При днешния развой на нещата в България е много вероятно заслуженият и ненужно отлаган крах на модела Борисов-Пеевски да налее вода в мелницата на съвременните рубладжии и хлебосолци. Какво е нужно сега:
Коментар от Даниел Смилов:
"Ясно и определено казано, Конаре е днес български Сибир. Разницата е само тая, че руският Сибир е ад, а българският е рай. В руския Сибир се души и уморява: свобода, прогрес, интелигенция, мисъл и гении; а в българския, в Конаре, са събрани всичките политически и продажни развратници, ония именно, които се кланят на величието на руския Сибир, които желаят щото и в хубава България да се направи такъв ад. Да живей Българският Сибир - Конаре! Долу Руският!" (21 април 1887 година)
Това са последните редове от книгата на Захарий Стоянов за Чардафон Великий - непризнатия в историческия канон главен герой на Съединението от 6 септември 1885 година. Чардафон е одиозна фигура: прякорът му идва от иронично добавеното немско "фон" към "чарда" - турската дума за стадо говеда, с която героят се обръщал към сподвижниците си. Пак в този ироничен план той се е стремял да бъде "фараон", бил е страстен партизанин на съединистите и е подушвал навсякъде смърдящото "козе месо" на политическите си опоненти, които оборвал не само с думи. За похода на четата му от Конаре до Пловдив, който е станал заедно с арестуването на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич и централния акт на Съединението, се знае доста. Но героят като цяло е забравен и недолюбван не само заради русофобството му, но и заради това, че не се вписва във възвишената саможертвена героика, наложена в литературата ни.
Свободата трябва да се брани без Сибир - пък бил той и български
Книгата на Захарий Стоянов за Чардафон завършва с възхвала на неговото Конаре (макар че той всъщност е родом от Габрово). Конаре според Захарий се е превърнало в крепост на Съединението - свободолюбиво, патриотично гнездо срещу домогванията на Русия и противопоставянето ѝ на Българското княжество.
На предпоследните две страници се разказват две събития, които от съвременна гледна точка са доста скандални. Първо, как конарци през 1886 г. разпръснали (меко казано) в Пловдив русофилския митинг на Гешов, Вазов, Величков и Пранджов с викове "Дръжте рубладжиите!". Захарий се увлича в описанието: "Бой! Ама какъв бой! Сякаш бакърджийски чукове падат".
Второ, след заминаването на Каулбарс и скъсването на отношенията с Русия в Конаре били заточени много русофили: "Каулбарсисти, Мингрелиевци, хлебосолци и православци". Те трябвало да се събират на проверка всяка вечер в някакво кафене. Конарци, както се вижда от текста, им оказали особено гостоприемство: "Смехове, подигравки, оскърбления, понякога плюение, продатели, изменници, слуги и лакеи на царя - ето техническите думи, с които се придружава всяка проверка".
Хубаво е, че тези времена са отминали. След тях рубладжиите многократно са вземали своя реванш и далеч не са били толкова великодушни към своите геополитически опоненти: отваряли са направо концентрационни лагери и не са се занимавали с кафенета.
Последното изречение на книгата е стряскащо и само то е достатъчно да обясни защо това иначе увлекателно четиво не само не се изучава, но и рядко се споменава в публичната среда: "Да живей Българският Сибир - Конаре! Долу Руският!".
Захарий Стоянов е разбирал добре, че в политическите борби на неговото време не става дума за културни, православни или геополитически пристрастия, а за нещо съвсем различно: свободата на българите. Дали ще са свободна, модерна държава - или част от абсолютната (самодържавна) руска монархия и империя. Не е ясно дали той е разбирал, че е далеч по-добре свободата да се брани без Сибир - пък бил той и български.
В днешния свят несвободните империи надигат глави. Китай е основният източник за тревога, защото икономиката му е огромна и вече е измерима с икономиките на САЩ и ЕС. Този ресурс под една или друга форма ще стигне и до нас: в съседна Сърбия например китайското влияние вече е осезаемо.
В по-скромни мащаби, но и много по-наблизо Путинова Русия се превръща в авторитарно копие на Русия на Александър III. В по-агресивен и по-репресивен вариант, както демонстрира войната срещу Украйна.
Две трети от българите днес избират ясно пътя на свободните държави и демокрацията. Все пак обаче има едни около 30 процента, които са склонни да експериментират с нещо друго. А за това друго нещо е ясно какво е: авторитарно управление, здрава ръка, Сибир и т.н. В свободните държави има и свободна опозиция - стига да не предприемат насилствени действия за разграждането ѝ, опонентите на демокрацията са свободни да мислят и да говорят каквото желаят. И те го правят, понякога от висока трибуна.
По-голямата опасност е, че тези 60-70%, които би трябвало да са защитници на свободната демокрация, днес са в насипно състояние: политическото им представителство е фрагментирано и неспособно да създаде стабилно управление на страната.
Примерът на Чардафон: защо е важен за България днес
ГЕРБ и ДПС използваха "евроатлантизма" за прикриване на негативната корупционна репутация на лидерите си и по този начин малко по малко му създадоха ако не лошо, то поне амбивалентно име.
Много усилия бяха хвърлени да се дискредитира единствената проевропейска алтернатива на ГЕРБ и ДПС - ПП-ДБ. Така и не стана много ясно в какво тя се провини - едни я обвиняват в прекалена подкрепа за Украйна; други - в точно обратното. Едни смятат, че не е била достатъчно диалогична с ГЕРБ и ДПС; други - точно обратното. Така или иначе 300 000 души оттеглиха доверието си от ПП-ДБ на предишните избори.
С разпада на ДПС и създаването на двете формации на Доган и Пеевски, евроатлантическият лагер изпадна в още по-тежко положение. Двете ДПС-та ще поделят гласовете на Движението и най-вероятно ще ги намалят, защото самото разделение носи негативи. Този разпад ще се отрази и на ГЕРБ, въпреки че лидерът им Борисов (леко комично) продължава да настоява, че "ни Пеевски е ял, ни Доган е мирисал". ГЕРБ също загуби над 100 000 гласа на предишните избори и този тренд сигурно ще продължи.
В тази ситуация е много вероятно (заслуженият и ненужно отлаган) крах на модела Борисов-Пеевски да налее вода в мелницата на съвременните хлебосолци, каулбарсовци и рубладжии (копейки, заради стогодишната инфлация).
Затова е добре от време на време да бъде възкресяван духът и примерът на Чардафон Великий, който показва, че здравият разум понякога може да се въплати в доста странни персонажи. Отстояването на свободата изисква мобилизацията на всеки талант и ресурс: тя е и трябва да бъде общобългарско дело, а не задача само за просветени или не дотам просветени малцинства и партийни елити. Тези малцинства пък трябва да са извлекли уроците от историята и да не позволяват народният ентусиазъм и енергия да доведат до сопаджийство и заточения.
*****
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.