Как съкровищата на Българската архиепископия в Охрид се оказаха в НИМ

Те ще бъдат показани в изложба по повод 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил

Публикувана: 12 Септември, 2014 11:40
0 КОМЕНТАРА | ВИДЯНА 2733

На 1 октомври, сряда, в 14 часа в Националния исторически музей (НИМ) ще бъде открита изложбата  „Българската автокефална архиепископия в Охрид 1018 – 1767 г.”. Тя е част от Националната програма за отбелязване на 1000-годишнината от смъртта на българския цар Самуил, организирана от Национален комитет с председатели премиерът проф. Георги Близнашки, министърът на културата д-р Мартин Иванов, председателят на БАН акад. Стефан Воденичаров и акад. Васил Гюзелев.

Ето какво разказва по повод на историческите събития от тези далечни векове директорът на НИМ проф. Божидар Димитров.

След покръстването на българите от цар Борис (852–889) през 864 година Българската църква била издигната в ранг на архиепископия. Това станало на 4 март 870 г. Пръв български архиепископ станал Йосиф (Стефан). Автономията и международният авторитет на църквата се затвърдили при цар Симеон (893–927) и цар Петър (927–970), и на втория всебългарски църковно-народен събор от 917 г. Църквата била прогласена за автокефална (самоуправляема) със свой патриарх – патриарх Дамян.

Седалището на Българската патриаршия през Първото българско царство е било последователно в Плиска, Преслав, Доростол, Средец и Охрид.

През 1018–1019 г. император Василий II Българоубиец (976–1025) завладял България и понижил статута на патриаршията в ранг на архиепископия със седалище в град Охрид. Като отчитал авторитета на църквата и духовенството, той все пак запазил нейната самостоятелност. Официално тя била наричана Българска автокефална архиепископия, а нейният предстоятел е носил титлата „Архиепископ на Охрид и на цяла България“. Свещениците и монасите са били предимно българи, но след първия архиепископ – Йоан Дебърски (1019–1037), за архиереи били ръкополагани византийски духовници.

От средата на XV в., от патриотична ревност /за да не бъде свързвано създаването й с името на императора, избил хиляди българи при завоюването на България/  архиепископите започнали да разпространяват невярното твърдение, че независимата църква била основана в началото на VI в. от император Юстиниан Велики, заедно с град Юстиниана Прима – родното място на Юстиниян, който по-късно българите нарекли Охрид. Така, с течение на времето, титулът на охридския архиепископ бил променен на „архиепископ на Юстиниана Прима и на цяла България“.

Като „Архиепископия на цяла България“ Охридската архиепископия просъществувала цели 749 години. Границите й обхващали западните области на българската етническа общност –Македония, Албания, Източна Сърбия.

Някои охридски архиепископи смело се подписвали под титула „патриарх на Юстиниана Прима и на цяла България“. От канонична гледна точка те имали право. Българската патриаршия през 1018 г. не била понижена в архиепископия по законен, църковен път, а от светската власт в лицето на византийския император. Според охридските архиепископи, от църковна юридическа гледна точка, този акт бил нищожен и Българската патриаршия продължила да съществува без прекъсване след учредяването й през 927 г. Тази титла била призната от Вселенската патриаршия през XIV в.

Катедрален храм на Българската архиепископия, със седалище Охрид, станала църквата „Света София“. Тя била построена от българския цар Борис I през 863 г. на мястото на стара църковна сграда от късноримската епоха и била една от седемте съборни църкви, съградени от владетеля на България при обявяването на християнството за държавна религия в Българското царство.

Император Василий II Българоубиец постановил в указите си от 1019–1020 г. архиепископите да бъдат българи по етнически произход. Първият избран и утвърден архиепископ наистина бил българин – монахът Йоан от манастира „Св. Иван“ в Дебър (днес малко градче в западния дял на областта Македония). Но след смъртта на архиепископ Йоан, в следващите векове, през които съществувала архиепископията, на престола били поставяни все повече гърци. Повечето от гръцките й предстоятели обаче се грижели усърдно за укрепване на християнската вяра в душите на българите.

Най-изтъкнат измежду тях бил Теофилакт Български, заемал Охридския престол между 1090–1126 г. Известен средновековен интелектуалец, автор на десетки богословски и исторически съчинения, приближен на императорския двор, той бил изпратен в дълбоката провинция, за каквато се е смятал Охрид, далеч от блясъка на живота в столицата Константинопол. Теофилакт, като предан Божи служител, изпълнявал мисията си честно и всеотдайно. Приел каузата на българския народ като своя и направил много не само за опазване на православието, но и за народностното съзнание на миряните си българи. За тях той написал „Пространното житие“ на най-почитания светец в Охрид – Св. Климент Охридски, велик ученик и последовател на първоучителите на славянството, светите братя Кирил и Методий. „Благодарение на св. Климент, на неговите неуморни трудове – пише Теофилакт – цялата българска страна позна Бога“.

За свети Климент написал житие и друг гръцки предстоятел на Българската архиепископия през годините 1216–1234: Димитър Хоматиян – един от най-изтъкнатите византийски писатели на епохата.
„Когато Климент пристигна в Охрид през 887 г. – пише Хоматиян, – българският народ не бил още напълно просветен с кръщение и имал варварска дивост. Светецът обаче с деянията си довел всички българи до
Богопомазания и превърнал грубостта им в благородство на нравите, внушавайки им справедлив и разумен живот. Този велик наш отец и светилник на цяла България бе по род от европейските мизи, наричани още българи“. Тези възторжени слова слушали смирено богомолците в храмовете. „Той предаде на нас, българите – продължава Хоматиян, – всичко, което се отнася до Църквата. За това и българите от всяка възраст, мъчно е да се каже колко голямо усърдие проявяват при почитането му.“

В друг труд на Хоматиян, наречен „Гръцка служба“, св. Климент е оприличен на „Тринадесети апостол, обновил българските народи с кръщение.“ Жития и служби били написани от охридски предстоятели и на друг охридски светец – св. Наум, и на светите Седмочисленици. В тях с възхищение се говорело за дейността на българския цар Борис I и на равноапостолите Кирил и Методий: „Те утвърдиха България с божествените догми и станаха непоклатими стълбове на Българската църква.“

В края на XII в. – през 1185 г., българската държавна независимост била възстановена след мощно освободително въстание, избухнало в Причерноморието, Централна и Източна Стара планина и ръководено
от братята боляри Петър и Асен. Заедно с обявяването на Петър за български цар била възстановена и Българската патриаршия. Тя била призната през 1204 г. от Папството и през 1235 г. - от Вселенската патриаршия. Центърът й се намирал в столицата Търново.

През първите двадесет години епархиите на Българската архиепископия в Охрид останали извън границите на Българската държава. Териториите на осем от тях, по времето на цар Калоян - през 1201 г., били присъединени към българската държава. Начело на тези епархии били поставени от Българската търновска патриаршия нови български владици на мястото на избягалите византийски духовници. Тридесет години по-късно въпросът за новите владици бил обсъден на архиерейски събор в Охрид и било решено те да върнат катедрите си на старите владици, но ръкоположените от тях български свещеници да останат.

Българите в границите на българската държава били духовно обгрижвани от Търновската патриаршия, а българите извън пределите на страната – от Охридската българска архиепископия. Отколешният стремеж на император Василий II Българоубиец да асимилира постепенно българите претърпял провал. Българската църква обединявала сънародниците си в Христовата вяра, окриляла ги и им давала сили в тежките години на изпитание.

Особено голямо значение за оцеляването на българите като нация и духовност имала Българската архиепископия в Охрид след 1396 г., когато всички български земи паднали за дълги пет века под властта на мюсюлманската Османска империя, а Търновската патриаршия била ликвидирана. Охридската архиепископия останала единствената българска духовна институция и с много усилия и труд успяла да опази жив християнския дух сред българите. При една теократична власт, каквато била Османската империя, базирана на нормите на шериата, правата на християните били строго ограничени. Било забранено християнските църкви да са по-високи от мюсюлманин, яхнал кон. Затова всички монументални храмове в Охридската епархия били отнети от християните и превърнати в джамии, включително и катедралният храм „Св. София“. Тази прекрасна сграда била превърната отново в църква едва след 550 г. –  през 1915-а, когато Българската армия освободила Охрид, а на Великден – 19 април 1998 г., в присъствие на хиляди българи, дошли от всички краища на света, била осветена.

Седалището на Охридската архиепископия през турското владичество на българските земи станала църквата „Света Богородица Перивлепта“, в която били пренесени мощите на св. Климент. Църквата започнала да се нарича „Св. Климент“ и това име се е запазило до днес. Тази мъничка, квартална църква, богато изографисана от най-добрите майстори иконописци, чийто олтар украсяват забележителни икони, станала опора и покровител на българите в Македония. Ислямът не позволявал християните да имат училища, но в малки килии свещениците подготвяли стотици деца и юноши за църковна служба. Монаси от епархията организирали във Венеция и Влашко печатници и издали първите български печатни книги. Печатарите, създали първата българска печатница в румънския град Търговище, навярно завинаги ще останат неизвестни, но със сигурност се знае, че във Венеция през 1519 г. монахът

Пахомий от Скопие напечатал в стотици екземпляри един служебник, а после и много други книги.
През 1538 г. била издадена най-голямата и най-богато украсената с илюстрации богослужебна книга - „Празничен миней“, в която за първи път са били публикувани произведенията на най-известните български средновековни автори, между които и на последния предстоятел на търновската църква – патриарх Евтимий. През втората половина на XVI в. печатницата във Венеция била закупена от Яков Крайков от Кюстендилската епархия. Няколко десетилетия Яков Крайков издавал книги, които се разпространявали на цялата обширна територия на Българската охридска архиепископия. Богато илюстрованият му „Часослов“ имал няколко издания и представлявал интерес не само за църквите, но се използвал и за домашно четиво. Печатането във Венеция на книги за охридските епархии не било случайно.

През ХV–ХVI в. диоцезът на Българската архиепископия в Охрид се увеличил. Османските власти му дали епархиите на закритата Сръбска патриаршия, епархиите на Влашко и Молдова и дори православни
епархии в Италия.

Охридските архиепископи в това време все по-често започнали да се подписват с титула патриарх. Представителността на титлата не била самоцел. През ХV–ХVII в. Западна Европа била в смъртен двубой с Ислямската империя, стигнала до каналите на Венеция и стените на Виена. От изхода на този двубой зависело и освобождението на България.

В преговорите за съвместни действия с антиислямиските сили в Европа титулът „патриарх“ бил нужен като свидетелство, че носителят му представя целия християнски български народ.

Някои документи сочат, че охридските предстоятели били в особено тесни връзки с непримиримия противник на турците - Венеция. Златна корона, обсипана с 329 камъка – рубини, сапфири, гранати, естествени морски перли, неслучайно е подарена от Венецианската република на Охридския архиепископ.

В знаменитата битка при Лепанто през 1571 г., сложила край на ислямската инвазия в Европа, половината от екипажа на венецианския флот бил съставен от православни българи, гърци и сърби от епархиите на Охридската архиепископия. Преди боя за първи път венецианският сенат разрешил на корабите на католическа Венеция да се качат православнисвещеници. Те призовали сънародниците си да бъдат непреклонни в защитата на Христовия кръст.

Голяма роля за съхранението на българското самосъзнание и на християнската религия през тези векове изиграло патриотичното духовенство със своята дейност в многобройните манастири на територията на Охридската архиепископия, пръснати в планините на Македония: „Св. Наум“ край Охрид, „Св. Йоан Предтеча“ край Прилеп, „Св. Йоаким Осоговски“ край Кратово. В тях се поддържал култът към българските светци – първоучителите св. св. Кирил и Методий, към светите Седмочисленици, към просиялите през по-късните векове Прохор Пчински, Гавраил Лесновски, Йоаким Осоговски, към великия светец на българската земя – св. Иван Рилски. В манастирите се пишели и преписвали български богослужебни книги, съхранявала се изящна църковна утвар, прекрасни икони, рисувани от монаси и миряни, които поддържали жив народния дух и християнската вяра.

Засилената през XVIII в. политическа и родолюбива дейност на Българската автокефална архиепископия в Охрид предизвикала реакциите на турските власти, които решили да я премахнат. Те били улеснени от интригите на висши духовници от Вселенската патриаршия.

През 1767 г. турският султан издал указ, с който Охридската българска архиепископия била изцяло премахната, а епархиите й – присъединени към Вселенската патриаршия. За да бъде заличен споменът за тази българска християнска институция, Вселенската патриаршия лишила Охрид дори от честта да има епископска катедра и го подчинила на митрополита на град Драч в Албания. На негово място били издигнати йерарсите на Костур, Битоля, титулувани: първият – „Екзарх на цяла стара България“, вторият – „Екзарх на цяла българска Македония“.

Съкровищата на Българската архиепископия, трупани в продължение на седем века и половина, включват стотици свещени съдове от злато и сребро, икони, дърворезби от иконостаси, врати на църкви. Като се има предвид ранга на църквата и богатствата, всички до един са високохудожествени паметници от първа величина, като най ценна, разбира се, е короната на архиепископа. Само скъпоценните камъни по нея /рубини и диаманти/ струват 40 милиона долара. Плащеницата на император Андроник Палеолог от 1298 г. е със златен надпис: „На българския пастир, да си спомня в молитвите си за императора”. Още една плащеница е подарък пък през 1228 г. от знатния пленник в Търново след 1230 г. император Теодор Комнин. В едни от златните напрестолни кръстове е запазено късче от Светия кръст.

Съкровищата на Българската автокефална архиепископия са се оказали в НИМ по забележителен начин. През 1916 г., по време на Първата световна война, когато Македония вече е освободена от българската войска, по молба на тогавашния директор на Народния музей, проф. Богдан Филов, началникът на действащата армия, генерал Жеков, е създал от български учени – историци, специален разузнавателен отряд. Задачата на отряда е била да събере всички паметници на културата от прифронтовата зона, за да не станат жертва на военните действия.

Отрядът изпълнил блестящо задачата си, събрал съкровищата и ги изпратил в София. България обаче загубила войната и според клауза № 126 на Ньойския договор е трябвало да ги върне на Сърбо-Хърватско-Словенското кралство. България обаче не ги върнала. Съкровищата са били оформени в Секретен фонд до 1992 г., когато в първия си мандат като директор на НИМ, със съгласието на Министерството на културата, бяха разсекретени, издава проф. Божидар Димитров. Постепенно бяха реставрирани и консервирани всички ценности /те не са били пипани от 700 до 200 години/. Някои от тях вече са били представяни в изложби и експозиции, но от 1 октомври ще могат да бъдат видени в пълнота.

България

Въвеждане на коментар към статията
Име :


Напишете кода от картинката
Визуална кептча
Коментар:
Коментари към статията
ФАКТИ.БГ не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани. Такива са тези, които съдържат нецензурни изрази, лични обиди и нападки, заплахи; нямат връзка с темата или са написани изцяло на език, различен от български.

Ловци на бисери
Корнелия Нинова
Лидер на БСП Корнелия Нинова коментира коалициите с ДПС
Два пъти сгрешихме, трети път – няма!"

Още бисери