Частните инвестиции в българското здравеопазване винаги са били с негативна конотация, нищо, че половината от населението на България се лекува в такива здравни заведения. Обществото счита, че частникът трябва да разчита единствено на свои средства или ако някой иска да се лекува в частно лечебно заведение, трябва да плаща от джоба си.
Това наслагване в последните години води до този резултат - изключително напрежение, когато става дума за детско здравеопазване и детска болница.
Разговорите вървят около това, че "един частник няма да извършва тази дейност про-боно, а ще иска пари от Здравната каса и допълнително ще иска доплащане в някои случаи. Виждате какво е реакцията на изречението: "За децата пари ще се плащат!".
Деца и пари не вървят ръка за ръка така, както го разбира обществото, ако видим социологията, ще видим, че 92% от българите са отговорили с "да" на въпроса дали искат детска болница, а на въпроса дали трябва да е частна или държавна - 80-90% са казали, че трябва да е държавна. Възприятието е такова.
Има я и втората линия на нещата - човек отива при лекар, който е препоръчан и на който вярва и възможността човек да избира при кого да се лекува носи съответните облаги за лечебните заведения.
Третото е човешкият ресурс - човешкия капитал, който е нужен, за да заработи едно такова лечебно заведение като детската болница и дали то няма да канибализира капитала от другите лечебни заведения. Това са въпросите, които са по-важни за другите болници с педиатрични отделения.
Темата за строежа на болнични заведения и издаването на разрешения за това неслучайно беше иззета от Министерството на здравеопазването, за да бъде на по-високо, по-публично и по-видимо място.
Следващият здравен министър трябва да бъде добър комуникатор, преди всичко с пациентите, с българския народ. Защото, ако народът разбира какво се случва в Министерството на здравеопазването, няма да има пречка и пред политиците.
Проблемът е, когато тази комуникация е нарушена и когато няма достатъчно добра прозрачност в работата. Тогава може всяка една вътрешна и външна сила (има и определени неправителствени организации, които също могат да злоупотребяват с информация в публичното пространство) да спекулират и да настройват населението срещу една или друга личност.
Министърът не трябва за влиза в конфронтация с политическите партии, освен ако не е сигурен в тезата си и това, че ще бъде подкрепен от народа. Тоест, трябва да бъде човек от народа, което особено в тази сфера трудно се случва.
За вършенето на работа са важни заместник-министрите, а за комуникацията е важен министърът. За това трябва да бъде, независимо от неговата трудова характеристика, добър комуникатор. Трябва да говори добре и да се аргументира добре пред медиите.
Помня преди 20 години какъв беше изказът от трибуната на Народното събрание и какви бяха познанията на хората, които работеха там, знам и сега какво е нивото. То е изключително девалвирало. И тъй като тази транзиция още не се е случила - да се обнови наистина генерационният капацитет на тези структури - една такава реформа би била осакатена и не в полза на хората, каквато би следвало да бъде.
Има нужда от много по-ясна, тройна и видима администрация, която да не е толкова подчинена единствено на политически решения (естествено няма как да мине без това покровителство), но да бъде подпомогната, за да може в последствие да извършва реална работа.
Това е и притеснението на бизнеса и на чуждестранни инвеститори, които работят и инвестират на територията на България - първо, че не са разбрани, нито от политици, нито от администрация и второ, че няма желание идеите, които предлагат да се осъществяват чрез публично-частни партньорства с държавата, поради различни обстоятелсва. Няма разбиране.
Това са все неща, които съпътстват една промяна - било то към добро, било към лошо. В случая по-скоро се притесняваме, че подобен тип промяна, като преминаване към частен субект на здравното осигуряване, по-скоро би била в негатив.
(Текстът е от интервю на автора пред Блумбърг Тв България)