дори страшни развития в света, но считам, че човек по идея хвърля всички усилия, за да се случи по-доброто. Не бих могъл да правя сценарии за лошото, но да, изразявам мнението си относно алтернативите, които позволяват да се избегнат такива сценарии. Или както казваше Хайтов, – „Прави каквото трябва, а да става каквото ще!“. Посоченото по-горе хипотетично развитие на системата на международните отношения отговаря на интересите на всички суверенни страни, а създаването на глобална общност на основата на все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство в реалния живот би било най-добрата гаранция за световния мир и сигурност. Логично е народите да желаят такова възможно развитие.

Чувал съм доста възражения срещу „твърде преувеличената преобразуваща сила на принципа на суверенното равенство“, както и срещу степените на неговата приложимост в реалния живот. Вярно, такива обективни ограничения има почти всеки юридически принцип. Но не става въпрос за възможни деградиращи форсирания на имплементацията на този принцип. Не обичам да се повтарям от предишни писания, но мисля, че една аналогия от последната ми книга „Ще бъдат ли отново излъгани страни и народи? Суверенното равенство и бъдещият световен ред“, 2021г., помага да се разберат възможностите за нарастващо значение на принципа на суверенното равенство. Тя започва с цитат на големия германски философ Имануел Кант. Отговаряйки на атаките срещу неговата идея за „вечния мир“, Кант приема, че тази идея е непостижима, но „политическите принципи, насочващи към вечния мир, към създаването на такива съюзи между държавите, които служат за постоянното приближаване към него, не са непостижими.“ („Метафизика на морала, доктрина на правото“, пост. 61) Ако приложим този подход към принципа на суверенното равенство, бихме могли да посочим, че пълното прилагане на този принцип в реалния живот наистина е непостижимо, но принципите и механизмите, водещи към все по-пълното му прилагане, не са непостижими!

На международната арена в наше време, обаче, има една стояща над всичко неотложна необходимост - да се започне с ревитализирането на диалога, с готовността за градивни компромиси, с възстановяване на доверието и добронамереното сътрудничество.

Следва продължение .....